0
1358

От мечка ремък

Милая ми Майко, трябва да имам небето за хартия, морето за чернило и Матусаловите години и да призова из стихотворците боговдъхновенного царя пророка Давида, чуднаго Гомира, дивнаго Вергилия, чудеснаго Овидия и плачевно ридателя йерусалимскаго пророка Йеремия, за да ми спомогнат оживително да ти изложа туй смертоносное тегло…
Неофит Бозвели, „Мати Болгария”        

Разказах случая в един от романите си, обясних как с един скок щях да вляза в историята и как с един ритник Асен Игнатов (в романа Бащицата) ме изхвърли от нея. Ако тръгвам сега да преразказвам онези събития с полувековна давност, правя го, за да ги изкарам от сюжета и да ги вкарам в гражданското пространство. С натрупаните години и десетилетия потребността от литературно творчество си остана все така непокътната и насъщна, потребността обаче от портретиране на хора и събития такива, каквито са били в битовата реалност, нараства. Този процес е като че ли подчинен на една невидима, но желязна закономерност: когато върху лицето на земята собственият ти, личен и индивидуален живот неусетно изтича, другият, универсалният живот, всеживотът надига глава и търси възмездие – големият живот иска да бъде обезщетен за загубата на малкия, на персоналния живот. По принцип това обезщетяване може да стане и в метал, в камък, във визуален образ, в щрих, тон или сценична реплика – при мене става епистоларно.

И така, беше нейде през пролетта на 1966 г. Бях във втори курс философия, а най-близки приятели ми станаха най-неблагонадеждните политически академични люде – вече изключеният от аспирантура за антиленинската си дисертация Желю Желев и още неуволненият от Софийския университет мой курсов ръководител и асистент по диалектическа логика (една несъществуваща, една, както и друг път съм обяснявал, измислена и въведена по идеологически съображения в учебната програма дисциплина) Асен Игнатов. Като научи, че е тръгнал да оборва Владимир Илич, ректорът на Университета, академик Косев, който бе вуйчо на съпругата на Желю – Маруша, каза на злощастния аспирант: „Абе ти си тръгнал от жива мечка ремък да дереш!” Одраха, както му е редът, Желю – не мечката, ленинизмът антиленинизма одра. Направи го с подписаната лично от вуйчо Косев заповед за изключване на Желю. Асен Игнатов пък го уволниха просто защото беше Асен Игнатов – без да е драл ремък от мечка. Живописната, екзотична, европейска по дух и смисъл личност на Асен просто не се вместваше, не се побираше в убогите стандарти на философско-историческия факултет за университетски преподавател. Тук ще се наложи да дам отговор на недоумението на по-младите читатели как и защо, след като България е европейска държава, европейският дух и смисъл се превръща не в качество, а в основание за санкции. Никого не виня за попътното недоумение – унаследени от поколенията, в прехода си от генерация на генерация времената и понятията така се изкривяват, че стават неведоми. За един днешен студент е непонятно, да речем, враждебното подозрение, с което административното и партийното (в тон с господството на идеологията над науката те най-често се припокриваха) ръководство гледаше на малцината възпитаници и възпитатели, които владееха западни езици. В скастрената си академична кариера полиглотът Асен изживя това нарастващо подозрение свише като проклятие.

Съзнавам, че колкото и да обяснявам онази изродена епоха, тя все недообяснена и недоразбрана ще си остане. Тази ѝ необяснимост, недостъпността ѝ за логичното мислене е частен случай от принципната, от извечната необяснимост на човека, на човешкото вълнение, на междучовешките отношения. Националната гражданска ситуация бе толкова патологична, че ние окачествявахме марксистко-ленинския мироглед като победа на прогресивните сили над здравия разум. Един конкретен аспект от тази епохална победа разкри и случаят, с който започнах настоящия си разказ. И с който ще продължа по дирите на спомена.

И така, по предложение (разбирай: нареждане) на партийния комитет Фебето (Факултетното бюро на комсомола) организира среща на второкурсниците от специалност философия с изпечения боец от Тихия фронт полковник Кюлюмов. Срещата беше разположена в два учебни часа – в първия полковникът щеше да разказва за чекистките си подвизи, а във втория щеше да отговаря на въпросите ни. Полковникът дойде цивилно облечен – все пак висше учебно заведение е. Вярно е, че целият Университет (и особено изцяло идеологизираният Философско-исторически факултет) тънеше в скрита полицейщина, но нямаше защо да бъде тя превръщана и в открита – Тихият фронт беше по предопределение и невидим. Събрахме се значи в 41-ва аудитория късно вечерта, след като всички лекции и упражнения бяха приключили, изправи се полковник Кюлюмов пред нас и заразказва. От излишна скромност офицерската чест не страдаше – полковникът говореше със самочувствието на победител, разгромил със силата на ведомството си най-опасната и всесилна проклетница под слънцето – буржоазната идеологическа диверсия. Трябва да призная, че, за разлика от формалните и скучни организационни мероприятия, на това събитие много състуденти дойдоха поради искрен интерес – в тон с комитетската конспиративност подобни граждански изяви на агентурата на Държавна сигурност бяха жива рядкост и любопитството какво ли ще разкаже цял полковник от кухнята, надделяваше. А за дискретната си професия той се оказа необикновено словоохотлив. Разказът на Кюлюмов пресъздаде ръководената лично от него акция на бойците от тихия и невидим фронт срещу попълзновенията на буржоазната идеологическа диверсия сред учащата се младеж. Бедата според сказчика започнала с едно групово писмо на ученици от горните класове на столичната английска гимназия. Сбрали се момчетата и момичетата самодейно и самодейно написали на английски писмо до Би Би Си. (Акцентирам върху самодейността, защото, както ще видим, тя ще им изяде главите впоследствие.) Младите граждани на Народната република не искали от Би Би Си да излъчи Хартата за правата на човека, а още по-малко – инструкция за сваляне на деспотични режими. Единствената отправена към вражеската българоезична редакция молба била да им пуснат по ефира някаква любима и недостъпна на родна земя песен на Бийтълс. Тъкмо това им необуздано желание потресло полковника. Потресло го – дообясни той – и обстоятелството, че питомците на английската гимназия се сбрали на своя глава, докато установеният ред изисква подобни срещи да бъдат свиквани само от гимназиалната комсомолска организация – учкома. (Терминология за чудо и приказ!) Ако младежите бяха писали не до Радио Лондон, а до Радио Москва с молба да им излъчи някоя частушка, сигурно щеше да им се размине – в такъв случай можеше дори да бъдат похвалени за конструктивната си самодейна инициатива. А така наглото им писмо изобщо не стигнало до адресата – бойците от Тихия фронт го прихванали на път към Великобритания още преди то да напусне държавните ни граници. Спомням си, че точно така се изрази лекторът – „прихванали”. Явно по прихващанията си те нямат равни на себе си – с тях не биха могли да се мерят дори предшествениците им от Гестапо: социалистическите ученици изпревариха националсоциалистическите си учители. Историята продължава и завършва с желязната непоколебимост, с която бе започнала. След като задържали писмото и след като разисквали надълго и нашироко помежду си престъпната дързост на престъпните ученици, бойците от Тихия фронт пристъпили към действие: привикали на разпит един по един всички, подписали скверното послание, след което разтурили класа им – изключили ги групово от любимата английска гимназия. Така класово-партийната принципност на Държавна сигурност скоропостижно и без остатък разгромила подмолната буржоазна идеологическа диверсия и правата вяра възтържествувала.

Не зная как беше с останалите ми състуденти, но докато слушах полковника, който, навлизайки в разказа се вживяваше все по-видимо, в душата ми се трупаше гняв на камари. Но не можех да реагирам, защото според програмата първият час бе заделен само за полковника – за нашите въпроси бе набелязан вторият час. Тогава бях млад и зелен и още хранех кое-що някоя-друга гражданска илюзия. Не знаех, не подозирах още тогава аз, че и според програмата, и извън програмата първите, вторите и всички останали часове са до един резервирани за полковника, от неговата офицерска чест завладени. Бях твърдо решен през втория час, за който вярвах, че принадлежи на нашите въпроси, да запитам полковника как така са прихванали писмото на единадесетокласниците, какви са тези прихващания в държава, в която по закон и конституция личната кореспонденция (а писмото на учениците бе все пак от личен характер и с отправена лична молба) е неприкосновена. Само това исках да попитам лектора – и нищо повече. И несъмнено щях да го сторя, ако през петнайсетте минути междучасие за по цигара (тогава в Университета се пушеше на поразия), докато набирах граждански кураж и формулирах опасния въпрос в тревожното си съзнание, по коридора не мина Асен. Случайно ли мина, неслучайно ли, кой да ти каже. Отиваше в кабинета си на горния етаж, в който често се затваряше сам и работеше по цели нощи, но като ме зърна така неспокоен, ме привика при себе си. Като му разказах какво възнамерявам да питам стожера на правата вяра, Асен така ме стисна над лакътя, че изпищях от болка – сякаш безпощадността на цялата Държавна сигурност се стовари върху ми. „Нищо, абсолютно нищо няма да питаш! Като твой курсов ръководител ти забранявам всякакви въпроси! Този свят все от питане си пати – не от премълчаване!” После поиска да знае дали съм споделил с някой състудент намерението си. „Не” – отговорих. – „Исках да ги изненадам.” „Ще те изненадам аз тебе!” – гневеше се курсовият. След което се позамисли и добави: „Абе какъвто си ми инфантил и първосигналник, едва ли ще си удържиш езика зад зъбите, така че най-добре изобщо не влизай във втория час – на един човек един час стига. По-добре едно отсъствие, отколкото присъствие като твоето!” И това обаче не му стигна. Разговорът водихме в коридора на първия етаж, а кабинетът му бе на втория. Той се заизкачва по стълбите, а аз се върнах при колегите си. Само след минута обаче се върна и Асен и миг преди да влезем във втория час, ме подбра със себе си и ме помъкна към „Грозд”, където ни очакваше в готовност нашият домашен келнер Боян. Тогавашният „Грозд” нямаше нищо общо с днешния бляскав и пищен, скъп, стерилен и безличен като луксозна чакалня ресторант. В онези времена „Грозд” беше една дупка на „Обществено хранене” с дъсчена тераса отпред и с народна кухня. Беше евтина, мръсна, разхвърляна и гласовита, но необикновено чаровна кръчма – кръчма с характер. Пари аз, разбира се, нямах – Димитровската стипендия, която ми се полагаше за отличен успех, ми бе отнета поради политическа неблагонадеждност. Преподавателската заплата на Асен обаче все още не му беше отнета и поръчките към Боян заваляха. Не че имаше кой знае какво да се поръчва – столичните кръчми не глезеха клиентелата си с многообразие: освен кебапчета и кюфтета, друго нямаше. Имаше обаче алкохол и рамо до рамо с мен хедонистът Асен му се наслади с всички сетива. Наквасихме, както му е редът, и тялото, и душата. Асен обаче през минута поглеждаше крадешком часовника си и се успокои чак след като вторият час, в който трябваше да гърмят моите революционни въпроси, изтече. След което осече: „По-добре аз да те поя с вино, отколкото полковникът да те теши с отговорите си.” Така и стана – пояхме се и се тешахме взаимно чак до полунощ, когато вече отдавна всички въпроси бяха зададени, дадени бяха и всички отговори. Какви са били те, така и не научих – не знам дали някой от състудентите ми изобщо е попитал нещо Кюлюмов, можех обаче точно да си представя какво ще да му е отговорил полковникът.

Така значи не влязох в историята с историческите си въпроси – бях на крачка от монументалното безсмъртие, Асен обаче ме възпря миг преди то да се състои. В историята на Народната република аз влязох няколко месеца по-късно, когато ме изключиха от Софийския университет, а заедно с това – и от „Грозд”, и от столицата, изпратиха ме по етапен ред за родната Силистра и ме запряха там. След което като учениците от английската гимназия, които така и не съумях да защитя с въпросите си, на своя глава, самодейно аз реших да се себеизключа и от родината, и от лагера на мира и социализма изобщо. Въпреки цялата си предпазливост, бдителният Асен също влезе в историята. Неговото влизане бе може би не така убедително, но при всички случаи по-драматично от моето. За себе си не знам, но след като влезе в историята, Асен остана трайно в нея – чак до ден-днешен, че и нататък. Влезе в родната история чрез конфискуваната си от полковник Кюлюмов и компания книга „Тъга и порив на епохата” и чрез последвалото уволнение от Университета, а в международната история влезе чрез безсмъртните си философски творби. Но за всичко това аз вече разказах. И пак ще разказвам. Само да даде Бог живот и сили – теми бол и бол. Темите са все така зловещи, но има и утеха. Тя се съдържа в обстоятелството, че времето превърна цялата им зловещина от физическа в метафизическа реалност, от бит в битие, от ректорски заповеди за изключвания и уволнения, и арести по следствените килии в отминалост. Един античен мъдрец беше казал, че споменът по отминали злощастия е сладък. Вярвам му – тази закъсняла сладост подслажда днес настъпващите ми старини.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияЦентърът на нашия живот
Следваща статияЗа чистотата на метода при репрезентирането на безкрайното