Не сме се замисляли май, но „Метаморфози“ на Овидий е всъщност книга за чудовища – чудесно и изключително превращение от едно състояние в друго, от една форма в друга. Преформатиране с обратен знак, пък дори да е красиво като скулптурата „Дафне“ на Бернини. Но иначе: Фаетон изгаря в пламъци, Актеон е преобърнат и „върху лоба му раснат рога на елен дълголетен“, а Арахна е преобразена в гнусен паяк. Тъкмо такава метаморфоза в чудовище наблюдаваме в Путинова Русия – метаморфозата на една държава от горе-долу демократична в тоталитарна; процес, който става пред очите ни – уникална възможност, за която не си даваме сметка, но която дедите ни са имали преди приблизително 100 години, макар тогава нищо да не са знаели за тоталитарната държава и за чудовищните ѝ измерения.
Разбира се, Хана Аренд не би се съгласила с това твърдение, известна е тезата ѝ за баналността на злото. Адолф Айхман е според нея съвсем неугледен бюрократ, нищожно човече, което – такава е и защитата му на процеса срещу него в Йерусалим – просто изпълнявало заповеди, без да се замисля за тяхната античовешка несъстоятелност. Какво ти чудовище?! – би възкликнала тя, просто един посредствен чиновник, който не мисли сам с главата си, а оставя други да мислят вместо него. Обаче – ако пък ние самостоятелно се замислим, тъкмо в това е чудовищното или, с други думи, извънредното: Актеон по същия начин се опитва да спре глутницата кучета, която го разкъсва, но вместо глас от еленските му бърни излиза мучене, а главата му е замъглена и обезобразена. Баналността на злото е чудовищна баналност; баналност, която за себе си няма идея, че върши чудовищни неща, а само, че това са неща, които са необходими, неизбежни, задължителни. В „Доброжелателните“ („Колибри“, 2015) Джонатан Лител описва това по съвършен начин: героят му гази труповете на Бабий Яр, но не може да не ги гази – така е наредено. Нареждания, без които не може. И да, такива са, но единствено от гледна точка запазването на властта, хилядолетното запазване на властта, която се заявява като едва ли не най-важния компонент на общественото битие. Резултатът е, че държавата тръгва да се разраства неимоверно, превръща се в гигантско чудовище, чиито пипала си позволяват да бърникат навсякъде – от взаимоотношенията в семейството до трудовите регламенти. А в условията на война, както е в Русия, това става със светкавична скорост. Някога Блок я беше нарекъл сфинкс (Русия-сфинкс) с намерението да подчертае нейната загадъчност – с ум не може да се разбере (Тютчев) и т.н.; днес по-удачното наименование е Русия-монстър – нищо загадъчно не е останало, единствено демон, поглъщащ свободата демон…
Три са стъпките, които преформатират държавата от авторитарна в тоталитарна. Първата е овладяването на медиите: в момента в Русия няма опозиционни медии, всички в един глас поддакват на Путин и неговата криминална клика. Нещо повече, тъкмо медиите са, които прокарват тоталитарните тенденции, достатъчно е да споменем пропагандисти като Соловьов, Симонян, Скабеева, военкорите – от устите и от ръцете им като водопад тече тоталитарна отрова, обливаща населението и проникваща дълбоко в съзнанието на руснаците. Истината няма значение, ако една лъжа се повтори 100 пъти, тя става истина, следват знаменитото откритие на Гьобелс разпенените агитпропчици. То влезе в арсенала на политтехнолозите, за тях Михаил Зигар блестящо пише във „Всички са свободни. Русия една секунда преди Путин, или какво се обърка, как и защо“ („Жанет 45“, 2022). Независимите медии са изгонени и работят от чужбина, опозиционерите са натикани зад решетките, свободните канали са обявени за „чуждестранни агенти“ – нещо, прочее, което предано подскачащото българско путинско-митрофановско късичко кутренце с именцето Костя се опита да прокара и у нас. Тоест да направи първата стъпка към превръщането на България в тоталитарна държава. Не че ще му се получи, ама що пък да не пробва?…
Втората е да се намери враг. За Хитлер и за Сталин е било по-лесно – единият беснее срещу евреите, другият – срещу кулаците; идеологията им се гради на тази омраза. При рашизма на Путин нещата не бяха толкова прости – кремълският тоталитарчик първо се правеше на демократ (а може и да не се е правел, а постепенно да е разбрал, че не го бива като демократ), след което се върна към изконната руска идея за империята. Която, за жалост, се възражда винаги. Прав е Евгений Дайнов, че Русия е страна без история – там нещата са все едни и същи без постъпателност, без развитие: затягане на гайките-разхлабване на гайките-затягане на гайките… Иван ІV Грозни-Борис Годунов, Петър І-Екатерина І, Николай І-Александър ІІ, Йосиф Сталин-Никита Хрушчов, Борис Елцин-Владимир Путин… Само че трябва и враг, за да се наелектризира народонаселението. И откриха врага в две посоки: в ЛГБТ+ хората и в украинците, особено след анексията на Крим. Един руски графоман, Александър Бушков в книгата си „Крым и крымчане, или Тысячелетняя история раздора“ („Крим и кримчаните, или хилядолетната история на раздора“), отказва на украинците всякаква самостоятелна идентичност, те са просто руснаци, които умствено са се по(о)бъркали: „Ние до последния момент възприемахме жителите на Украйна… е, ако не като братя, то, безусловно, като умни, вменяеми хора, способни да оценят цялата глупост на бандеровската пропаганда. А видяхме младежи и девойки (симпатични и обаятелни, което е най-страшно от всичко), позиращи с нацистка символика“. На рашистите-нацисти това им е най-гадният номер – да обвиняват другите в нацизъм. Да, пред света номерът им няма да мине, ама за вътрешна употреба става идеално. И ето как Буча се превръща не в изключение, а в правило, в рашистко правило…
Третата е сякаш уникална за нашето време на дигиталните технологии, а именно – възможността през камери, имейли и други виртуални дадености да бъдеш проследим навсякъде, да не можеш просто да се скриеш. В Русия тази „биг-брадър“ стратегия наблюдаваме при електронните повиквателни: излезе ли ти името в системата, длъжен си да се отзовеш, защото ако не го сториш – изпадаш от обществото. Не можеш да си намериш работа, нямаш право да шофираш, да ползваш административни услуги, да теглиш пари от банката и да записваш децата си в училище; изобщо парий, остракиран и низвергнат. Да не споменавам лицевото разпознаване, с чиято помощ руските репресивни служби откриват ходещите на митингите и акциите на опозицията. А случаят с Алексей Москалев, осъденият заради антивоенната рисунка на дъщеря си Маша, е смразяващ: хващат го в Беларус, тъй като е използвал мобилния си телефон; тоест нямаш никакъв шанс, ако се радваш на предимствата на цивилизацията, да се изплъзнеш от хищните лапи на всевиждащите органи. Същински аргуси – всичко намират, всекиго залавят. Съвременните технологии са въздигнати в Русия до инструмент за гонения и за преследване на несъгласните; О’Брайън от „1984“ на Оруел може само ряпа да яде пред руските феес(ес)бешници. Според Нийл Постман антиутопията на Олдъс Хъксли е тази, която се била изпълнила в днешно време, Русия на Путин обаче го опровергава: пред очите ни израства тоталитарна държава, която разцъфва и се крепи включително на най-усъвършенстваните модерни джаджи. За пореден път, но в много по-остра степен откриваме вечното руско противоречие, никога неизчезващо, което един руски политолог (Максим Трудолюбов) определя така: модернизация в посока усилване на натиска от страна на властта върху отделната личност и архаично устройство на обществените отношения. Горна Волта с ракети, накратко казано. Новият тоталитаризъм не е само идеология (то, ако сме прецизни, той няма никаква идеология освен голата и алчна жажда за власт), той е и технология: някога Хитлер е употребил радиото, днес Путин употребява интернет. Политтехнолозите си вършат перфектно работата, а компютърните специалисти – по-перфектно и от тях. Мобилизираните заминават на война и гинат в окопите като мухи. Съвсем обратно на вярата на Александър Поуп, че човекът не бил муха…
Същинско Овидиево превращение, метаморфоза. Смъртоносна метаморфоза…
