0
1108

Охайо и ние

Изборите в Съединените Щати обикновено се възприемат като неспирно телевизионно шоу. Сравнението не е необосновано.  Америка е родина на телевизията, както Европа е люлка на кинематографа и театъра. Телевизионната всепрозрачност е неизменна част от американската демокрация. И все пак прочутата метафора на Жан Бодрийар за Америка като симулативна реалност на непрестанно включени гигантски телевизионни екрани, шумно и самотно бърборещи си един на друг, се нуждае от корекции.

Поне по отношение на изборите. На изборите все пак гласуват хора, а не телевизори. Да не забравяме и друго важно нещо, което отличава този Нов свят от Стария континент. Изборите в САЩ, както не се е уморявал да повтаря още Алексис дьо Токвил, не са просто федерални, те са електорална битка, която се води щат по щат. Според европейската традиция битката за избор на президент е една; в САЩ става дума за 51 различни избори (50 щата и 1 федерален окръг– Вашингтон). Битката за различните щати предполага различна стратегия, което пък превръща всеки успешен кандидат за Белия дом в изборен пълководец, отвоювал стола на Джордж Вашингтон.

Задачата на всеки от сегашни двама кандидати  – Барак Обама и Мит Ромни – е да си осигури мнозинство в колегията на големите електори (избраници) от отделните щати. Така че на бъдещия стопанин на Белия дом са необходими 270 гласа от общо 538 големи електори, които ще си кажат думата на 6 ноември.

Ето защо казвам, че има сериозно разминаване между това, което виждаме на телевизионните екрани в предизборните дебати, и онова, което в действителност се случва на изборите в Америка. Разминаване, напълно обяснимо с оглед на стратегията на кандидатите, която телевизията няма как да не глобализира, докато изборната тактика на практика локализира.

Всъщност нито Обама, нито Ромни се обръщат едновременно към всички избиратели: стратезите в щабовете им отдавна са разчертали картата на локалните битки (за отделните щати) и всяка тяхна стъпка е грижливо премислена. Нито кандидатът на републиканците, нито кандидатът на демократите се обръщат към най-твърдите си ядра. Тези залози са отдавна направени и са добре известни. Кандидатите не се обръщат пряко и вкупом даже към колебаещите се 17% (а само към определени сегменти), още по-малко пък към милионите зрители по цял свят, които следят надпреварата с убеждението, че президентът на САЩ е нещо повече от обикновен държавен глава и от него през следващите четири години зависи донякъде съдбата на цялото човечество.

Стратегиите са тези, които завъртат или спират електоралната рулетка. А двамата кандидати правят опити с минимални залози да дочакат топчето на рулетката да попадне на избраното от тях квадратче. Може би в светлината на целия този стратегически имиджов пиар би следвало да разглеждаме и поведението на Обама и Ромни на двата предизборни дебата. Защо Обама бе толкова пасивен в Денвър, Колорадо, а толкова агресивно настъпателен в университета в Хофстра, Хемпстед? Към коя точно публика са адресирани двете лица на сегашния президент? Защо отново Обама бе толкова сдържан в посланието си към афро-американците (социолозите прогнозират слаба активност на 13, 6 % чернокожи избиратели).  А Ромни умело избягва да говори на испаноезичните избиратели (26 % във вече проблемния за републиканците Тексас), защото иначе рискува да отблъсне традиционните си бели избиратели. Как стана така, че и двамата кандидати на последния дебат толкова много се загрижиха за ситуацията на американската жена? Някой да е преброил колко са жените-електори от така наречените „нерешили щати” (swing states)?

И още няколко думи за локалната карта на изборите, по която в момента се чертае пътя към Белия дом. Да сте забелязали например Ромни да посещава или да говори за Калифорния? Лично аз – не. Впрочем и Обама не го прави, откакто социолозите нееднократно потвърдиха, че може да разчита там на пълно мнозинство (55 електори!) И обратното, Обама даже и не помисля да ходи в щат като Тенеси, където победата на Ромни в урните е отдавна гарантирана, че и подпечатана. Другото би било загуба на време и ресурси.

В момента всичко в Америка е демография и политика едновременно, още повече, че въпреки успеха на Обама на втория дебат, разликата между демократа и републиканеца е в рамките на статистическата грешка. Затова е толкова трудно, мъчително трудно за всеки от кандидатите да се позиционира в някой swing state, където да произнесе реч, широко отразена от местните медии – например за субсидии на фермерите от Минесота, която обаче да не достигне до работниците от Мичиган чрез CNN.

Задачата е наистина трудна, на моменти дори невъзможна. Още повече, че на картата на американските избори се открои своеобразен електорален пъп – щатът Охайо. Защо точно Охайо? По силата на някаква непонятна електорална статистика този щат на канадската граница, в близост до Големите езера, който не е нито особено богат, нито гъсто населен (11,5 млн. жители), най-вероятно ще определи кой ще бъде следващият стопанин на Белия дом.

Разликата между Охайо и други swing states като Ню Хемпшир, Айова или Северна Каролина? Значимият брой електори –  точно 18 от необходимите 270.

Така пак се връщаме в изборната география или ако предпочитате в историята – от 60-те години насам нито един американски президент не е бил избран, ако не е спечелил в Охайо. Трябва ли да се чудим тогава, че само час след втория предизборен дебат тежката артилерия на Обама вече се бе пренесла в този обетован щат на победата? Или пък че Ромни в съвсем прав текст заяви преди броени дни: „ако спечелим Охайо, печелим изборите!”.

А  какво сочи картината на място? От една страна, безработицата в Охайо е по-ниска от тази за страната. Обама вече си приписа заслугата за това на втория дебат, изтъквайки, че тъкмо неговата политика е спасила от фалит заводите на „Дженерал Мотърс” и „Крайслер” в  Охайо. Лошата новина за демократите е, че губернатор на Охайо е републиканецът Джон Кесич, избран през 2010 г. с про-активна бизнес политика (бивша звезда на „Фокс Нюз” и бивш служител на банката „Леман Брадърс”).

Представете си тогава що за сблъсък се разиграва на територията на Охайо. В понеделник първата дама Мишел Обама даде  пресконференция в университета на щата, призовавайки студентите и въобще младите хора да подкрепят нейния съпруг. Днес, в четвъртък, Брус Спрингстийн ще изнесе огромен концерт в Охайо, подкрепян в първата част от Бил Клинтън! Мит Ромни също не си губи времето и по изчисления на медиите е прекарал  от началото на годината цели 23 дни в Охайо, като митингите му са ставали все по-многолюдни, а медийното им покриване – все по-благожелателно. Тези дни на охайска територия се очаква републиканецът Клинт Истууд в компанията на популярни звезди от американски телесериали.

Изобщо, ако се позовем на една станала историческа реплика на Чърчил,  рядко толкова много неща са зависели от толкова малко хора – 18 на брой! За вас не знам, но лично аз не съм и стъпвал в Охайо. И в момента, вперил поглед в картата, се опитвам да се представя що за решение може да излезе оттам – за съдбата на американската икономика и по близкоизточната политика; за евентуална операция срещу Иран и по световните цени на петрола. С други думи, за нашата съдба, олицетворявана в момента от тези непознати нам 18 жители на Охайо.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВ търсене на оригиналния звук
Следваща статияПродължавам да съм любопитна