0
2119

Охрид

През 1018 г. България пада под византийска власт, а Българската патриаршия е понижена в ранг и е обявена за Българска автокефална архиепископия със седалище в Охрид – последната за онова време българска столица и градът става седалище на българския архиепископ Йоан Дебърски. През януари 1767 г. султанът отнема диоцеза на архиепископията и я предава на Константинополската патриаршия, а на 17 май 1767 г. архиепископ Арсений II подписва акт за своята оставка, с което се поставя край на автокефалията.

Според указите на василевса архиепископите е трябвало да бъдат българи, но в действителност са били предимно гърци поради географската близост на Охрид с Гърция, поради експанзията на гръцкото духовенство по българските земи, поради желанието му да асимилира българския език и народност. Постепенно архиепископията се елинизира и гръцкият език става официален, но на по-ниско ниво богослуженията продължават да се извършват ва славянски език.

Гръцката буржоазия се създава, развива и замогва много по-рано от българската, защото Гърция се освобождава от османско владичество половин век преди България. Създават се големи търговски центрове, чрез тях се изгражда структура и мрежа от елитни училища, гимназии, университет. Във всички градове има гръцки училища, които привличат и българските младежи. Всъщност те и няма къде другаде да получат образованието си освен в елинските училища. Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Иларион Макариополски, Петър Берон, Константин Фотинов, Неофит Рилски, Димитър Миладинов – всички те са възпитаници на гръцките училища.

Григор Пърличев е поет, ученик и последовател на Димитър Миладинов, участник в борбата за въвеждане на българския език в училищата и черквите, водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид. Четири от неговите стихотворения имат щастливата съдба да бъдат превърнати от народния гений в песни. Една от тези песни е много популярната в Охрид „1762 лето”. В нея се разказва как в 1762 лето в Охрид от Цариград пристигнал салаор, тоест пратеник, който пренася официални съобщения и „ся представил пред Арсенья, наша патрика честнаго“, като му казал, че го викат в Цариград, защото от гръцкия патриарх има „голем поплак” срещу него. Народът се насъбрал около владиката си. А той дълго мълчал и  галел брадата си натъжен. Защото знаел, че ще го изпратят в заточение, че ще го държат там до смърт, а той ще остави стадото си сираци. „Ке бидете сираци”, плаче владиката, защото ще ви пратят гърци „лицем светци, сърдцем вълци”… мегю народа ке сеят несъгласье и раздори, да ся мрази син со татка, и со брата брат“. Но така било писано, продължава владиката, „елате ми да ви гушна за последен път“.

Текстът на песента е отпечатан е за първи път през 1875 г. в Белград със заглавие „Жалостна песна за блъгарски народъ въ Охритъ и Струга и за секой блъгаринъ“. В своята автобиография Пърличев разказва как за първи път песента е изпята след неговата сватба: „Понеже в Охрид никоя къща не е без лозие, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозие и насадихме ново. Според обичая поканихме в гости работниците, които работиха даром. Тоя е първий път, дето се изпея песента „Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето“… Сълзи потекоха из очите на гостите не толко от стойността на стиховете, колкото от страстта, с която се изпяха. Тая песен ни помогна в искоренението гърцизма много повече от всичките ни прежни подвизи.“ През 1918 г. Симеон Радев пише на френски език книгата „Македония и българското възраждане“, преведена и издадена в български превод през 1927 г. В нея бележитият автор с възхищение говори за песента: „Върнал се в Охрид, Пърличев продължи, сега вече открито и с удвоена страст, борбата срещу гръцката църква. Освен речите, които държеше на събранията в града, той съчини за заминаването на последния български патриарх от тоя град една вдъхновена песен, която обиколи цяла Македония. Тази песен, според съвременниците, принесе повече зло на гръцкото духовенство, отколкото всичките пропагандаторски книги. Това беше един вид марсилезата на Македония оттатък Вардара.“

Мелодията на песента е баладична, бавна, веднъж чуеш ли я, повече не я забравяш, съзнанието ти се връща към нея. От тези песни, които те пленяват и влюбват в себе си, които ти стават любими и съкровени. Защото цялата българска мъка за Македония и цялата пролята кръв за нея е в тази просветлена, смирена, магнетична тъга. И тъгата не е само в тази песен, а в кротката печал, която всеки българин изпитва, когато отиде в Охрид. Защото не само стръмните улички и калдъръмът, и запазените къщи и кротостта, и красотата на езерото те пленяват. Има нещо друго, невидимо, отвъд това, което не може да бъде изречено. А баладата „1762 лето“  успява да предаде неизречимото чувство на българина за Охрид. Защото като че ли този древен град е, както казва проф. Михаил Неделчев, сакралната ни столица. Търново е светската, а Охрид е сакралната столица на България. История Славянобългарска е насочена именно към Охрид.

Докато се разхождах из стария град и разглеждах църквите, лицата на хората, малките магазинчета, си казвах – може би така е най-добре. Защото ние сигурно щяхме да превърнем Охрид в един втори Слънчев бряг. Щяхме да го заселим с нашите си мутри и безвкусица, и бетони и щяхме да го унищожим. Щяхме да наредим сергиите с кебапчета, български народни чинии и шевици, щяхме да го озвучим с Шушана и Кекс, щяхме да срутим старите куки и да построим на тяхно място грамадни и одиозни хотели. По-добре, че стана така. По-добре.

А старият град и езерото са в невидяна от мен на друго място симбиоза. Никъде не съм виждала такава тиха и дълбинна връзка между един град и природата около него. Езерото е родило от дълбините си града, изхранва го, грижи се за него, дава му водата си, рибите си, камъните си, красотата си, спокойствието си, маранята си, тихите си залези. И градът се грижи за езерото си като добър, грижовен син. Водата му е тъй стъписващо чиста, че ти се иска да се наведеш и да вземеш в шепата си, и да пиеш. И всичко по крайбрежието е направено с уважение, с преклонение към езерото. То се вижда от всяка къща, от всяка църква, от всеки манастир. Всички погледи – и на сгради, и на хора, са обърнати към него. Като че ли езерото и градът са навеки влюбени и техният шепот осиява въздуха, прави го седефен, сияен.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияНякъде между ангелите и зверовете
Следваща статияМагьосническо езеро