0
4547

Още думи за отец Ангел

През януари тази година в колонката си „С днешния ден в очите си” бях написала: „…толкова е странно усещането ми, когато в неделя сутрин отивам на църква. Неделната литургия е ориентир във времето на седмицата, своеобразен негов център, ядро, изпълнено с благодарност за отминалите дни и с молитва за следващите… Тази повторяемост и неизменност на всяко неделно богослужение като че ли още повече подчертават и абсолютната му уникалност. Улиците са празни, не пусти, а празни, денят още не се е разгърнал, а ние отиваме на среща, да застанем лице в лице, оголени, просещи, но и силни, и успокоени, и помилвани. И по пътя за църквата в утринната тишина неизменно се появява и следната мисъл – някой път някоя неделна служба ще се окаже последната за мен. Ще присъствам на последното богослужение, а едва ли ще зная, че е било последно. Не ни е дадено да знаем края си и слава Богу, че е така. Но най-общо мога да предвидя, че ако даде Господ, ще бъда опята в точно тази църква, от точно тези свещеници, сред точно тези хора, ще разчитам на техните молитви, за да бъде пътят ми към онова, което сега виждаме като през огледало, по-лек и по-спокоен…”

Следобеда в деня, в който колонката излезе, отец Ангел ми се обади, за да ме поздрави, каза ми, че и на него съвсем същите мисли му минават през ум, когато рано сутрин върви към „Света София”. Поговорихме кратко, шегувахме се с онази искряща радост, с която отец Ангел облъчваше всеки човек. Беше ведър и слънчев януарски следобед, прозрачен и чист.

Първото нещо, което се сетих, когато научих за смъртта му, беше този разговор. Нито за миг през ум не ми е минавало, дори само като хипотетична вероятност, отец Ангел да не бъде на моята смърт и да не извърши моето опело.

Може би така съм се успокоявала. Може би това ми е помагало по-спокойно да мисля за последния си час. А може би причината да мисля така е жизнената лъчезарност, която се излъчваше при общуването с него.

Не успях да се върна за погребението му. Чаках на парижкото летище самолета ми да излети, втренчена в циферблата на часовника си, като че ли той беше екран, чрез който на живо можех да присъствам на заупокойната литургия и на опелото му. В ранния следобед кацнах в София. Оставих багажа си и тръгнах към „Света София”. Никога не съм предполагала, че по стените на древната църква, вътре в пространството ѝ скръбта и тъгата на всеки опечален от непрежалимата загуба, можеха да се насложат пласт върху пласт. Въздухът беше напоен със сълзите и скръбта по отец Ангел. Като че ли все още църквата беше пълна с хора, като че ли всички, присъствали на опелото му, все още не си бяха тръгнали оттам. Всички скърбящи и осиротели бяха още там, в църквата, и плачеха в този бързо смрачаващ се ноемврийски следобед, леден и пуст.

Отец Ангел общуваше с лекота, затова много хора го чувстваха близък. Не делеше хората на повече и на по-малко вярващи.

Не ги делеше по никакъв признак, най-малко по политически, още по-малко по интелектуален. Съединяваше ги чрез себе си, приласкаваше ги и без усилие ги издигаше на друго ниво. Имаше Христовия дар на общуването, имам чувството, че всички в България го познаваха и бяха негови братя и сестри.

Подаваше ръка на всеки, защото „…всеки е спасен от Христос и всеки е достоен за Неговата кръв”, както пише френският писател Жорж Бернанос.

Какво му е коствало това във времето на вилнеещата омраза и агресия на всеки срещу всеки, знае единствено той.

Пътувах в парижкото метро късно вечерта. Заради късния час имаше малко пътници, уморени, седнали далеч един от друг, умислени. На една от спирките в купето влезе прегърбен човек, дълга бяла коса падаше пред лицето му, дрехите му бяха овехтели, носеше в ръка износена торба, клошар, помислих си веднага, но как ли е влязъл през преградните стени. Седна точно срещу мен и повдигна главата си, беше без маска, погледна ме, като че ли доловил мисълта ми. Благородно и озарено от вътрешна светлина лице, от което се излъчваше вродена доброта и ведрост, и добронамереност, наситено сини очи, като очите на отец Ангел, помислих си, като че ли не клошар, а ангел беше влязъл в бездушното купе и беше пречупил пространството в него, и беше създал ново пространство на чистота и безпричинна радост. Като че ли някой невидимо сменя филтъра, през който виждаме света и умива лицето ни, и взима бремето ни, и кротко ни погалва, и ни прошепва неизказани слова.

Няколко минути по-късно прочетох в мрежата за смъртта на отец Ангел.

Възможно ли е съдбата така милостиво да ми беше поднесла тежката вест чрез излъчването на този клошар? Да науча тъжната вест под земята? Възможно ли е да бях видяла пред себе си реален ангел със сините небесни очи на отец Ангел? Или всичко беше просто едно съвпадение? Или когато на следващия ден влязох в първата срещната църква, за да се помоля за душата му и да запаля свещ, и веднага долетя музиката от орган, тържествена и тържествуваща, кристална, ангелска. И това ли беше съвпадение?

Не можах да присъствам на неговото опело. Както и той няма да присъства на моето. А отиването ми на неделните Литургии в „Света София“ вече ще е съпроводено с тази тъга, която ще се възвръща отново и отново. Защото зная от опит, че времето не лекува, а това изречение е милостиво измислено за утеха на осиротелите.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияВяра и безумство
Следваща статияХроника за едно пътуване