Откъс от пътеписа на датския писател, издаден в края на миналата година от „Парадокс“ в превод на Петър Милков
Малцина читатели познават писателя Ханс Кристиан Андерсен (1805–1875) като пътешественик. През по-голямата част от живота си той предприема продължителни пътувания из различни части на Европа, като отразява впечатленията си в множество пътеписи. Те следват образците на жанра от онази епоха – съчетание на документални свидетелства и описания с по-философски отклонения по теми като същността на писателската дейност, безсмъртието и литературата, а в някои авторът включва дори и цели приказки.
Пътеписът „Пазарът на поета“ (1842) се приема за безспорен шедьовър. На 31 октомври 1840 г. Андерсен поема от Копенхаген на пътешествие, което ще му отнеме почти осем месеца и ще го отведе през Германия, Тирол, Италия, Малта и Гърция до Константинопол – главната цел на пътуването. Въпреки смутните времена на бунтове в България, Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – с параход по Дунава за Виена, откъдето да се завърне в Дания. По време на плаването по Дунава вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг. Една от главите на книгата се нарича „От Черна вода до Русчук“, а на сушата писателят слиза във Видин. Настоящият том включва и откъс от личния дневник на Андерсен, в който той описва накратко впечатленията си от България, както и оригиналните илюстрации на автора.
„Пазарът на поета“, превод от датски Петър Милков, издателство „Парадокс“, 2022 г.
ОТ ЧЕРНА ВОДА ДО РУСЧУК[1]
Беше 3 часът следобед, когато нашето плаване по Дунава започна. Екипажът беше италиански: капитанът Марко Доброславич, далматинец, един прекрасен, шеговит, възрастен мъжага, ни стана скоро много близък; той командваше грубо моряците, но те искрено го обичаха, те изглеждаха изключително доволни, когато ги блъскаше насам-натам, защото той винаги имаше готова една добра дума, която си заслужаваше пердаха. През повечето дни и нощи, които прекарахме на борда, докато стигнахме военната граница, нямаше по-действен и в по-добро настроение от нашия старичък капитан; посред нощ, когато можеше да се плава, командният му глас се разнасяше, винаги в настроение, винаги готов с един шамар и с една добра дума, а на вечерната трапеза той бе весел, добродушен домакин.
Той бе наистина бисерът сред всички дунавски капитани, с които се срещнахме; другите винаги губеха от чара си, с тях човек винаги се чувстваше по-неуютно; естествено, че тук, сред непознатите народности, хората се сближаваха; колкото повече се приближавахме до Пеща и Виена, толкова повече компанията се увеличаваше и някои не харесваха други. А при татко Марко си бяхме като в пансион.
Цялото следобедно плаване от Черна вода мина покрай наводнени острови, където над водата се виждаха върховете на върбите и стената на една тръстикова колиба. Никъде не видяхме Дунава в пълната му ширина. Прекарахме щастлива вечер в добре осветената, красива каюта! Шампанското гърмеше! Вкусът на ръж в истинското токайско вино ми напомняше за страната на ръжта, далечната Дания. Нощта обаче не мина като вечерта! Край българския бряг се наложи да пролеем кръв! В тези заблатени места лятната жега излюпва не само треска, а и милиони отровни комари, които по най-ужасен начин измъчват крайбрежните жители и екипажите на речните кораби. През последните нощи на бял свят се бяха появили безбройни пълчища от комари, които нахлуха като лавина върху нас през отворените люкове; никой не бе очаквал тяхното нашествие, те се нахвърлиха върху нас и хапеха, та кръвта течеше на капки от лицата и ръцете ни.
Рано, преди слънцето да изгрее, ние всички бяхме на палубата, всички с подути, кървящи лица. В полунощ бяхме минали покрай турската крепост Силистриа и на борда ни се бяха качили още турци, палубни пътници; те лежаха, увити в големи одеяла, и спяха между чувалите с въглища.
Сега вече беше ден! Дунавските острови бяха наводнени, изглеждаха като плаващи гори, които бяха на път да потънат. Целият влашки бряг предлагаше като гледка безкрайна зелена плоскост, на която единствено разнообразие бе порутена караулка, строена от кал и слама, или дълга варосана сграда за карантина с червен покрив, без градина, без нито едно-единствено дръвче, сградата лежеше самотна, като кораба на мореплавател сред необятен, спокоен океан. Противоположно на това, българският бряг се издигаше с шубраци и храсталаци, тлъстата земя изглеждаше изключително подходяща за обработване. Дълги пространства лежаха напълно запуснати; хиляди хора напускаха Европа за Америка; а колко по-лесно биха намерили дом тук, сред плодородни поля, близо до най-голямата река на Европа – главният път към Ориента.
От българска страна ни поздрави първият град, това беше Тутуркан; пред всяка къща бе насадена градинка; по стръмния бряг тичаха полуголи момченца и викаха „Урола!“[2] Тук всичко все още дъхаше на мир, а не на опасност; безредиците във вътрешността на страната все още не бяха стигнали до тези брегове.
Междувременно обаче от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер от Силистриа, научихме, че много бежанци са преминали Дунава, за да търсят закрила в Букурещ. От другата страна на планините царяха безредици и смърт.
Над Тутуркан минахме покрай един особено живописен селски път, избуяли храсти висяха над него от високите скатове от червено-кафява пръст; табун прелестни черни коне се насочваше към реката, за да я преминат; един от тях се отличаваше особено, отчасти с енергичните си движения, отчасти с катранено-черния си цвят и дългата си, вееща се грива, той скачаше по скатовете така, че земята хвърчеше под копитата му!
„Буйно конче! Може би ще носиш на гърба си младата невеста на някой влашки принц, която ще те потупва с изящната си ръчичка, а блестящите ти, черни страни ще са украсени с шарени килими! Сигурно танцуваш, защото виждаш новата си родина от другата страна на реката? Какво друго ще станеш ти във Влашко, ако не основоположник на род, сто пъти по-голям от този, който те обкръжава сега; името ти ще краси началото на родословното дърво! Виковете на момчета се отнасят за теб – красиво, буйно животно! Урола! Урола!“
Следващата паланка, до която стигнахме от българската страна, Хавай[3] се беше опнала като най-прелестен фон за малка турска новела; диви рози цъфтяха на жарещото слънце; храсти, дървета и къщи се групираха така забележително красиво около бялото минаре; да, един писател на новели би могъл да се вдъхнови да постави тук сцената на писателското си майсторство, а и една такава може и да се появи, защото тъкмо Хавай предлага материал за една новела, при това историческа. Покойният султан Мохамед, баща на Абдул Меджид, бил тръгнал на пътешествие по Дунава, времето се развалило ужасно, корабът бил на път да потъне и до Хавай повелителят на правоверните слязъл на сушата, всеки розов храст се извил да му предложи ухаещите си чашки, султанът останал тук една нощ – и дали е спал добре и е сънувал приятно, това не знам, но тази нощ е за тукашните жители хубаво, изчезнало съновидение.
Недалеч оттук видяхме за първи път воденици, те се намираха на закотвени речни кораби, с настъпването на зимата ги изтегляха на брега, на завет сред храстите; вътре, в тихата воденица седи семейство, барабан почуква, свирка писука партията си, еднообразно, като че я е научила от щуреца. Семейството скучае от селския живот, копнее за пролетта, когато воденицата отново ще се полюлява върху пенливото течение, колелата ще потракват, наоколо ще кипи живот, а те ще стоят на вратата си и ще ловят риба, докато покрай тях минават параходи.
Слънцето прежуряше; нашата шатра правеше сянка, но въздухът беше толкова горещ, като в пещ, и жегата набираше сили; нищо не освежаваше нито тялото, нито духа; наоколо бе все същото зелено, безкрайна идилия, ние все плавахме като сред върховете на аспержи и магданоз. Горещината бе все по-потискаща, чувствахме се като в баня, обградени от сухи пàри, но без да дойде какъвто и да бил хладен душ, по небето нямаше никакво облаче! Не, фантазията ми никога не бе достигала такива топлинни градуси в прохладната ми родина!
Най-сетне видяхме един град от влашка страна, това бе Гюргево[4], чиито укрепления бяха разрушени от руснаците; част от жителите на града се бяха събрали по руините на тези крепостни валове и то бе едно викане и едно питане относно здравното положение в Константинопол[5], както и за безредиците във вътрешността на страната. Слънцето тъкмо залязваше; Градската камбанария, която наскоро бе облицована с лъскава ламарина, блестеше така, като че беше от сребро, и причиняваше доста силни болки в очите. Във въздуха над равната зелена ливада се носеха летни тонове, блатните птици хвърчаха от тръстиките. От българската страна се издигаха жълти скали, ние се носехме под тях и докато все още съзерцавахме лъскавата кула в Гюргево, вече бяхме под къщи и градини, които образуваха предградието на важния български град Русчук; голям брой минарета, наредени нагъсто едно до друго, навеждаше на мисълта, че това бе истински религиозен град. Целият кей и пристанът бяха пълни с хора, сред които имаше някакво странно оживление; ние се приближавахме до мястото за слизане, когато двама души, и двамата във френски дрехи, но с фесове, с грозни викове паднаха във водата, по един от всяка страна на тясно мостче; и двамата заплуваха към сушата, на единия му помогнаха да излезе, а другия пропъдиха назад, дори хвърляха по него камъни; той се обърна към нашия кораб и ни извика на френски: „Помощ! Ще ме убият!“. Двамина от нашите моряци скочиха в една лодка и го изтеглиха, корабът ни се обърна отново към реката и целият екипаж и всички пътници се струпаха на парапета. Може би тук започваха неволите по пътя ни в една разбунтувана страна! Какво ли беше положението в Русчук? Последваха няколко тревожни момента на неизвестност. Дадоха се и се отговори на няколко сигнала! На пристана се появиха войници; една лодка заплава към нас с малкия паша на града, Хефис! Няколко от офицерите му го придружиха на борда. Начинът, по който стана това, изглеждаше изключително причудлив, по един го държеше за всяка китка, по един за всеки лакът и по един за всяко рамо, така те се придвижиха до капитанската каюта, в която им бяха поднесени сладка и ликьори. След това той разгледа различните каюти, придружен по същия начин, по който беше дошъл, само дето този път двама млади турци носеха пред него запалени свещи…
[1] Всеки две седмици австрийски параходи плават от Константинопол през Черно море и нагоре по Дунава до Виена; тук има два различни маршрута, единият е от Черно море през делтата на река Дунав до Галац, където има седем дни карантина, а след това се плава от страната на влашкия бряг, който е изключително плосък и има само няколко града, до Оршова, където се кара още една, но по-кратка карантина; другият маршрут, този, който бях избрал аз, е много по-интересен, той не е през делтата на Дунава, а се слиза на Кюстендже и се продължава по суша, това отнема един ден, до реката Дунав край града Черна вода; по този начин се спестяват три дни от плаването по реката, което от делтата до Черна вода предлага само блатисти места с папур и тръстика; освен това този маршрут има предимството, че корабът се движи от лявата страна, по посока срещу течението, където брегът предлага повече разнообразие и където човек може да слезе в много от по-големите български градове или да се разходи из сръбските гори. В Оршова се излежава цялата карантина, което отнема 10 дни; след това пътуването продължава до Пеща, а след това и до Виена. – Бел. авт.
[2] Добър път! – Бел. авт.
[3] Най-вероятно става въпрос за русенското село Ряхово. – Бел. прев.
[4] Оттук до столицата на Влашко, Букурещ, има само 6 часа път. – Бел. авт.
[5] Там засега нямаше никаква чума; но в Александрия и Кайро тя бушуваше; през последните дни, докато бях в Пера, чух от едно писмо, че в споменатите градове умират по няколкостотин души на ден. – Бел. авт.
