0
1929

От Калиманица до Хималаите, че и по-нагоре

Рисунка Йордан Радичков

Оригиналните рисунки на Радичков от „Ние, врабчетата“ ще бъдат показани за първи път на 30 май в галерия-книжарница София Прес. Предлагаме ви и откъс от излязлата наскоро книга с интервюта на писателя.

Изложба с оригиналните рисунки на Йордан Радичков от „Ние, врабчетата“ ще бъде открита на 30 май от 19 часа в галерия-книжарница София Прес на ул. „Славянска“ 29. Почитателите на писателя ще имат възможност да видят за първи път 20 оригинални илюстрации от „Ние, врабчетата“, изобразяващи света и живота на добре познатите на няколко поколения читатели врабчета – прословутото Онова нещо, Юнашка фланелка, Краката му стърчат навън, смрадовранката с нейното френско списание от 1903 година, Дебелачко, кукувицата, Пешеходеца, който си подсвирква с уста, и още много други.

През годините илюстрациите от „Ние, врабчетата“ претърпяват множество трансформации. Йордан Радичков не спира да ги прерисува, създавайки множество варианти на самите врабчета, на плашилото, котарака, ястреба, за да стигне до финалния и най-изчистен вариант на своите птици.

На откриването на изложбата, която ще продължи до 10 юни, ще бъде представено и новото издание на книгата, посветено на 90-годишнината от рождението на писателя. „Ние, врабчетата“ е втората детска книга на Йордан Радичков. Тя излиза за първи път през 1968 г. и още на следващата година е отличена с наградата на Съюза на българските писатели. Но истинското признание идва с множеството преводи на чешки, словашки, унгарски, полски, руски, финландски, италиански, немски, френски, корейски и много други езици, с множеството издания в България и няколкото поколения читатели, които израстват с историите за смелите врабци.

От Калиманица до Хималаите, че и по-нагоре

Откъс от книгата „Интервюта“, Йордан Радичков, издателство „Нике“, 2019 г.

Връщам се капнал, но прероден от творчеството на Йордан Радичков, кръстосах го надлъж и шир, даже и в дълбочина – чудно творчество е то, неизбродно. Какво ли няма в него – северозападни селяни на по хиляда години, животни всякакви, тенец, верблюд, суматоха, и във всичко това самият автор живее със загадъчната си усмивка и с вълшебното си перо… Чудех се и се маех как е успял за някакви си 60 години да издигне такова творчество, докато накрая разбрах…

−−−

Йордан Радичков: Какво е тенец ли? Тенецът е човек, който след смъртта си не отива никъде, а остава при нас. Този тенец, дето сега тъче в разбоя, някога е бил също човек, може би преди сто, може би преди петстотин години. Разправял ми е един селянин, че си легнал с жената, а тенецът останал да тъче в разбоя. Той тъкал през цялата нощ и било доста приспивно всичко: туп-туп, туп-туп… но по едно време сойките се разпищели под кошлето, селянинът се събудил и кога гледа, нещо повдига завивката откъм жена му. Ай да му се не види, рекъл си селянинът, тоя тенец да не вземе да се набута в леглото! И смушкал жена си. Що ме будиш?, попитала жената. Да няма някой при тебе?, попитал на свой ред селянинът. Ама че си щур!, рекла жена му и пак заспала… Историята с тенеца много ме заинтересува. Попитах селянина дали и аз не мога да го накарам по някакъв начин да влезе в къщата ми и да свърши някоя и друга работа. Ами че разбира се!, ми каза селянинът. Хвани една сойка и свари ведро царевица, тенецът ще дойде! Само че ще оставиш някаква работа, та да знае какво да прави, като влезе в къщата ти… Направих каквото ми каза селянинът, оставих хартия и пишеща машина на масата и чакам да дойде тенецът. Него обаче го няма… Докато чакахме, отидохме да бракониерстваме… Поизмръзнахме доста, но хванахме три яребици. Селянинът ги раздели така: Една за тебе, вика, една за мене и една за тенеца. Не е, дип, удобно да го храня само с варена царевица! После ние се прибрахме и още преди да вляза вкъщи, чувам сойката да се смее под кошлето: ха-хааааа. Нямате представа колко голяма бе изненадата ми, когато видях, че пишещата машина работеше сама на масата. Тя тури точка и млъкна, нещо отвори и затвори вратата. Седнах и на един дъх прочетох написаното от тенеца. Докато ние със селянина ловяхме яребици, тенецът седнал и написал разказ за тенеца… И от тоя ден се родих, драги читателю, защото тенецът ми пише всичките работи, а през това време аз си живея живота.

Гоца Герасков: Ей, голям писател, голямо нещо!

Торлак: Щом умрях, мен ме прерипна котката на Ойчи и станах тенец. Като станах тенец, веднага излязох от себе си, поклоних се ниско на себе си и рекох: прощавай, Торлак, че те изоставям, че не искам да ида заедно с тебе в отвъдното, това няма да ни избяга!… Ние си мислим, че като ламтиме цял живот и цял живот се трепеме, това, що сме го струпали на едно място, ще го вдигнем на гръб със себе си и ще го пренесем в отвъдните светове, а то тъкмо обратното излиза и човек изведнъж започва да се пита: как така и защо? И не знам още к’во си!… Свършваш ти със земния си живот и влетяваш в отвъдния живот гол като пушка… Та докато съм тук, в отсамното, ще гледам да използвам хубавото време да свърша кое-що, а после ще видя накъде ще ме завеят ветрищата и каква работа ще подхвана, щото то, накъдето да се обърна, все работа ме чака… Човек през целия си живот само отлага и чак когато се повърне, та умре, разбира колко много работа още е останала недовършена…

Лазар: А бе, къде ти тенец сега, хората станаха по-гяволи от тенеца!

Гледай ти какви устати герои, от тях ни писател, ни специален пратеник може да вземе думата. Кой има юбилей – Гоца, Торлак или Лазар? Или друг някой? Защо да не го попитаме него за родния му край, за детството му…

Йордан Радичков: Моето родно село Калиманица бе в чертите на старата Берковска околия, в самата покрайнина на околията. Бедното мое родно село!… Заличиха го с държавен указ от списъка на населените места през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година заради строежа на язовир. Оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва, а гробищата тъй много буренясаха, че човешки крак не можеше да стъпи вътре. Покриха се те с къпина, синя трънка, глог, дива шипка — нежна и дъхава. Всякакви храсти избуяха там, повет се повдигна от земята и се заусуква около старите дървета, оплете той яко дивите круши, брястовете, горуните, ябълките дивячки, увисна надолу от клоните, а откъм земята нов повет се показа и запълзя нагоре, за да се срещне със стария повет. Джанки отнякъде поникнаха и побързаха и те да се изтеглят нагоре. Като че цялата дивотия от милия на сърцето ми роден край се наговори и се събра в изоставените гробища, за да ги скрие от погледа. Всичко това цъфтеше, зрееше и падаше по земята, без от никого да се оползотворява. Пак цъфтеше, зрееше и падаше по земята, за да разцъфне отново… Странен аромат обгръщаше тази пустош, странна дъхавост идеше от нея, на човешка мъзга и на човешка пот дъхаше.
Когато близки на покойните идваха – а то се случваше рядко, то те обикаляха околовръст подивелите гробища, хвърляха отдалече цветя и викаха: „Бог да прости!“… Не пускаха подивелите гробища човек да пристъпи в тях. Тоест мъртвите не искаха живите и не ги допускаха близо до себе си, защото ги бяха изоставили…

Араламби: Стига с тия гробища, няма ли по-весели работи…

Не прекъсвай писатели, Араламби, нали знаеш, че живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите…

Йордан Радичков: През лятото на хиляда деветстотин и осемдесета година погребахме брат ми в неуютните Малашевски гробища. Човек, оглеждайки гробищата, се спуска мислено няколко стъпки надолу, в земята. Там, долу, са мъртвите, потънали в своя вечен покой, притиснати от лепкав мрак. Там, долу, е естественият завършек на всеки човек. Оттам нататък никой не е успял да направи нито една крачка. Казано е, че никой още не е успял да види гърба на смъртта, защото тя никого не е подминала!…
Мама понесе всичко с примирение, стана тиха, замислена. Тя самата се превърна в един непознат дотогава инструмент, излъчващ тишина. Постепенно ние всички около нея заговорихме тихо, движехме се тихо и бавно. При смърт човек забавя своите движения. У него не само походката става бавна, но и самите му жестове, както и всяко едно движение стават много бавни… Мама се овъгли в един-единствен ден. Така овъглена за един ден я помня през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и втора година. Тогава почина баща ми, тридесет и девет годишен, в разцвета на силите си. Тъкмо бе почнала жътвата, в полето полегнаха първите ръкойки и снопи. Баща ми си замина, оставяйки ни сами в един свят, оголен и див. С мама и брат ми се почувствахме като изпаднали от каруцата на живота. Това чувство и до ден-днешен не ме е напуснало. То е възгорчиво, защото разбирам, че животът отдавна е отгърмял край мен с каруцата си, а ето аз още продължавам да пъпля пеша по коловоза, оставен от каруцата… И ни някого настигам, нито пък някой ме застига!… Само смъртта един ден ще ме настигне и ще ме потупа дружелюбно по рамото.
Добре че имам все пак това убежище – писането! Добре че го имам, за да мога да се залъгвам с него, докато ме потупат по рамото. Убежището е временно и както сами виждате – не е особено надеждно, но няма какво да се прави! Така ще е, докато някой ден се намери по-надеждно и по-постоянно убежище.
Когато Каин уби Авел и върху земята остана да лежи първият труп на човек, Каин не знаеше какво да прави с трупа. Тогава над трупа прелетяха две гургулици. Едната падна мъртва на земята. Другата гургулица изрови гроб и я погреба в него. Щом видя това, Каин постъпи по същия начин, скривайки трупа в земята. Оттогава до ден-днешен ние крием своите мъртви в земята. В същата тази земя, която ни храни и отглежда. Ние сме нейните орачи и сеячите ѝ. Тя ни оставя необезпокоявани да я засеем и да ожънем посятото, позволява ни да скитаме по нея от единия до другия ѝ край, да я чоплим, да ѝ нанасяме рани и дори да я осакатяваме. Търпелива е тази наша майчица. Тя ни очаква, будна, но спокойна, в края на пътя, за да ни прибере в скутите си. Ще дойдем, мила моя майчице!…

Тико: Малей! Малей!

Гоца Герасков: Мамка му и прасе!… Аз нали ти казвам, че е световен писател, а ти — не, та не… Запънат човек, само суматохи прави…

Не аз, а Йордан Радичков прави суматоха и знаете ли какво е рекъл за българите и суматохата?

Йордан Радичков: Ние, българите, може да не сме измислили олимпийските игри, може да не сме дали барута и парната машина на света, но пък за сметка на това сме царе на суматохата. Едва ли има народ, който тъй талантливо и тъй пълно и всеотдайно да участва в суматохата, като изразходва в нея цялата си енергия, знанията си, възгледите си, че дори и религиозните си убеждения. Че ние дори при произнасянето на самата дума суматоха настръхваме, аз самият настръхвам, докато я изпиша, и самата тя настръхва и набъбва в страницата, какво ли остава за редактора, когато я открие зад гърба на някоя дума. Че и аз да съм отговорно лице, каквото е редакторът, щом я открия зад гърбовете на другите почтени думи, веднага ще я извадя две крачки пред строя, ще ѝ прочета едно евангелие и без всякаква сантименталност ще я пратя по дяволите, колкото и да подсмърча тя и да се прави на хрисима. На всички думи би трябвало да се прави много строг преглед, по-строг дори от военна комисия, защото никой не знае какви тежки последици могат да се получат; една суматоха може дори почтените думи да обърне нагоре с краката, както и храбрите думи. Изобщо суматохата е непонятна, както непонятен е и всеки страх, а казват, че страх има дори на небето. Ако страх има на небето, то това никому не пречи, нека си живее там и да си люлее краката над нас, колкото си иска – за нас туй няма да е вредно. Вредни са за нас страхът и суматохата на земята…

Араламби: Аз това съм го заявил от сцената на Сатиричния театър – араламбене му е майката! Е, вижте, бай Йордан само с едно писмено араламбене стана световен писател…

Гоца Герасков: И аз това разправям, ама кой да ме чуе – Йордан Радичков е калимански писател, после е български, сетне европейски и клони твърдо към световен писател… Препоръчвам ти такова заглавие да туриш в списание „Отечество“: „От Калиманица до Хималаите, че и по-нагоре“…

Аз да не съм критиката, та да казвам кой какъв писател е, аз съм един прост специален пратеник, който задава въпроси и си записва отговорите… Нека проявим малко скромност и го определим като европейски със световни наклонности… Нека да не избързваме, защото знаете ли какви анонимки се получават?

Анонимен кореспондент: Господин Радичков, самозвани писачо! Съжалявам, че въпреки дълбокото ми презрение към Вашите нелепости, които мнозина считат за едва ли не връх на съвременната българска проза, сгреших, като прочетох последния Ви разказ в ЛФ… Господи, как се покварява човек, когато литературната критика не може да си върши работата, както следва! Колкото да сте неграмотен, все пак знаете какви са причините, за да не може критиката да постави на място такива като тебе… Та, значи, ние сме толкова фамилиарни с литературата, че можем да пуснем читателя направо в „кухнята“: ето как, наивни и любознателни читателю, ние, йорданрадичковци и пр., си правим ловджилъка и импровизираме разкази. Няма смисъл от сюжети и измислени герои: нашето ежедневие, развлеченията ни са готови разкази. После прочутият радичковски маниер да се смесва фантастичното с реалното, фантасмагорийното с делничното, дълбокомисленото с глуповатото му позволява да превърта, както си ще, нещата и това да изумява винаги публиката. И на всичко отгоре – рисунка от автора!… Не зная дали това ще те засегне, или и ти като своя земляк Ст. Ц. Даскалов си обръгнал и нищо не те трогва, но явно си се изписал… Ако у тебе има капка чувствителност и литературно достойнство, би трябвало задълго да замълчиш или по някакъв начин да се извиниш за глупостта си… Още веднъж – пълно презрение…

Тико: Малей! Малей!

Гоца Герасков: Мамка му и прасе!

Врабеца: Как може такова изявление, драги ми господине?

Йордан Радичков: За сетен път се убеждавам, че читателят е най-заклетият и най-постоянен враг на писателя… Като низов писател аз пиша за низови читатели и е напълно естествено всеки среден читател да се оскърби от низовото четиво и да се изпълни с презрение към него…

Нека да оставим тая тема настрана, има си литературни съдници да отсъдят кой крив, кой прав… То се знае, че по-прав е онзи, който седи по-нависоко…

Йордан Радичков: Кой знае… Ще Ви разкажа една случка. Крави тътреха впрегнати през гората по нанадолнището някакъв много голям човек. Големият човек залиташе на една или друга страна, удряше се по дърветата и кънтеше.
То не беше човек, а паметник на човек.
Трябва да обясня, че по онова време у нас се премахваха паметниците… В гъсто населените места паметниците се махаха нощем, а там, където бе по-слабо населено, хората вършеха тая работа през деня. В планината също имаше паметник в цял ръст, турен преди години с много голяма тържественост, цял събор стана тогава… Но времената се смениха, паметникът трябваше да се махне от там и да се откара в града за претопяване. Селяните го бяха вързали със синджири за шията и кравите го тътреха по склона и го караха в някаква градска работилница за претопяване… Но кравите внезапно се разбесняха, почнаха да мучат и да се бият в ярема. Селяните извикаха: Стой! Стой! Един изтича отпред да ги задържи, те едва не го стъпкаха, дръпнаха рязко паметника, той се запречи в едно дърво, добитъкът напъна с извити гърбове, нещо изпращя, главата на паметника се откъсна и кравите понесоха подире си олекотения синджир. Нещо извика: „Илимай малапай!“ и кой къде бе, там си остана… Там, дето главата на паметника се беше откъснала и тъмнееше голямата дупка на шията, излитаха сърдити оси…

Тико: Малей! Малей!

Гоца Герасков: Мамка му и прасе! А бе, кога гътваха паметниците, тръгна мълва, че скоро пак ще ги дигнат…

Йордан Радичков: Мълвата, скъпи ми Гоца, е нещо изключително мощно, тя прониква навсякъде, промъква се тайно, пропълзява през пукнатините, пълзи по отвесни стени, върви на пръсти, самата тя е с пръст на устата, шушука, съзаклятничи, обгръща човека отвсякъде, притиска го като лепкава мъгла, вмъква се в смутената му душа. Ако пътят за там е затворен, то тя прониква едва ли не през порите на кожата му, влиза незабелязана и в най-добре охраняваните крепости, наднича през ключалките на вратите, изнася на показ най-съкровени тайни, интригува и подкопава, с едно нашепване съсипва нечие реноме, изграждано цял живот. В шепота и в шушукането на мълвата има злоради нотки, но има и нотки на надежда и на свята народна наивност, че утре или най-късно вдругиден ще има небесно знамение и че назрява промяна…
Мълвата постоянно нещо подсказва, но го подсказва шепнешком, пълна с недомлъвки, говори обикновено с половин уста и оставя подир себе си неяснота и недоизказаност, за да може човек да гадае. Ужасно нещо! Кълбо от влечуги, което непрекъснато се оплита и разплита, преминава всякакви граници и понякога може да набъбне, да обрасне и да достигне такива гигантски размери, че да е видно от всички континенти на света. Това гигантско чудовище ще е световната мълва…

Когато мълвата циркулира упорито, тя може да се превърне и в поверие, в мит, каквото е поверието, че „всяко време на размирици е белязано с белега на козята брада…“

Йордан Радичков: …и при най-голяма напрегнатост цели тълпи са я виждали. Някои я виждали върху лицето на дявола, други върху муцуната на рогат пръч, трети върху розово попско лице, а има и такива, дето зърнали само брадата да преминава като облак край тях, ръждива по краищата, пука и хвърля искри, като че е наелектризирана… Най-напред ще я срещнете у козата; и у пръча също тъй ще я срещнете козята брада, както и при дявола… И у жената има козя брада, ако я потърсите повече, ще намерите къде ѝ е на нея козята брада. Някои събития или явления също тъй имат кози бради — малко ли събития са белязани с белега на тая брада! Тя върви спокойно през събитието, хвърля космати отблясъци върху него и го задушава с дъха си на пърчовина…

А на небето дали има козя брада?

Йордан Радичков: Не, не съм сигурен… Макар че човек постоянно търси близост със звездното небе, въпреки че то е равнодушно към земния живот. За своя радост човекът забелязва там горе неща от своя собствен сиромашки бит. Видя той прости земеделски сечива, разхвърляни между звездите… Ралото, с което ореше и чоплеше земята и орниците, видя как оре и чопли горе по небето… Което не достигаше, досъчини, тоест от себе си додаде. По този начин придърпваше звездното небе към себе си, правеше го по-разбираемо за ума и по-достъпно за сърцето…

Но понякога човешкият дух полита и по-нависоко, а там е студено, загадъчно и страшно…

Йордан Радичков: Случва се духът ми внезапно да се откъсне от тялото, да се повдигне нагоре и да полети след птиците. Въздушните коридори зеят като бездни. Фучене и съсък се носи из огромните им гърла. Само за миг духът надникна в тях и продължи да се рее все по-нагоре и по-навътре в пространството, прониквайки много бързо в неговата пустота. Пустотата го притегляше с голяма сила.
Спря се чак когато видя пукнатини в небето. Иззад пукнатините надничаха други небеса. Това бяха съвсем нови, непознати етажи на Вселената… Звезден дим се виеше в небесните пукнатини и се усукваше бавно и спираловидно. Сякаш гигантски смок се напиваше лениво, проблясвайки с люспите си. Или агонизираше някакво космическо, абсолютно непознато и неподозирано същество, като затваряше бавно своята спирала?… Трудно можеше да се каже!… Сред звездния дим се носеха тържествено и с лекота труповете на богове. Боговете бяха застинали в своя вечен покой. Лицата им изглеждаха каменни, както и телата… Те се въртяха бавно, всеки един се преобръщаше около своята ос… Гледката беше хипнотизираща. Сред звездния дим се виждаха също така да плуват и гигантски ембриони. Дали бяха ембриони на бъдещи богове, разхвърляни из далечните етажи на Вселената, или само мъртви зачатъци, не можеше да се разбере… Стана непоносимо студено. Духът усети студа и побърза да се върне назад. Голямо облекчение почувствах, когато духът докосна тялото ми.

Сива тога: Бабини деветини са това… Рано или късно земното кълбо ще бъде изхрупано, подобно на червива ябълка, и поданиците на кралствата ще изхвърлят огризките на пътя!

Кралят: Но къде, по дяволите, ще отидат, след като превърнат земното кълбо в огризка?

Синя тога: По други светове ще се разселят! Вселената, Ваше величество, е тъй голяма, че всяко кралство не, ами всеки поданик на земното кълбо ще има собствена звезда. Поданиците на всички кралства знаят, че са гости тук, че временно върху Земята пребивават, затова и с такваз охота я хрупат и огризват. Не ще мине много време и тук няма да има никакво кълбо, а ще останат само огризки жалки. Поданиците като гризачи ще изгризат и ще оглозгат всичко!… Рано или късно, Ваше величество, това ще стане!

Кралят: По-добре е по-късно, ако стане, когато нас няма да ни има!…

Ноев ковчег: Като ви слушам всички вас, мисля си, че и моят тъмен трюм е като човешката душа. Не повтаря ли той всъщност и не имитира ли дълбоките ниши и теснини на световната душа?… Нейните лабиринти и слепи помещения?… Тъмните ѝ кладенци и бездните ѝ? И най-после не повтаря ли онези пълни с шеметни височини и бездни вътрешни Хималаи, които човечеството катери още от зората на своето появяване и не ще успее никога да изкатери?

Григор Вачков: Дайте ми и на мен най-после думата – като съм отвъд, да не съм глухоням! Слушайте да ви кажа – той е творец, който върви 50-60 години пред нас. А ние всичките и специално аз подтичвам след него и от време на време му подавам манерката с вода, да се освежи и да продължи напред своето летене…

Йордан Радичков: Лека нощ, богове, лека нощ, светители, лека нощ, грешници!

Водещ: Христо Т. Ковачев
Отечество, 1989 г., № 21