0
7571

Очи в очи

На пет години и половина съм, преди два дни баща ми е починал и днес е поклонението му в Народния театър, а след това и погребението му, у нас е пълно с хора, близките ми са в траурни дрехи, почти не виждам майка ми, тя плаче, обградена е от други жени, които също плачат, нямам достъп до нея, тя се разплаква още по-силно, когато съм до нея, затова гледат да ме държат по-далеч от нея, телефонът непрекъснато звъни и някой говори по него, звъни се също на входната врата, влизат хора с необичайно тъмни дрехи, бързат занякъде, излизат, шушнат нещо, приказват, но съвсем тихо, приглушено, тази тишина и притуленост сред толкова много хора изглежда някак призрачна, тя ме плаши повече от онова, което се е случило, не зная къде да се дяна, влизам от една стая в друга, лутам се, не мога да си намеря моето място, оказва се, че все преча на някого, подканят ме да вървя да си играя, аз отговарям, че днес не ми се играе и гледам да стоя при възрастните, интересно ми, такава смълчана шетня и потайност, толкова са заети и опечалени едновременно, все се оказвам на ненужното място, все ме пощипват по бузите или ме потупват по главата и ме подканят да изляза от стаята и аз излизам от тази стая, но в другата също е пълно с хора, някои ме щипят, други ме галят, неприятно ми е това, че така мимоходом  ми обръщат внимание, никой истински не ми обръща внимание, напротив, гледат някак да ме подминат да не се заговорят с мен, и това реално ме обижда, шептят, говорят ниско, така че да не се чува какво, само се долавят откъслечни фрази – къде да я оставим, няма на кого да я оставим – ядосвам им се, нещо като че ли крият от мен, всъщност те всичко крият от мен, затова аз го научавам  по странични пътища, без да зная как, самичка го научавам, затова трябва да полагам извънредни усилия, да следя всичко, да се досещам, не разчитам на никого, ето например от два дни вече това жужене от хора у дома, не спират да идват и да си отиват, а никой не ми е казал, че баща ми е умрял, а аз го зная, зная също, че за всички нас това е голяма трагедия, не зная какво точно означава трагедия, но това е защото съм била малка, като съм била пораснела, съм била щяла да разбера, ми каза една моя леля и вглъбено се загледа в мен, стана ми неудобно от този неин поглед и аз се отдръпнах от нея, защото усетих, че и тя е като всички останали, че и тя няма истински да говори с мен, така, както всички останали не говореха с мен, а ме отбягваха, но не искаха това да си проличи, те просто се страхуваха от мен, това беше истината, страхуваха се да не застана пред тях, да не ги погледна в очите и да не ги попитам – защо не ми казвате, че татко е умрял? Защо криете от мен, след като аз вече го разбрах? Защо ту решавате да ме вземете на погребението му, ту се отказвате? Защо не попитате мен дали искам да отида на поклонението му? Защо изобщо така заговорничите срещу мен? Защо толкова ви е страх да ми кажете истината очи в очи?

Не ме взеха на погребението му. Двайсет години по-късно видях снимки от поклонението пред тленните му останки по улиците на София.

За първи път разказвам този мой спомен, личен и съкровен. Подтикна ме да го направя една удивителната статия на митрополит Антоний Сурожки, която тези дни прочетох – „Защо не се страхувам от смъртта”. В нея той разказва за срещите си със смъртта. Неговата първа среща с нея е коренно различна от моята. Бил е на същата възраст, но преживяването и отпечатъкът са други. Детските ни преживявания се запечатват в съзнанието ни за цял живот. Те оформят основните черти на характера ни, на личността ни, които почти не се променят. Но митрополит Антоний разказва толкова искрено, вярно и честно, че усещам неговите преживявания и размисли като свои.

Много пъти са ме поразявали неговите текстове с проникновеността и простотата, с яснотата и силата, с която разяснява и най-трудните, и най-непроницаемите въпроси на християнската вяра. В тази статия митрополитът говори по най-трудната тема. По темата за смъртта са изречени много фалшиви думи, защото е страшна. Той говори безстрашно, защото говори честно. Говори без фалш, защото говори с любов. Говоренето за смъртта без любов го прави фалшиво. В тази статия любовта се усеща във всяка дума, затова си помислих, че трябва просто да я запечатам в съзнанието си и да я науча наизуст. Да, смъртта е нещо страшно, казва той, ние сме прави да плачем и да скърбим за любимите ни хора, защото смъртта е победата на греха над тях. Но също вярно е, че смъртта е единствената врата, през която те могат да преминат във вечния живот, така че трябва и да се радваме за тях. И Антоний разказва едни свой личен спомен, изпълнен с печал и любов, ще си позволя да го цитирам: „Моята майка в продължение на три години гаснеше от рак. Операцията се оказа неуспешна. Докторът ми съобщи това и добави: „Но Вие, разбира се, няма да кажете нищо на майка си“. Аз отговорих: „Разбира се, ще ѝ кажа“. И го сторих. Спомням си, че отидох при нея и казах, че лекарят се е обадил и е казал, че операцията е неуспешна. Ние помълчахме, а после майка ми каза: „Значи, аз ще умра“. Аз отговорих: „Да“. И след това останахме заедно в пълно мълчание, общувайки без думи. Струва ми се, че нищо не „обмисляхме“. Стояхме пред лицето на нещо, което влезе в живота ни и преобърна всичко в него. Това не беше призрак, не беше зло и ужас. Това беше нещо окончателно, с което ни предстоеше да се сблъскаме, и още не знаех как ще изглежда то. Останахме дълго в мълчание, точно толкова, колкото беше необходимо на чувствата ни. А после животът продължи. Но в резултат на това се случиха две неща. Едното е, че в който и да било момент и аз, и майка ми не бяхме зазидани в лъжа, не се налагаше да играем, не останахме без помощ. Никога не се налагаше да влизам в стаята на майка ми с усмивка, в която имаше лъжа, или с лъжливи думи. В никой момент не ни се наложи да се преструваме, че уж животът побеждава, че уж смъртта и болестта отстъпват, че уж положението е по-добро, отколкото е в действителност, когато и двамата знаем, че това не е истина. И в никой момент не бяхме лишени от взаимна подкрепа.”

Последните думи са много важни – „в никой момент не ни се наложи да се преструваме“. Ние нямаме думи за смъртта и затова прибягваме до преструвка. Преструвката идва от страха, а страхът идва от непознаването. Но най-лошото е, че преструвката разваля отношенията помежду ни, разваля самите нас, разваля живота ни. Митрополитът говори така директно за смъртта, защото е лекар. Срещал се е многократно със смъртта и като лекар, и като духовник. Познава смъртта и като биологично явление, и като духовна същност. Мнозина намират противоречие между научния и религиозния мироглед, но при него те изразяват живота в неговата цялост.

От моята първа среща със смъртта е останала травма, защото никой не е имал куража да ми каже такива честни думи, с каквито говори митрополит Антоний. Така е при повечето хора днес. Затова говоренето и мисленето за смъртта ни травмира. Единствено любовта е способна да изцелява травмата, която причинява срещата със смъртта. Защото любовта побеждава всичко – дори и смъртта. Любовта ни позволява да гледаме смъртта очи в очи. Бог ни е създал не за смърт, а за любов. Бог е създал любовта, а смъртта не е създадена от Бога. Любовта не познава смърт, тя е единственото, което не отпада след смъртта. Любовта не позволява да говорим за онези, които обичаме, в минало време.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияРайко Алексиев – живот, смърт, обругаване, възкресяване
Следваща статияОстрови от предишния ден