Начало Филми Премиери Падението на Звяра
Премиери

Падението на Звяра

3655
„Анет“

Момче среща момиче се явява квинтесенция на филмографията на Леос Каракс, от първия до последния от шестте му пълнометражни филма, с едно изключение. От 1984 г. насам „ужасното дете“ на френското кино, превърнало се в „прокълнат“ режисьор, не спира, макар и на все по-големи интервали, да изненадва (главно критиката) и да възторгва (почитателите си) с истории за невъзможната любов, загубата на илюзии и смъртта (не непременно в този ред). След деветгодишно отшелничество, по-кратко от предишната му тринайсетгодишна обида, Каракс откри фестивала в Кан през 2021 г. с първия си не съвсем авторски проект (в смисъл, че сценаристите са други) и бе удостоен с Наградата за режисура. Реакциите варират от „напълно заслужено“ и „крайно време беше“ до примирено разсъждение, че след като Златната палма е присъдена от журито начело със Спайк Лий на филм като „Титан“, защо пък Леос Каракс да не бъде отличен за „Анет“

„Анет“

Трийсет години след „Любовниците от Пон-Ньоф“ се срещаме с „влюбените от Ел Ей“ в първия англоезичен филм на френския режисьор, кръстоска между мюзикъл и рок опера. Реализацията на проекта по сценарий на братята Маел и с музиката на тяхната поп рок група Sparks отнема доста години. Резултатът е трагедия за разрушителната сила на егото, което изпуска контрола на вътрешните демони, от една страна, и неподражаем спектакъл за идолопоклонничеството и отмъстителността на публиката, която „разжалва“ също толкова бързо, колкото и превъзнася – от друга. В същото време „Анет“ (както и останалите филми на Каракс) щедро предоставя на зрителя възможност за интерпретация, но в отсъствието на ясен естетически ключ освободеното възприятие предизвиква сериозно колебание относно качествата на творбата, чийто създател може да бъде определен едновременно като брилянтен и разхвърлян, трогателен и надценен, изобретателен или претенциозен…

Душата на Артиста има две лица: той е зашеметяващ и кичозен, токсичен и наивен. Също като „Анет“. Както често се случва при Леос Каракс, наслагват се няколко нива на прочит, сред които хроника на една самоунищожителна страст или притча за криволиците на звездната система и натрапчивата нужда от признание, или дори памфлет срещу самозабравилата се мъжественост. Интелектуализацията на темата обаче разбива вихъра от чувства, в които зрителя е напът да се потопи.

Хенри е популярен stand-up комик, провокативен мегаломан и саморазрушителен циник, женкар, заобиколен от скандали. Ан е прекрасно сопрано с лице на мадона, оперна звезда, която всеки път умира на сцената. Тяхната любов е истинска, невероятна и… обречена на провал. Раждането на дъщеря им Анет, предопределена за необикновена съдба, отприщва злокобни събития… Но погледната отблизо, отвъд воала на мюзикъла, фабулата заеква, повтаря се, разтягайки сцените и унищожавайки всяка разцъфнала емоция.

Слухове, сексуално насилие, експлоатация на детски талант – „Анет“ видимо е огледало на съвременното общество, където всичко е изложено на една фиктивна авансцена и имаме възможността да преживеем без отстранение трагедиите на нашия свят. Преследван от спомена за любимия човек, изпълнен с угризения, филмът съчетава митовете на попкултурата, която ненавижда (шоута на знаменитости, папараци, изобличения а ла #MeToo) с кодове на вълшебната приказка (куклено дете, ефирна принцеса; символиката на дългата и късата коса, които постепенно сменят притежателите си; множество аналогии с „Красавицата и Звяра“), за да постави под въпрос предполагаемата безнаказаност на твореца, изследвайки тънката граница между забавлението и морала. Но дали това всъщност не е банално „яхване“ на вълната „актуалност“ и липса на въображение?

„Анет“

Киноманските препратки се вписват съвсем естествено в стила на Леос Каракс. Независимо дали Хенри се приближава до Ан, имитирайки вампира Носферату, или съпругата му потъва в ледени води, както би си го представил Жан Кокто, зрителят не пристъпва в галерия на носталгичното уважение на филмови авторитети, а е увлечен в съпоставянето на елементи, чието обединение създава съвсем нова идейна конструкция. Но погледнато от друг ъгъл, не е ли това демонстрация на стил, пречупен под тежестта на собствената си арт концептуалност?

Разказ за разпадането на сърцата, на душите и телата, „Анет“ непрекъснато променя формата и ритъма си, предизвиквайки последователно смях, благоговение и ужас. С избледняването на славата на Хенри, грандиозна и блестяща, режисурата на Каракс потъмнява и помръква, увличайки зрителя в падението на персонажа. Визията е разтърсваща, музиката е всепроникваща, актьорите са превъзходни (Адам Драйвър като мъжа с огромното его и Марийон Котияр, изгубена във вътрешния мрак на своята безмилостно крехка героиня)… И все пак не е ли цялата тази зловеща феерия свидетелство за зле овладян барок, прекалено конструиран сценарий, емоция – повече желана и тежко наложена, отколкото реално изпитана?

Леос Каракс не оставя след себе си безразличие. Дали би могъл да разкаже историята на Анет и нейните родители по друг начин? Едва ли. За публиката остава избора да се поддаде или да отхвърли…

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Свързани статии