0
625

Падението на една легенда

„Великата стена“

Ако ви е любопитно да видите как се излага утвърден филмов авторитет, непременно гледайте „Великата стена“.

Ако не беше порядъчно кървав в анималистичните си набези, новият филм на китайския режисьор Джан Имоу можеше да разчита на „снизхождението“ на  детската аудитория. Защото единствено деца биха могли да преглътнат безгрижно толкова наивна, банална и неправдоподобна история.

Китайско-американската продукция залага на мащаб (който отдавна не е нов за киното), визуално зрелище (което не е нещо ново за въображението на Имоу), на поредната архитектурно-историческа атракция (досега Великата китайска стена май не е била главен герой в суперпродукция) и на изключително банална интрига (а сред многобройните й авторите са Тони Гилрой (сценарист на „Rogue One: История от Междузвездни войни“ и трилогията за Джейсън Борн, режисьор на „Майкъл Клейтън“ и „Двуличие“) и Едуард Зуик (режисьор на „Кървавият диамант“ и „Легенди за страстта“).

Очевидно предчувствайки, че ще се получи тъп филм (как иначе да си обясним този елемент от пролога?), още в началото на „Великата стена“ чуваме, че става дума просто за една от многобройните легенди, свързани с причината за създаването на строителното чудо – явно авторите на филма смятат, че пространството на легендата е безнаказана зона, която оправдава поучителни клишета и сюжетни небивалици от всякакъв порядък. После проследяваме пътя на двама европейски наемници, които са нападнати от необикновен среднощен звяр и след това попадат в ръцете на китайската армия, готвеща се за битка с огромна орда свирепи хищници с неизвестен (най-вероятно извънземен) произход. Освен очакването и самата битка (в 2 части) във филма на Джан Имоу не се случва кой знае какво – явно фабулата се е „стъписала“ изумена пред размаха на азиатската отбранителна стратегия и няколкото изтъркани морални равносметки.

Сюжетът на „Великата стена“ е толкова глуповат, та чак да му стане обидно на „драгия зрител“, че до такава степен подценяват интелектуалния му капацитет. Всичко, което сте чували/чели/гледали около западните авантюристи със съмнителен морал, които се опитват да откраднат някое източно съкровище (в случая – барут), е сдъвкано до няколко патетични поучения и превърнато в претекст наемникът Уилям (поредното недоразумение в кариерата на Мат Деймън) да се възхити от патриотизма и жертвоготовността на храбрите китайски войни и техните пълководци (особено онези от женски пол). Прочувствени разговори за „лоялност“ и „доверие“ заместват драматургичната мотивация и разчистват пътя на зрелищните сблъсъци с нашественика. Клишетата са кое от кое по-неизобретателни: наемниците са алчни и простовати, защитниците на стената – горди, съсредоточени и готови на саможертва; врагът се появява периодично (на всеки 60 години), целта му не е съвсем ясна, но най-вероятно се стреми да „изяде“ цял Китай, начело със столицата; има още един европеец при китайците и той, разбира се, е непочтен; простоватият Уилям е заслепен от идеалите (и осанката) на генерал Лин Мей, до степен да се замисли над собствения си празен живот; хищниците стават все по-интелигентни с годините и живеят в структура, подобна на пчелен кошер (или на „Пришълецът“) – ако „майката“ бъде елиминирана, атаката им приключва… В резултат някои от сценарните ходове са толкова бутафорни, че чак се чудите дали гледате филм през 2017 или 50 години по-стар.

„Великата стена“.

Визуалното решение на „Великата стена“ е примамливо пъстро, но ако сте гледали предишни феерии на Джан Имоу, цветовата палитра, в която са решени отделните подразделения на китайската армия, едва ли ще бъде достатъчна да задържи вниманието ви. Истинската мистерия в този филм не са предназначението на Стената, целта на зверовете или шансът отбраната да удържи обсадата, а причината, поради която именно този китайски творец се е съгласил да поеме режисурата. Ако сте гледали „Герой“ (2002) или „Къщата на летящите кинжали“ (2004), знаете на какво е способен Джан Имоу в хореографията на цвета и поезията на бойните изкуства, но освен това сте открили, че може да разказва кинематографично (и да създаде сериозен персонаж дори с участието на Джет Ли). И ако „Проклятието на златното цвете“ (2006) леко озадачаваше с делириума на фабулата, то нищо не би могло да ни подготви за падението с „Великата стена“. Още повече, че далеч преди да започне да снима батални импресии китайският режисьор умееше чудесно да разказва интимни драми, като тази от „Моите деца“ (1999, носител на Златен лъв от МФФ във Венеция).

Може би Китайската народна република се нуждае от американски тип блокбастър за самочувствие, може би Джан Имоу се е уморил да бъде арт режисьор, може би целият творчески екип на филма е подценил правилата на доброто кино или е решил да се пошегува с публиката. Така или иначе, Китайската стена, като едно от чудесата на света, заслужава по-достойна история, дори в приключенски екшън. Защото „Великата стена“ няма никакъв потенциал, нито за историята, нито за киното. Поне да беше развлекателно зрелище, пък то…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияАлхимия:
от страхове – надежда!
Следваща статияПо-сложната истина