0
1590

От камъка красота

Едно пътешествие трае много по-дълго от самото пътешествие. Започва преди подготовката и продължава дотогава, докато трае споменът за него. Посетих Сиена преди месец и все още продължавам да не съм се върнала оттам.

Градът съществува от времето на Октавиан Август, но е достигнал разцвета си през Средновековието. През 1472 г. в него е създадена най-старата банка в света, която работи без прекъсване до днес. Разположен е между хълмовете Кианти, Монтаньола Сенезе и Крит Сенезе. В подножието между трите възвишения е централният площад, покрит с червеникави плочи. Огромен е, обграден е със средновековни сгради, долната част на които е превърната в непретенциозни кафенета и ресторанти с красиви масички и столове пред тях. Създава се впечатлението, че площадът е в котловина, от която прорастват хълмовете и улиците по тях.

Изкачвах се бавно по една от тези улички, неправдоподобно стръмни и дълги, учудващи с наклона си дори заклет фен на Велико Търново. Чувствам се в хармония със света и със себе си, когато попадна в старинен град, ниските двуетажни или триетажни сгради ги усещам настроени приятелски към обитателите и посетителите, простите и непретенциозни форми на средновековните сгради в романски стил ми възвръщат усещането за скромност, достойнство, хармония, за живот без излишество, за живот в спокойна и естествена красота. Няма ги безкрайните булеварди на мегаполисите, с автомобилния им тътен и газове, каменното им великолепие, пустинните и бездънни площади, в които се изгубваш като песъчинка в пясък. Вървях бавно, защото исках да попия всеки детайл, всяка дървена врата, всяка заключалка, всеки прозорец на къщите, покрай които минавах. Своенравният ми телефон точно в този момент беше отказал да снима, но не се тревожех ни най-малко, изпитвам неясна тъга от снимки на местата, в които се влюбвам. Дори мога да кажа, че не обичам да гледам снимки от тези места. Като че ли само бегъл поглед към такава снимка би иззел, би ограбил вълнението ми от живия спомен за тях. Вече приближавах върха на хълма, където знаех, че има катедрала, която именно беше целта на моето изкачване.

Дъхът ми спря. В съвсем буквален смисъл. Няколко секунди на пълно вцепенение.

Катедралата в Сиена. Бях я виждала на снимки. Именно заради нея отивах там. В смисъл – бях подготвена. Но никога не съм допускала, че една сграда може да ти въздейства по такъв начин.

Изникна пред очите ми някак неочаквано, изведнъж, цялата, във високото, на фона на яркото синьо небе. Розовобяла, дантелена, примамваща, от нея се излъчваше музика, която не чуваш, но смътно долавяш както музиката на небесните сфери. Да, през нейните форми бледорозовият сиенски мрамор се беше превърнал в застинала музика, която вечно щеше да звучи. Извънмерната ѝ красота изведнъж създаваше нов ред в света, в пространството, във времето, нов вертикал на стойностите, непознат до този момент. Нищо не можеше да смаже човешкия дух, щом той е създал подобна красота. И бруталната война в Украйна не може да го смаже, и могъщата руска армия е безсилна пред тази катедрала, помислих по абсурдно нелогичен начин в този момент и се ядосах на самата себе си, и в този момент ли дори трябваше да свързвам взаимно изключващи се неща!

И още едно сравнение за онези първи мигове на смайване пред катедралата, построена в чест на Възнесението на Дева Мария (Cattedrale di Santa Maria Assunta). Като че ли тя се спусна към мен от хълма по стръмната уличка, по която се изкачвах, като че ли се спусна към мен като човек с протегнати ръце, с разтворено сърце, когото на мига разпознаваш като най-близък, най-свиден, най-мил, една катедрала-приятел.

Непонятни са срещите на човека с архитектурата. Човекът остава загледан в „Санта Мария дел фиоре” във Флоренция или в базиликата „Сан Марко“ във Венеция или в „Нотр Дам“ в Париж, или пред друга забележителност, пред която са се струпали стотици туристи като него, взира се в лицата на църквите като в лица на близки и любими хора, общува с тях, но не с думи, а по някакъв бездумен начин, по който влюбените си предават мислите или близнаците усещат взаимните си физически болки. Спомням си онези първи кадри от пожара в „Нотр Дам“, когато шпила на катедралата, най-високата ѝ кула се пречупваше и падаше, ронейки отломки, обгърнати в огън, спомням си като сега реакциите на хората, които наблюдаваха – възклицания на ужас, жестове, които искаха някак си да предпазят, да защитят, да не позволят кулата да падне на земята и да се разтроши, като че ли човешките ръце биха могли да прегърнат камъка, да го запазят от болката, да го съживят.

Мисля си, че онова, в което нашата душа се влюбва тъй настойчиво, е отвъд камъка и приказните му форми, отвъд изящните цветове на мрамора, отвъд видимия ефект на красотата и хармонията. Онова, в което душата ни се влюбва, е тихо и разпознаваемо като приятелски глас, сърдечно и просто като поздрав, като поклон, като целувка. То е стремежът на всяка човешка душа към Бог. Има някаква частица в нас, останала с паметта на света отпреди грехопадението и тази частица по силата на квантовите закони вероятно, или по силата на някакви други, все още непонятни закони, разпознава своите себеподобни частици навсякъде из света и сред хората, и тези еднакви по същността си частици се стремят да се приближат, да се намерят, да си прошепнат нещо, да се усмихнат, да си дадат утеха сред морето от скръб, в което са принудени да живеят.

Така наивно си обяснявам непреодолимото привличане и симпатия към някои места, към някои сгради.

Иначе защо ще се запъхтяваме по стръмния път нагоре към катедралата? Или нагоре към върховете осемхилядници? Или към космоса? Или към глъбините? Ние вървим към някоя тайна. Не винаги знаем каква. Тя затова е тайна. Но нещо дълбоко в нас ни води към нещо сродно на нас.

То винаги ни говори още преди да сме се запътили. С езика, на който влюбените си предават мислите.

А какво е катедралата на Сиена? Мрамор. Камък. Но не говори камъкът, а човешкият дух, който е сътворил от камъка красота. Говори така, че те кара да онемееш.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИ пак за българското русофилство
Следваща статияЗа опасностите на величието