0
2577

Оцеляване или развитие

Найден Тодоров, фотография Василка Балевска

Директорът на Софийската филхармония Найден Тодоров за несигурното бъдеще на оркестъра 

През април, в началото на пандемичната криза, разговаряхме с директора на Софийската филхармония Найден Тодоров. Много бързо тогава бяха пренастроени приоритетите на състава, за да не останат музикантите затворени у дома и публиката да продължи да получава музика на живо. По време на извънредното положение в неговия строг вариант съставът излъчваше записи на свои концерти в интернет. След като отпаднаха забраните, бяха осъществени два летни цикъла – единият на оркестъра в зала „България“, а другият на камерните състави на Филхармонията в двора на Квадрат 500.

„Отдавна имам идея за летен сезон на Филхармонията, но не и да се случи по този начин. Идеята беше да е изцяло под открито небе.“ Найден Тодоров разказва, че отдавна е оглеждал великолепния атриум на Квадрат 500 и със съдействието на Столичната община концертите там вече са факт. „Като диригент ме интересува как звучат нещата. Красотата на концертите на открито при мен често бива помрачена от липсата на сериозно озвучаване. Квадрат 500 ни даде възможност само с минимална подкрепа да получим добър звук.“
Така заради кризисната ситуация се случи един чудесен концертен цикъл, който вероятно ще продължи и през следващото лято.
В началото на юли Найден Тодоров представи на специална онлайн среща есенния полусезон на Софийската филхармония. Първият концерт на 4 септември е на една от най-прочутите в момента оперни певици Диана Дамрау, под диригентството на Павел Балев.

„Едва през есента ще разберем какъв е интересът на публиката към нашите концерти. Надявам се, тя да се върне бързо в залата. Това е много важно за нас, защото българските политици възприемат културата като пазар и ако нашата публика не се върне сравнително бързо, ние, функционирайки на сравнително пазарен принцип, ще трябва да се откажем от изключителните артисти, които в момента се стараем да представяме на нашата публика“.

Подобна практика да се представя половин сезон се случва за първи път, въпреки че са готови концертните цикли и програми до края на 2021 г. Дори има по два или три варианта за концертите, защото никой не знае каква ще бъде обстановката, както у нас, така и по света. Произведенията са съобразени с необходимостта от намален състав на сцената. Духовите инструменти са отделени от останалите с прозрачни прегради. В залата се продават дори по-малко от 50% от местата. Репетициите на оркестъра са с намалено времетраене, за да няма паузи.

„Смисълът на изкуството е да събира хората, да ги кара да мислят заедно, да чувстват заедно, а в момента основната логика на поведение в целия свят е да бъдем дистанцирани. Въпреки това смятам, че изкуството спасява хората в подобни тежки моменти“, казва Найден Тодоров.

Как ще продължи да функционира Филхармонията след ноември, дотогава според уверението са осигурени заплатите на музикантите?

В България вече тридесет години се извършва преход. Ясно е от какво, съвсем не е ясно към какво. През десет години се говори за реформа в културата. След 1989 г. беше първата голяма промяна в културата – може би единствената логична. През 1999 г. се извърши нова реформа. Тук ще попитам кой друг сектор у нас е бил реформиран повече от културата? В резултат на тази реформа още стотици музиканти останаха на улицата и бяха закрити исторически състави. Човек би си казал: „Добре, ето приключи се, вече сме в модерния свят“. И тогава дойде 2010 г. – нова реформа в културата, още музиканти на улицата, нов начин на финансиране, нов начин на поведение, ново отношение към публиката вече като към пазар. Минаха десет години, а аз съвсем наскоро чух репликата, че от Европа са готови да помогнат финансово на България, но трябва да има реформи в културата. Това ми прозвуча като подигравка.

Така не се правят реформи в културата! Нека реформираме онези области, които наистина не функционират. Десет години след една реформа са период, в който един сектор може да се стабилизира, защото при реформа първо има нестабилност, а между 7 и 10 години е периодът, в който, каквато и да е реформата, ситуацията се стабилизира. Колкото и да е тежко, за десет години всичко уляга и тръгва в някаква посока. И всеки път, точно когато нещата улегнат и вече може да се погледне към бъдещето, се случва нова реформа. Има едно постановление от октомври миналата година, после циментирано в Закона за бюджета и в Закона за развитие и закрила на културата (не знам в какво се изразява тази закрила, за развитие изобщо не можем да говорим), тези промени в него сами по себе си са реформаторски. Не коментирам в каква посока, защото според мен тези промени са крачка назад от предишната реформа. Питам: означа ли това, че българските държавници не се държат като такива към културата и че не знаят какво искат от тази култура?

Ние виждаме какво се случва на улиците. Аз никога няма да си позволя да коментирам кой е прав и кой не. За мен темата е езикът, които се използва в институциите, но и на улицата. Темата за мен е отношението между хората, начинът, по който те се държат едни с други не само когато се харесват, но и когато не се харесват. Това се нарича култура и ние сме проводниците на тази култура. И ако ние непрекъснато получаваме шамари с повод и без повод, резултата виждаме в момента. Така че, ако българските държавници знаят значението на думата „държавник“, ще трябва в един момент, дори и да не желаят да помагат на културата, да се обърнат към нея. Дори не са длъжни да я разбират. В много страни управниците не разбират културата, но знаят, че е важна, и когато не могат да ѝ помогнат, просто не ѝ пречат. Аз вярвам, че рано или късно нашите управници ще стигнат до подобни изводи и ще получим една мила усмивка от тях, вместо юмрук в лицето. Често тези мои надежди са ме подвеждали, но аз продължавам да се надявам, че хората, които ни управляват, един ден ще разберат, че дори за тях културата да не е важна, тя е важна за страната, за нацията. И когато те разберат това, ще минат пет, шест години или повече и нещата в обществото ще улегнат, защото това, което се случва в културата, винаги след определен период се пренася в цялото общество. Важно е за самия мен да кажа това, защото изпитвам голяма несигурност, когато не мога да разбера какво е отношението на политиците към онази част от обществото, която бавно го тегли напред.

Образованието, науката, културата теглят обществото напред. Всичко останало може да бъде променяно, без това драстично да промени нацията. Едно време е имало министерство на просвещението, което е отговаряло за тези три сектора. Те правят нацията това, което е. Те са най-важните. Нека да не удряме всеки път първо тях!

Как работите днес – не отчитате продадените билети, не ви се връщат пари? Имате осигурени заплати, но какво ще се случи след това? Как ще се финансирате?

Неяснотата е пълна. Министърът на културата обяви, че не трябва да се притесняваме, защото до 13 ноември заплатите са абсолютно сигурни. Лошото е, че ние не мислим два месеца напред. Подозирам, че самият министър на културата трябва да получи информация какво се случва в страната. Ние не знаем на какъв принцип ще съществуваме. От април делегираният бюджет е спрян и това е добре. Не знаем под каква форма ще бъдем финансирани – фиксиран бюджет, делегиран бюджет или някаква смесена форма. Ние не знаем изобщо с какъв бюджет ще разполагаме, защото малко преди COVID-19 нашите бюджети за годината се появиха в доста по-скромен вид от миналогодишните. А това беше преди пандемията. Ние не знаем каква е политиката. Има ли ни в бъдещите представи на правителството, на министерството?

Със сигурност ви има, но под каква форма…

Дали оцеляваме, или се развиваме – тези две неща са несъвместими едно с друго. Човек може да бъде поставен в режим на оцеляване, това съм го живял и знам какво е. Но може да бъде стимулиран за развитие. При оцеляване спиралата винаги върви надолу. При режим на развитие, ако това бъде решението на управляващите, тогава е важен какъв ще бъде темпът на развитие – сравнено с предишни години, сравнено с бюджетите, които предстоят, или с това, което се случва по света, защото то също не е маловажно.

В последните години си задавам един въпрос. Най-новата история на България се дели на три периода. В първия период – от Освобождението до 1944 г., развитието на културата е било стимулирано по много интензивен начин, за да се създаде национално самосъзнание. Създавани са нови оркестри, поредица оперни дружби в различни градове, театри… У нас са гостували огромни състави, включително няколко пъти Берлинска филхармония. Тук са идвали някои от най-големите диригенти в света – Бруно Валтер, Карл Бьом, Ханс Кнапертсбуш. Идва 1944 г., България влиза в друг строй, оформя се източният блок, но всички най-големи музиканти и състави на източния блок са гостували в България. Много от българските състави се одържавяват и им се дава възможност за развитие. А сега да попитам: какво се случва след 1989 г.? Пак идват известни музиканти, но по-рядко и винаги благодарение на лични познанства. За първи път след 1989 г. това не е държавна политика. Поредица от правителства не смятат, че е важно България да бъде на културната карта на света. Новата концертна зала в Скопие беше открита от Владимир Ашкенази. Почетен диригент на Белградската филхармония, който дирижира всяка година там, е Зубин Мета. В Букурещ, на фестивала „Джордже Енеску“, през две години гостуват Берлинска филхармония, Нюйоркската филхармония, Израелската филхармония, Виенската филхармония и най-големите музиканти в света. Какво се случва в България? Ако някой случайно има контакти с големи артисти и доведе свой познат, ако успеят да намерят ресурс, случайно канят някого в България. Къде е цялостната политика? В момента със Софийската филхармония се опитваме да покажем една възможна политика в развитието на симфоничния жанр, като представяме, доколкото ни е възможно, големите изпълнители от нашия жанр. Не зная докога ще можем, тъй като бюджетът ни непрекъснато варира. Проблемът с големите изпълнители е, че те искат да знаят какво ще правят не след два месеца, а след четири години. Те ми задават невъзможни перспективи, например 27 септември 2026 г. Но аз първо не знам дали ще съм директор, а и у нас няма приемственост между ръководствата на институциите. Във Виена двамата директори дори работиха заедно почти година и половина.

Давате пример с приемствеността, но в големите състави конкурсите се правят много преди изтичането на мандата на настоящия ръководител и поне година преди това се знае кой ще бъде следващият.

Да, но освен проблема с ръководствата в България ние не можем да сме сигурни дори приблизително с какъв бюджет ще разполагаме след четири години. Това са причините, заради които изоставаме толкова много от другите страни. Софийската филхармония, разбира се, е национален институт и в закона има описани правила какво представлява един национален институт и какво трябва да прави държавата за него. Но тази част от закона не се спазва.

Какво ще се случи занапред? Аз знам, че ще се опитам да продължим тази посока на политиката ни. Искрено се надявам, че ще имаме подкрепата на Министерството на културата, защото иначе всички мои усилия са абсолютно безпредметни. До момента не сме имали проблеми с министерството, но самото то не знае какво ще е бъдещето. А ако то не знае, как ние да знаем? Говоря само за принципни проблеми и само от името на Софийската филхармония, но това са проблеми пред всеки един състав в България. Чух реплика на един деятел в сферата на сценичните изкуства, че сега трябва да се планира за не повече от няколко седмици или месец напред. Тогава по-добре да затворим страната, защото така не може да се планира. Това не е вярната логика. Ние първо трябва да си поставим целите и след това да търсим пътища за осъществяването на тези цели, а не да очакваме какво евентуално би могло да се случи и да си поставяме целите според него. Това никога не работи.

Имам чувството, че не си говорите с Министерството на културата…

Министърът на културата в момента много строго спазва ограниченията, свързани с COVID-19. Преди, когато съм имал по-тежък проблем, съм успявал да стигна до него. Но в един момент спрях и да го търся. Осъзнавам, че на неговата глава не сме само ние. На мен ми липсва тази комуникация и подозирам, че не само на мен. От друга страна, хем искам да има по-голяма комуникация, хем от опит знам, че винаги, когато инициативата е идвала от страна на министерството, е ставало дума за лоши неща. Затова не съм сигурен искам ли толкова активна комуникация.

От години се говори за наложителния ремонт в зала „България“, на помещенията зад сцената, гримьорните на оркестъра. Ще се случи ли той някога? Това е твърде битов проблем, но той се точи от години.

Проблемът е сериозен, но пандемията се отрази много тежко на финансите. Освен това независимите структури се оказаха много по-активни от нас и вниманието на министерството се отклони към тях. Това внимание не е само по отношение на комуникацията, но и на финансите. Затова ние финансово не сме готови за ремонти. Точно преди пандемията ние бяхме пуснали обществена поръчка за нов роял. Когато Иво Погорелич дойде да свири в София, много се ядоса и дори се обърна към министъра на външните работи, която дойде да го поздрави след концерта. Думите му бяха: „Не може да дойда след тридесет години в София и да свиря на същия роял“. И ние се опитахме да започнем процедура, но тогава се промени бюджетът ни. Сега сме във висящо положение. А в близкото бъдеще ни предстоят гостувания на големи пианисти – Александър Улман, Олег Майсенберг. Предвидено е Марта Аргерич да свири през този сезон. С какъв роял ще я посрещнем?

Бяхме подготвили да пуснем обществена поръчка за инструменти за Софийската филхармония, тъй като националният оркестър свири на инструменти, които ме е срам да опиша. В един момент това мина на заден план, защото спрямо общата политика е маловажно. Да, разбирам, че проблемите на зала „България“ не са толкова големи, колкото на концертната зала в Пловдив или на залата на филхармонията в Бургас. Но това е националната концертна зала! Да, говори се за нова концертна зала в София, но нея я няма. Значи ли това, че историческата концертна зала, единствената, която е построена за концертна зала, ще бъде оставена в такова състояние? Всички ползват зала „България“. Аз се явявам директор на Софийската филхармония, но и шеф на залата. Но моят бюджет е толкова ограничен! А в момента той се разпростира само до заплати и осигуровки. Някой може да прехвърли отговорности и да каже, че залата си има директор – да се оправя. Ние обаче не сме Америка с американските закони и меценати – да тръгна да търся пари за ремонт на държавна зала. Много е тежък проблемът с отношението към материалната база. И това не е само отношение от страна на управляващите. Такова е отношението и на обществото, защото управляващите са огледало на обществото, обществото ги избира. Голяма част от обществото смята, че културата не е нещо важно. Не говоря само за управляващите в момента. И ние всеки път трябва да се молим за различни неща.

И тук е моментът да благодаря на министъра на културата, който за един период от време защити съществуването ни чрез заплатите. В същото време всички тези обявени проекти и милиони, които се раздават и за култура, не включват държавните и общинските културни институти. Така се оказва, че ние имаме право да съществуваме, но нямаме право на развитие.

Освен това има съществена разлика между един симфоничен оркестър и един театър. Един театър във време на криза може да съществува със собствените си артисти. Няма да е безкрайно интересно за публиката, но може да съществува. Един оркестър без гостуващи солисти няма как да съществува. Освен това театърът прави определен брой премиери годишно, а симфоничният оркестър прави премиера всяка седмица. Така при нас разходите се разпределят по друг начин. В момента сме в една обща дирекция – театри, опери, симфонични оркестри, симфониети, и на тях се гледа като на едно цяло. Но вътрешният процес е крайно различен. Трудно е да ограничиш един симфоничен оркестър само до заплатите. Въпреки че министерството в настоящия момент проявява разбиране към нас, но то е на чисто човешка база. Реално, нормативно го няма. Хората в министерството проявяват разбиране към нас, институцията не чак толкова.

Когато мина 1989 г., на една от онези кръгли маси все още се говореше за култура. Тогава културата все още беше част от обществения живот. Сега е в ъгъла. Та по онова време стана дума: „Какво ще правим с културата?“ И видни български политици и икономисти изрекоха думи, които запомних и които продължават да ме стряскат през нощта: „Нека оправим първо икономиката, когато икономиката се стабилизира, ще има достатъчно пари за култура“. Видяхме, че за тридесет години икономиката не може да бъде стабилизирана, а в очакване на тази стабилизация културата няма да я има. Тези неща не можем да разделяме. Те не съществуват отделно. Няма ли икономика, няма култура, но няма ли култура, ще замре икономиката. Проблемът е, че ако едно предприятие заработи, ще видим резултата след три месеца. Но ако културата работи, това ще се усети едва след пет години. И никой политик няма нерви да чака пет години. Ще цитирам Чърчил: „Политикът мисли за следващите избори, държавникът мисли за следващото поколение“. Молбата ми към българските политици е: Моля, бъдете държавници!

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияДамянка
Следваща статияПо следите на обърнатото време