0
5343

Пагубната сянка на съмнението

„Близо“

Проследих позорните събития около блокирането на прожекцията на белгийския филм „Близо“ (Close) на реж. Лукас Донт на 10 юни в кино „Одеон“ в рамките на София прайд филм фест и преди няколко дни във Фестивалния и конгресен център във Варна. Реакцията  напомни тази от 2013 г. с българския късометражен филм „Ботев е идиот“, реж. Деян Барарев. Първоначално и двата филма минават съвсем спокойно на екран в рамките на фестивали и специализиран показ. И изведнъж по някакъв страничен повод (друг е въпросът доколко е случаен) за конкретна прожекция радикални националисти и/или футболни фенове реагират на „оскверняването на традиционните български ценности“. Радвам се да отбележа, че обществото ни за десет години все пак е дръпнало напред – авторите и разпространителите на „Ботев е идиот“ бяха принудени за известно време да сменят заглавието на филма с „В час с Ботев“, докато организаторите на София прайд филм фест и разпространителят „Арт фест“ не отстъпиха и в кината може да се гледа „Близо“, носител на Голямата награда в Кан, номиниран за Оскар и за Европейските филмови награди, получил наградата LUX на публиката, за която всеки европеец е приканен да гласува.

Заради скандалите ми се иска да реабилитирам този филм не толкова в посока на неговите безспорни кинематографични качества, които би забелязал „измисленият интелектуалец“ и „жълтопаветник“, колкото там, където стрелят неговите обвинители. Той, както крещи заглавието, е преди всичко за близостта. За съмнението, което я разрушава. За болката от това съмнение и за загубата на близостта.

„Близо“

Няма да обяснявам липсата на педофилия, на порнография, на призоваване към определена сексуална ориентация или към самоубийство – колеги вече го направиха. За съжаление ми се е случвало да давам подобни обяснения за други филми като член на Комисията за определяне на възрастови категории, дори и в съда – за филма „Баклава“. Но разбирам как тези обвинения се появяват – и причините са далеч извън „Близо“. Както често се случва, голямото качество на филма – интимността – за праволинейните моралисти се превръща в големия му враг. Момчетата според тях може да са твърде фини (красиви брюнет и блондин), заниманията – твърде изискани (да свириш на обой вече е клеймо в сравнение с мъжествения хокей на лед), отношенията – твърде деликатни (боричкането и разминаването), сексуалността – твърде неопределена (въпреки че кой от нас не е преспивал при приятел?), родителите – твърде толерантни (нито дума на укор), самоубийството – твърде неясно (неподготвено и извън кадър). Нищо не е черно или бяло, близостта е многопластова, дълбока и недоизказана – близки планове на проникновени погледи, лъчезарни усмивки, неловки мълчания, смутени колебания и пронизваща болка.   

Лео и Реми са това, което наричаме „неразделни приятели“. Неотлъчно заедно, самодостатъчни, свободни и ефирни. Как изглежда на екрана близостта? Делнично и прозираща в детайлите – знойно лято, разцъфнали полета, сплотени и трудолюбиви семейства, надбягване с колела, свирене, детски рисунки. И мечти за бъдещето.

Какво се пропуква и отприщва двусмислието, което ще доведе до възможно най-фаталния край? Привидно безобидни подмятания, каквито, уви, често се чуват в училище – без никаква отговорност за тях. Оттам нататък са объркването, отчуждението и тъгата – те са плод на неразбирането кой си и какъв си (става дума за 13-годишни!). Злото е сторено, появило се е съмнението, за което липсват думи – в себе си, в приятеля, във взаимоотношенията. Само че когато сте братя по избор, отдалечаването е пагубно. Следват болката, угризенията, загубата и самотата – те се превръщат за оцелелия в мъчителна част от израстването.  

„Близо“

Защото близостта е истинска и е изградена на абсолютното доверие – изчезне ли то, разпада се и тя. Помните ли филма „Ловът“ на Томас Винтерберг? Същата патова ситуация – невинността се пропуква пред съмнението, което никога няма и е невъзможно да бъде доказано. Но стомната е счупена и доверието е изтекло.

Защо крехката и ранима емоционалност събужда нечия зрителска агресия? Възможностите са две: „Близо“ е чужд като сетивност на някои (случва се и с най-добрите филми), но тогава рядко поведението е рестриктивно, просто публика и произведение се разминават. По-опасно е другото – хора, негледали филма, недопрочели и подочули, отключват презумпция за вина към него. И действат – чупят. Реакция, която пропуква доверието и близостта – без съмнение.