Още следсъборни мисли

През изминалата седмица говорителят на Руската патриаршия Владимир Легойда заяви, че изглежда се налага Москва да поеме инициативата за организиране на всеправославно съвещание (в Русия), което да подготви един „истински“ Велик и Свят (Всеправославен) Събор. Този в Крит, макар да бил направил някаква крачка към него, тя не била достатъчната.

Нахалството на това изявление е флагрантно, но не това е най-важното. Огромната опасност тук – ако инициативата на Москва е замислена сериозно – се крие в това, че подобно „съвещание“ би било реална крачка единствено към оформянето на същински разкол във вселенското единство на Православието. Защото е почти сигурно  че на „съвещание“, обявено по този начин, тоест – като подготовка на бъдещ (и истински) Всеправославен събор, какъвто този в Крит не бил – едва ли биха се отзовали църквите, които се събраха на острова. В края на краищата те подписаха там съборни (а не предварителни, само подготвящи един „истински“ събор) документи. От друга страна, много е вероятно в Москва да идат трите църкви, които отказаха участие във Великия и Свят Събор – Антиохийската, Българската и Грузинската. А това ще означава образуването на втори съборен център в Православието и следователно възникването на разкол. Този разкол ще докаже (нищо по-малко) съществуването на една (упорито отричана като „измислена“ от нашите архиереи) „църковна империя“ на Москва, от една страна, и на едно независимо от ориенталистичната геополитика Православие – от друга. И освен всичко,( ще даде пълно право на така стръвно хулените от родните ни зилоти „еретици и разколници“ от „останалия християнски свят“ да ни се присмиват гръмко (впрочем, те едва ли ще го направят, защото за разлика от домораслите ни ревнители, са възпитани хора).

Аз обаче се чудя на следното: с какво самочувствие именно РПЦ претендира, че може да подготви един „истински“ Всеправославен събор, след като направи всичко възможно да възпрепятства именно всеправославния характер на този, на който, в края на краищата не се яви.

С риск да се превърна в човек, фиксиран болезнено в една тема, ще припомня отново, че именно РПЦ наложи гласуването на решенията на Събора в Крит да става по поместни автокефални църкви (а не от всеки епископ по съвест) и с пълно единодушие (консенсус). И понеже напоследък някои „мъдреци“ изразиха становище, че в принципа на консенсуса сам по себе си нямало нищо лошо (а при това той и не бил предложение на Москва), тук отново ще ми се наложи да цитирам „самопризнанията“ на „външния министър“ на РПЦ, митроп. Иларион Алфеев, който е имал и „добрината“ да ни обясни най-откровено, защо й е бил на Москва принципът на консенсуса.[1]

„В частност – заявява руският митрополит в свое интервю два месеца преди Събора в Крит – нас (тоест РПЦ) ни безпокоеше въпросът за това как ще се приемат решенията на Събора: с консенсус или с мнозинството на гласовете. Ние (РПЦ) от самото начало настоявахме за това, че всички решения трябва да се взимат с консенсус“. И за да не остане никакво съмнение защо именно РПЦ е „настоявала от самото начало“ за този прословут „консенсус“ митроп. Иларион продължава с обяснението, че това било та „нито едно решение да не може да бъде прието против волята на тази или онази поместна църква“. Още по-нататък в същото интервю митроп. Иларион казва: „Единствената причина за отказ от участие в Събора (от страна на РПЦ) би могла да бъде опасността, че на нашата църква могат да бъдат наложени решения, които са в разрез с нейните интереси“ (и веднага след това, за приличие: „както и с православното Предание като цяло“). Всички тези изявления на митрополита вече съм цитирал и друг път. Сега ще кажа какво, според мен, означават те и защо, ако една православна църква мисли като Иларион Алфеев тя няма никакво право да претендира, че може да подготви един „истински“ Вселенски събор на Православието.

На първо място – съвсем безспорно е, че според митрополита, поместната автокефална църква се мисли некато част от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, а като цялост, спрямо която другите поместни църкви са други и отделни, чужди цялости – общо „цяло“, от които може да сепостигне само като компромис с „интересите“ им. Така обаче истината на поместната църква се поставя над всичко и трябва да бъде защитена на всяка цена (срв. отново: консенсусът е необходим за да „не бъде прието нито едно решение против волята на тази или онази поместна църква“). А ако, Ваше Високопреосвещенство, волята на „тази или онази поместна църква“ е в противоречие с Истината? Не ви ли прави впечатление, че тук Истината е поставена в зависимост от „интересите“ („волята“) на автокефалията? Тя се мисли като нещо налагащо се (можещо да се наложи) на автокефалията от чужда сила (каквато може да се окаже мнозинството на останалите православни църкви например  или тяхната мъдрост и съвест).

Това е, заявявам го твърдо:

а) удар срещу Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква и

б) извращение на вярата в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.

В първия случай тази вяра е подменена от вярата в Руската, или която и да било църква (която е различна от Гръцката, Българската, Сръбската и т. н., а във втория „съборността“ на Църквата, в която се изповядва, че се „вярва“ е подменена от „консенсусността“, която следва, а не предваря съборността на църквите. Така Църквата не е Вселенска Църква, а вселенски съюз (или федерация) на църквите.

След етнофилетизма от средата-края на XIX в. изглежда Православието е нападнато днес от ереста на автокефализма. Ако първата ерес, разделяйки Едната Църква на етнически принцип, цели обособяването на етносите от християнския (надетничен) „лаос“, то автокефализмът цели обособяването на поместните църкви от Църквата и – в последна сметка – присвояване на вселенскостта от поместните църкви.

Нека в тази връзка – като мисловен експеримент – си представим какво би станало например, ако на Четвъртия Вселенски Събор, през 451 г., са се ръководили от принципа на автокефализма, тоест „нито едно решение да не може да бъде взето против волята на тази или онази поместна църква“, както утвърждава митроп. Иларион Алфеев и който принцип естествено налага, че всички решения трябва да се вземат с консенсус.

Тогава заразената масово с ереста на монофизитизма в началото на V век Александрийска патриаршия или би трябвало да се излекува от нея сама (което в онази ситуация е било невъзможно), или осъждането на монофизитизма на Вселенски Събор би трябвало да се извърши с консенсус (единодушие), което обаче не би могло да стане, тъкмо защото заразената с ереста Александрийска църква непременно би се противопоставила на такова решение и „консенсусът“ би бил недостижим. Да, интересите на поместната Александрийска църква тогава биха били запазени и решения, чужди ней не биха могли да й се „наложат“. Но би погинала вселенската истина. Тогава най-много въпросът с монофизитизма, доколкото по него ще са налични „непреодолими противоречия“ между „автокефалните църкви“ (Александрийската и останалите) да би бил „снет от дневния ред“ на Четвъртия Вселенски събор (а какво щеше да прави той тогава) или процесът би зациклил в един преговорен „маратон“ от предсъборни съвещания и „синаксии на предстоятелите“ докато всички не постигнат удовлетворително за всички (т. е. и за монофизитите) становище за… монофизитизма. Какъв абсурд! Трябва да се благодари Богу, че днес, при наличието на автокефализъм (в практиката и тук-там в доктрината – напр. у митроп. Иларион Алфеев) ние не сме изправени пред изпитанието да решаваме догматическа контроверзия. Защото не бихме могли да я решим.

Но за това, че заради автокефализма се предава истината, имаме свидетелство и на Събора в Крит. Например в съборното решение за „Диаспората“, истината безспорно е паднала жертва на автокефализма. Макар да е безусловно ясно – и на митроп. Иларион Алфеев и на поместната му църква, както става ясно пак от интервюто му – какво е канонически правилното решение за юрисдикцията над православните в диаспора (по един епископ на всяко място, а не по един за всеки етнос на всяко място в „разсеянието“), то не можа да бъде взето, защото автокефалните църкви имаха „интереси“, различни от каноническата истина. И за да не се вземе решение „против волята на тази или онази поместна църква“, да не се „наложи“ решение „в разрез с нейните интереси“, се взе решение в разрез с каноните, каквото само (при съществуващото противоканонично положение) можеше да се вземе „с консенсус“, без да се влезе в противоречие с „волята на поместните църкви“. Това най-откровено признава митроп. Иларион Алфеев: „В нашите писма до Светейшия Патриарх Константинополски Вартоломей ние неведнъж отбелязвахме, че решението по такъв сложен канонически въпрос (митрополит Иларион пропуска да каже – сложен да се реши в духа на каноните – б. м.), пряко засягащ пастирските интереси на много поместни църкви, е невъзможно да се намери за няколкото дни работа на Събора“. Да, невъзможно е да се намери и въобще, ако за принцип е взето единодушието и незасягането на волята на „тази или онази поместна църква“. Ако за принцип на решението е взето това, то може наистина да бъде само неканоническото положение, компромисът, който е наличен и в сегашното решение на Събора. Но да си „удовлетворен“ от това като митроп. Иларион Алфеев, значи да си удовлетворен от предаването на Истината в интерес на съхраняването на „истината“ на автокефализма.

И при това положение да претендираш, че можеш да организираш „истински“ Всеправославен събор, повтарям, е същинско нахалство.