0
604

Очакване

azahariev

Очакването е нещо като modus vivendi  в българския социум. Очакването, разбирано като пребиваване в състоянието на очакване за нещо голямо, за прииждането, прилива на нещо огромно, което ще ни залее. Ще ни изстреля в космоса или ще ни помете. Това е може би една от най-трайните и стабилни черти на националния ни характер. Стига, разбира се да приемем, че изобщо е разумно да се говори в такива термини, че спекулациите в сферата на народопсихологията могат да се приемат за състоятелен теоретичен дискурс. Особено в дни като нашите сега.

И все пак. Българите все очакваме, очевидно е. И сме в съгласие помежду си, че чакаме. Съгласни сме в това. Струва ми се, че съзнанието за несекващо чакане допуска отделянето му като някаква обща психо-емоционална нагласа в нашия социум със стабилно историческо траене в последните поне два века, генезисът на която дори може да бъде проследен и в по-далечното минало на българската нация. Корените му са достижими може би през някакъв археологическия ракурс.

Но тук няма да се пробвам с една такава рискована реконструкция, а ще погледна на очакването като на modus vivendi и на сегашното българско общество.

Едва ли има нещо странно или извънредно, нещо своеобразно в това човек да очаква и да се надява. Затова твърдението, че ние, „българите”, се отличаваме, защото все очакваме, звучи на пръв поглед смешно. Съзнавам го. Нищо особено, нищо странно не се съдържа в тезата, че хората, бидейки част от някаква общност, очакват нещо в чисто личен, но и в социален план, във факта, че очакват да получат от социума си за себе. Че се надяват на него, но и за него в перспектива. Последното зависи от степента на чувството за социална принадлежност, разбира се.

Но моята мисъл е тази, че българите очакват в един донякъде необичаен смисъл, когато става дума за очакванията им, свързани с обществото, от което са част. Тоест, че очакването, свързано с постигането на конкретните екзистенциални цели, неизбежно зависещи от живеенето заедно с другите, от организацията на социума, в който си се съгласил, приел или примирил да участваш, при нас е едно наистина по-голямо очакване. Нямам предвид просто съзнанието за общностна принадлежност и взаимозависимости, справедливост, отговорности, за очаквания, които надхвърлят индивидуалните проекти и се отнасят и за бъдещето на другите, за цялата общност, а нещо друго.

И го имам  предвид именно в този смисъл, който артикулирах в самото начало. Говоря за присъствието на едно константно и нервно очакване у нас, за състояние на интензивно, пулсиращо, превъзбудено чувство на очакване, когато се мислим като социални същества. Вижда ми се също, че това е по-особено чувство на очакване не само заради високата си температура, но и защото перспективата му е по-странна. Така е, защото става дума за очакване, което надхвърля параметрите на фрагментарните, конкретни очаквания и надежди за развитието на българското общество. Това очакване не се покрива изцяло с полето, в което е разположено и се движи временната и програмна целесъобразност. Даже бих казал, че това очакване се цели отвъд контингентното.

Говоря за състояние на очакване, което бих определил като есхатологично.

Да, мисля, че у българина в хода на историята се е структурирал и оформил менталният – или дори вече подсъзнателно функциониращ – механизъм на чакането на абсолютното. Разбирано не инак, а като крайното и безусловно разрешаване на нещата, на проблемите и грижите. У българина, при цялата му прагматичност, с която му харесва да се самооблажава и която е така важна за идентичността и саморазпознаването му, е ясно различим стремежът към утопията. За такъв тип есхатологичен поглед, взор, говоря. Очакване за излизането на светло, за измъкването най-сетне, за поемането на въздух. Което заедно с това означава достигането на онзи остров на блажените и блаженството, който е съвършен. Там няма недостиг. Веднъж завинаги разрешаване на всичко. Изход, излизане, есхатон.

Изход, който би трябвало да отвежда до свършек, но в случая ни той не бива разбиран като абсолютния край, а като конеца на мъките, тегобите, неволите. Една есхатологична мечта, в която краят е само началото, стъпването на повърхнината на истинското време и истинското живеене тук и сега. Едва с това започва времето. Да дойде най-сетне времето да се живее като хората. Тази е надеждата, това е очакването за изход.

Такъв е, мисля си, есхатологичният хоризонт, очертал се в зеницата на повечето българи и днес.

Не сме уникални с тази си особеност, но няма да е преувеличено, ако кажа, че трайната ситуираност върху плоскостта на очакването за такъв изход е някаква свойствена нам, като народ, черта.

Въпросът, разбира се, произлиза оттам, чакаме ли само? Докога, докрай ли ще чакаме? Няма да ставам банално наивен, казвайки, че сега българското общество е застинало в поза на очакване и че не е динамично. Че българският народ  чака и не взема съдбините си в свои ръце.

Не съм от хората, които не гледат и не се взират, а наблюдавам и следя почти маниакално какво става около мен. И не виждам признаците на застой и деградация, за които мнозина говорят. Тези констатации намирам за отчайващо избледнели клишета, които или се преповтарят и преписват, или се експлоатират манифактурно за целите на популистката реторика според конюнктурата.

Наблюдавам, дори съзерцавам средата, в която живея, и виждам нейното облагородяване, несъмнените знаци на едно трудно, но заедно с това видимо подобряване. С  всичките си противотежести, естествено. Най-вече визирам експанзията спрямо природата, предизвикана от икономическите инициативи. Другото е неморалността в политиката, несъмнено.

Но, така или иначе, не е вярно, че българинът просто чака, че винаги изчаква, че оставя нещата да стават покрай него или от само себе си, че не е активен, а се оставя на течението, на случайността, ако щете.

Само че, пак казвам. У българина идеята за една земна, тукашна, а не отвеждаща отвъд есхатология е така силно заклещена, че го прави привързан към утопии, които си остават утопии.

Близко е до ума, че това не е непременно негатив, тъй като очакването дърпа, тегли напред. Чакането при българите е мотив за действие.

Но най-важното си остава това, с което започнах. Нашето чакане не е чакане на нещо малко. Не, ние като народ през цялото време сме в очакване на нещо огромно, което или ще ни залее и изтласка до бреговете на нашата Утопия, или ще ни потопи. Завинаги. По – скромните очаквания не ни отиват явно. Такава е нашата есхатология.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПрокуратура по руски стандарт
Следваща статияNaked, мощен принос към балканския джаз