През януари тази година в колонката си „С днешния ден в очите си” бях написала: „…толкова е странно усещането ми, когато в неделя сутрин отивам на църква. Неделната литургия е ориентир във времето на седмицата, своеобразен негов център, ядро, изпълнено с благодарност за отминалите дни и с молитва за следващите… Тази повторяемост и неизменност на всяко неделно богослужение като че ли още повече подчертават и абсолютната му уникалност. Улиците са празни, не пусти, а празни, денят още не се е разгърнал, а ние отиваме на среща, да застанем лице в лице, оголени, просещи, но и силни, и успокоени, и помилвани. И по пътя за църквата в утринната тишина неизменно се появява и следната мисъл – някой път някоя неделна служба ще се окаже последната за мен. Ще присъствам на последното богослужение, а едва ли ще зная, че е било последно. Не ни е дадено да знаем края си и слава Богу, че е така. Но най-общо мога да предвидя, че ако даде Господ, ще бъда опята в точно тази църква, от точно тези свещеници, сред точно тези хора, ще разчитам на техните молитви, за да бъде пътят ми към онова, което сега виждаме като през огледало, по-лек и по-спокоен…”
Следобеда в деня, в който колонката излезе, отец Ангел ми се обади, за да ме поздрави, каза ми, че и на него съвсем същите мисли му минават през ум, когато рано сутрин върви към „Света София”. Поговорихме кратко, шегувахме се с онази искряща радост, с която отец Ангел облъчваше всеки човек. Беше ведър и слънчев януарски следобед, прозрачен и чист.
Първото нещо, което се сетих, когато научих за смъртта му, беше този разговор. Нито за миг през ум не ми е минавало, дори само като хипотетична вероятност, отец Ангел да не бъде на моята смърт и да не извърши моето опело.
Може би така съм се успокоявала. Може би това ми е помагало по-спокойно да мисля за последния си час. А може би причината да мисля така е жизнената лъчезарност, която се излъчваше при общуването с него.
Не успях да се върна за погребението му. Чаках на парижкото летище самолета ми да излети, втренчена в циферблата на часовника си, като че ли той беше екран, чрез който на живо можех да присъствам на заупокойната литургия и на опелото му. В ранния следобед кацнах в София. Оставих багажа си и тръгнах към „Света София”. Никога не съм предполагала, че по стените на древната църква, вътре в пространството ѝ скръбта и тъгата на всеки опечален от непрежалимата загуба, можеха да се насложат пласт върху пласт. Въздухът беше напоен със сълзите и скръбта по отец Ангел. Като че ли все още църквата беше пълна с хора, като че ли всички, присъствали на опелото му, все още не си бяха тръгнали оттам. Всички скърбящи и осиротели бяха още там, в църквата, и плачеха в този бързо смрачаващ се ноемврийски следобед, леден и пуст.
Отец Ангел общуваше с лекота, затова много хора го чувстваха близък. Не делеше хората на повече и на по-малко вярващи.
Не ги делеше по никакъв признак, най-малко по политически, още по-малко по интелектуален. Съединяваше ги чрез себе си, приласкаваше ги и без усилие ги издигаше на друго ниво. Имаше Христовия дар на общуването, имам чувството, че всички в България го познаваха и бяха негови братя и сестри.
Подаваше ръка на всеки, защото „…всеки е спасен от Христос и всеки е достоен за Неговата кръв”, както пише френският писател Жорж Бернанос.
Какво му е коствало това във времето на вилнеещата омраза и агресия на всеки срещу всеки, знае единствено той.
Пътувах в парижкото метро късно вечерта. Заради късния час имаше малко пътници, уморени, седнали далеч един от друг, умислени. На една от спирките в купето влезе прегърбен човек, дълга бяла коса падаше пред лицето му, дрехите му бяха овехтели, носеше в ръка износена торба, клошар, помислих си веднага, но как ли е влязъл през преградните стени. Седна точно срещу мен и повдигна главата си, беше без маска, погледна ме, като че ли доловил мисълта ми. Благородно и озарено от вътрешна светлина лице, от което се излъчваше вродена доброта и ведрост, и добронамереност, наситено сини очи, като очите на отец Ангел, помислих си, като че ли не клошар, а ангел беше влязъл в бездушното купе и беше пречупил пространството в него, и беше създал ново пространство на чистота и безпричинна радост. Като че ли някой невидимо сменя филтъра, през който виждаме света и умива лицето ни, и взима бремето ни, и кротко ни погалва, и ни прошепва неизказани слова.
Няколко минути по-късно прочетох в мрежата за смъртта на отец Ангел.
Възможно ли е съдбата така милостиво да ми беше поднесла тежката вест чрез излъчването на този клошар? Да науча тъжната вест под земята? Възможно ли е да бях видяла пред себе си реален ангел със сините небесни очи на отец Ангел? Или всичко беше просто едно съвпадение? Или когато на следващия ден влязох в първата срещната църква, за да се помоля за душата му и да запаля свещ, и веднага долетя музиката от орган, тържествена и тържествуваща, кристална, ангелска. И това ли беше съвпадение?
Не можах да присъствам на неговото опело. Както и той няма да присъства на моето. А отиването ми на неделните Литургии в „Света София“ вече ще е съпроводено с тази тъга, която ще се възвръща отново и отново. Защото зная от опит, че времето не лекува, а това изречение е милостиво измислено за утеха на осиротелите.
