Времето на протестите – дори от пика към платото им – по особен начин префокусира случващото се. Резултатът е вече видим: статуквото е „разомагьосано“; харизмата на „бате Бойко“ престава да работи в центъра (на властта), удържайки засега периферията; на дневен ред все по-остро стои въпросът за неговото „наследство“. Хронометърът на изборите е включен, когато и да са те.
Същевременно ситуацията изглежда диаметрално противоположна, видяна от улицата и от прозорците на властта. В духа на Паскал най-адекватното описание е следното: хората на улицата виждат цялото, без да знаят детайлите, докато управниците виждат само детайлите, без да ги е грижа за цялото.
От месец насам наблюдаваме как Борисов подава противоречиви сигнали, сипе всевъзможни обещания (за „едни решения много интересни“), раздава пари и се обяснява по никому ненужни детайли. Без да даде отговор на основния въпрос: ще се оттегли или няма да се оттегли. Засега отговорът е по-скоро „не“, но явно още обмисля различните варианти. На път беше да вземе „трудното решение“ пред актива на ГЕРБ в „София Тех парк“ по пладне, заявявайки, че трябва да са готови да продължат без него; после патриотите „го“ оттеглиха и върнаха в играта; накрая, умиротворен сред внуците си, заяви, че отново е готов „за най-тежкото решение“. И то е: да не се оттегля…
Ама знае ли човек, нали и утре е ден…. И пак отново: ще се оттегли, няма да се оттегли… Докато обществото „блокира“ от тази му политическа въртележка и спре да разбира какво точно се случва.
Дали „да“-то не означава „не“ или пък „не“-то не означава „да“?
Диалектиката на Бойко Борисов, доколкото въобще има такава, е отделна тема за разговор. Не че ми се влиза в дилемата на Харалан Александров, който съвсем сериозно запита по една телевизия дали Борисов е прочел „Феноменология на духа“ на Хегел. За миг си представих как, докато хора надуват свирки и искат оставката му, той, бърчейки чело в уединение, движи пръст по абзаците на „Феноменология на духа“, питайки се кое е „новото“ или какво е „истината“. Например в този случай: Както сградата не е готова, когато са сложени основите ѝ, така достигнатото понятие за цяло не е самото цяло. Там, където искаме да видим дъб с неговото могъщо стъбло, с неговите широкоразпростряни клони и безброй листа, ние няма да сме доволни, ако на това място ни покажат жълъд. Началото на новия дух е продуктът от широко преобразуване на многообразни форми на развитие, то се достига след изминаване на сложно преплетен път и с цената на също така многократни напрежения и усилия (превод Генчо Дончев).
Нима тук „го“ няма Бойко Борисов: вместо сграда – първа копка, вместо мощен дъб – жълъд? Има да чакат протестиращите „новото“, щото тепърва им предстои да изминат „сложно преплетения път с цената на неимоверни напрежения и усилия“. Да четат Хегел.
Или, ако не са го чели, да са се занимавали с бойни изкуства. Спомням си как в ранните си изяви като главен секретар на МВР Борисов обясняваше, че най-важното било да изтощиш противника, вкарвайки го в празното пространство, така че сам да се съсипе от ударите, които нанася.
Горе-долу това в момента Борисов се опитва да прави с протестите. След първите брутални сцени „зад колоните“, бързо смени тактиката. Все пак не e е Лукашенко, а и винаги е твърдял, че се бои от насилието. Пък и много добре знае, че то също поражда ответна (понякога дори по-голяма) вълна от насилие.
Затова засега изчаква и предпочита да мотае нещата.
Борисов се надява да блокира протеста така, както и той блокира Борисов.
Ситуацията да е патова.
От една страна, подкрепата за ГЕРБ непрестанно се свива. Фактът, че всички или почти всички политически играчи са срещу Борисов, е мощен сигнал (от центъра към периферията) за промяна в правилата на играта. Така едни избиратели се дръпват, защото вече „може“. Други се оттеглят, защото Борисов вече „не може“ да овладее положението (не е онзи „бате Бойко“, сполучливо описан от Калин Янакиев). А трети засега изчакват. ГЕРБ е на път да се редуцира до държавната и общинска администрация, и до клиентистките си мрежи по места.
От друга страна, протестът също е в отлив; умората се усеща, гневът е ресурс, който постепенно се изразходва. Очертаха се и сегментите на протеста, което е съвсем нормално; „левицата“ се събира около шадравана пред президентството, „триото“ видимо клони към Радев, черните знамена на Мая Манолова са пред Министерския съвет, пред Ректората са „българи юнаци“, а градската десница държи „агората“ на „Орлов мост“, така наречената „улица на свободата“, която до полунощ привлича много хора.
Блокадата на „Орлов мост“ е наистина знакова: отвоюван е „град в града“ от Борисов. Ала сме в средата на август, а от началото на септември – да не говорим след 15 септември – всичко ще изглежда по друг начин. Протестите ще трябва да преминат в друга фаза.
Ситуацията е бременна с неясноти. Никой не знае след толкова натрупано политическо напрежение в кой момент може да се стигне до нов взрив на обществено негодувание. Необходим е съвсем малък повод, който да даде нова искра на бунта.
Да, едно извънредно парламентарно заседание може да бъде бойкотирано с хватки за липса на кворум, да бъде отложено за по-нататък или пренесено в новата парламентарна сграда. Още повече, когато по депутатите летят яйца. Но това е видим за всички израз на задълбочаващата се политическа криза.
Да, Борисов може дълго да не се появява в парламента или да избягва недоволните в центъра на София, карайки джипа си из периферията. Но винаги може да се случи „нещо“, което не влиза в сметките му и обръща хода на нещата; спомняме си нощта на „белия автобус“ през 2013 г., която за малко не свали Орешарски.
Разминаването на хоризонтите между хората на улицата и управлението не премахва проблема за изборите.
Ето основния проблем на Борисов. Той може да отложи (или да удържи) натиска на улицата, но не може да отложи изборите. Дори и да е замотал поръчката за машинно гласуване. И колкото повече протака, толкова повече губи подкрепа.
Няма как да не го е разбрал. Видял го е и по социологическите проучвания.
И тук стигаме до онова, от което истински се бои Бойко Борисов.
Това не са само протестите, въпреки че те го съсипват. А тегнещата заплаха да го уцелят с яйце или домат, го прави смешен.
Не се бои чак толкова и от президента Румен Радев, въпреки вечната им война и размахания от другата страна юмрук. Наскоро Борисов размишляваше на глас какво толкова може да му причини едно служебно правителство и сам себе си убеждаваше, че заплахата не е кой знае колко голяма. Спомняме си как оттекоха ревизиите на неговото управление, които проведе предишното служебно правителство на проф. Герджиков. Не доведоха до нищо и потънаха из дебрите на правораздавателната система
Явно Бойко Борисов се бои от друго. Най-вече от скритите си партньори във властта.
Бои се да не бъде принесен в „изкупителна жертва“. Да не би ненадейно Иван Гешев (по даден знак от Пеевски и Доган) да пренасочи вниманието си от неотложните проверки на „Биберон“ в Силистра към Борисов и управлението му. В опит да спаси каскета си на главен прокурор.
Преди време в една статия Иван Кръстев бе прокарал чертата между парламентарната демокрация и популистката демокрация тъкмо по линията на този инстинктивен страх. В парламентарната демокрация не е страшно да паднеш от власт, дори чрез предсрочни избори. Мобилизираш се, явяваш се на тях, може и да се озовеш в опозиция, но имаш всички шансове някой ден отново да дойдеш на власт. В истинската демокрация падането от власт не е съпроводени с политически репресии, с мачкането на противника и на неговите близки или с конфискация на имуществото му.
Не така стоят нещата при популистката демокрация, където смазването на противника е първостепенна задача. Там всичко опира до възмездието, до личното и жестоко отмъщение. Има примери за подобни управленски режими в Източна Европа.
Фактът, че Борисов толкова се бои, ясно показва в какъв режим живеем.
