Начало Филми Премиери Пагубната сянка на съмнението
Премиери

Пагубната сянка на съмнението

Петя Александрова
26.06.2023
5658
„Близо“

Проследих позорните събития около блокирането на прожекцията на белгийския филм „Близо“ (Close) на реж. Лукас Донт на 10 юни в кино „Одеон“ в рамките на София прайд филм фест и преди няколко дни във Фестивалния и конгресен център във Варна. Реакцията  напомни тази от 2013 г. с българския късометражен филм „Ботев е идиот“, реж. Деян Барарев. Първоначално и двата филма минават съвсем спокойно на екран в рамките на фестивали и специализиран показ. И изведнъж по някакъв страничен повод (друг е въпросът доколко е случаен) за конкретна прожекция радикални националисти и/или футболни фенове реагират на „оскверняването на традиционните български ценности“. Радвам се да отбележа, че обществото ни за десет години все пак е дръпнало напред – авторите и разпространителите на „Ботев е идиот“ бяха принудени за известно време да сменят заглавието на филма с „В час с Ботев“, докато организаторите на София прайд филм фест и разпространителят „Арт фест“ не отстъпиха и в кината може да се гледа „Близо“, носител на Голямата награда в Кан, номиниран за Оскар и за Европейските филмови награди, получил наградата LUX на публиката, за която всеки европеец е приканен да гласува.

Заради скандалите ми се иска да реабилитирам този филм не толкова в посока на неговите безспорни кинематографични качества, които би забелязал „измисленият интелектуалец“ и „жълтопаветник“, колкото там, където стрелят неговите обвинители. Той, както крещи заглавието, е преди всичко за близостта. За съмнението, което я разрушава. За болката от това съмнение и за загубата на близостта.

„Близо“

Няма да обяснявам липсата на педофилия, на порнография, на призоваване към определена сексуална ориентация или към самоубийство – колеги вече го направиха. За съжаление ми се е случвало да давам подобни обяснения за други филми като член на Комисията за определяне на възрастови категории, дори и в съда – за филма „Баклава“. Но разбирам как тези обвинения се появяват – и причините са далеч извън „Близо“. Както често се случва, голямото качество на филма – интимността – за праволинейните моралисти се превръща в големия му враг. Момчетата според тях може да са твърде фини (красиви брюнет и блондин), заниманията – твърде изискани (да свириш на обой вече е клеймо в сравнение с мъжествения хокей на лед), отношенията – твърде деликатни (боричкането и разминаването), сексуалността – твърде неопределена (въпреки че кой от нас не е преспивал при приятел?), родителите – твърде толерантни (нито дума на укор), самоубийството – твърде неясно (неподготвено и извън кадър). Нищо не е черно или бяло, близостта е многопластова, дълбока и недоизказана – близки планове на проникновени погледи, лъчезарни усмивки, неловки мълчания, смутени колебания и пронизваща болка.   

Лео и Реми са това, което наричаме „неразделни приятели“. Неотлъчно заедно, самодостатъчни, свободни и ефирни. Как изглежда на екрана близостта? Делнично и прозираща в детайлите – знойно лято, разцъфнали полета, сплотени и трудолюбиви семейства, надбягване с колела, свирене, детски рисунки. И мечти за бъдещето.

Какво се пропуква и отприщва двусмислието, което ще доведе до възможно най-фаталния край? Привидно безобидни подмятания, каквито, уви, често се чуват в училище – без никаква отговорност за тях. Оттам нататък са объркването, отчуждението и тъгата – те са плод на неразбирането кой си и какъв си (става дума за 13-годишни!). Злото е сторено, появило се е съмнението, за което липсват думи – в себе си, в приятеля, във взаимоотношенията. Само че когато сте братя по избор, отдалечаването е пагубно. Следват болката, угризенията, загубата и самотата – те се превръщат за оцелелия в мъчителна част от израстването.  

„Близо“

Защото близостта е истинска и е изградена на абсолютното доверие – изчезне ли то, разпада се и тя. Помните ли филма „Ловът“ на Томас Винтерберг? Същата патова ситуация – невинността се пропуква пред съмнението, което никога няма и е невъзможно да бъде доказано. Но стомната е счупена и доверието е изтекло.

Защо крехката и ранима емоционалност събужда нечия зрителска агресия? Възможностите са две: „Близо“ е чужд като сетивност на някои (случва се и с най-добрите филми), но тогава рядко поведението е рестриктивно, просто публика и произведение се разминават. По-опасно е другото – хора, негледали филма, недопрочели и подочули, отключват презумпция за вина към него. И действат – чупят. Реакция, която пропуква доверието и близостта – без съмнение.

Петя Александрова
26.06.2023