0
3538

Пактът Молотов-Рибентроп (2)

и как той повлия на Европа

Подписаният на 23 август 1939 г. в Москва договор за ненападение между нацистка Германия и съветска Русия, включващ секретен протокол за подялбата на Европа, не е „инцидент” в историята. Нито пък е някакво ненадейно събитие или просто тактическо отстъпление от страна на два тоталитарни режима, дотогава минаващи за яростни идейни противници.

Напротив, тази стъпка изглежда съвсем логична. И логиката ѝ се корени в ненавистта, която и двете диктатури изпитват към западните демокрации и „капиталистическия империализъм на плутокрациите” (ако заимстваме една обща формула от идеологическия им арсенал). И тъкмо тази „неинцидентност” на сближението между Сталин и Хитлер най-ясно проличава в начина, по който те се разпореждат с източноевропейските държави.

Германия се готви за война, но не е готова да се сражава на два фронта, освен това е силно зависима от съветските доставки на зърнени храни, горива и суровини. В името на това Хитлер е готов дори да забрави някои глави от „Майн Кампф”, където обосновава необходимостта от „жизнено пространство” (Lebensraum) за Третия Райх и колонизирането на Украйна и Кавказ. След съглашенията в Мюнхен от 1938 г., подарили му на практика Чехословакия, той е съвсем наясно, че не може да постигне нов компромис на Запад. Там ще води война. Затова търси компромис на Изток. И намира небивало радушен прием в Москва, столица и на Третия Интернационал, където идеологията на болшевишкия режим е в период на сериозна мутация.

Съветска Русия е може би най-добре запозната с плановете на Третия Райх за война в Европа, тъй като е военен доставчик на Вермахта. В Москва отдавна са прочели съответните глави от „Моята борба” на Хитлер, ето защо съветският режим има най-голям интерес от заличаването на политиката на „колективно сдържане” на Германия, защото това би я насочило на Изток. И Сталин прави всичко възможно, за да ускори войната в Европа, насочвайки Хитлер тъкмо на Запад. На второ място, съюзът между Москва и Берлин отваря широко вратата за съветско нахлуване в Източна Европа, от което Съветска Русия няма да пропусне да се възползва.

И Хитлер охотно плаща поисканата цена, защото тя му развързва ръцете. Със Съветска Русия е сключен нов „Тилзитски мир”: дава ѝ се част от Финландия, трите балтийски държави, Бесарабия, както и немалка част от Полша.

Ненавистта към демокрациите най-добре сплотява доскорошните идеологически врагове. Като нацизмът и комунизмът започват да намират все повече допирни точки.

Пактът Молотов-Рибентроп започва да се мисли като крупен дипломатически успех, позволяващ да се начертае нова Харта за Европа и най-вече „нов ред” в източната ѝ част, където Берлин и Москва ще играят ролята на арбитри. Това вече предполага не само подялба на територии, а и трайно съглашение, което да урежда всички въпроси в тази сфера на влияние.

За да стане това факт, трябва обаче да се изнамери нова „идеологическа формула” – двата тоталитарни режима все пак са от двете страни на идейната барикада. Първият сигнал идва от нацистката пропаганда. Започват да се появяват статии, които изтъкват, че Съветският съюз еволюира – при това в правилната посока. Нещо, което днес се замълчава, а то е важно, за да се разбере що за свят се установи в половин Европа след Втората световна война.

И тъй, нацистката преса славослови вожда Сталин, под чието мъдро и енергично ръководство в СССР възниква „нова форма на социализъм”, носеща отпечатъка на националния дух, което изцяло сближава болшевишкия режим с другите тоталитарни държави в Европа. И не е ли най-естествено тогава да се формира общ фронт на „пролетарските, млади и революционни държави“ срещу „гнилите демокрации“? Фразеология, която често се среща и в нацистката, и в съветската преса, особено след 1 септември 1939 г. по повод на Полша, една „измислена буржоазна държава”, както я определя Молотов.

Особено ревностен привърженик на сближението между двата режима е Йоахим фон Рибентроп, който в речите си изтъква общото между германския национален социализъм и болшевишкия национализъм. Румънският дипломат Григори Гафенко (бивш външен министър и посланик в СССР в този период) надълго и нашироко разказва в изключително проницателната си книга „Войната на Изток” (Женева, 1944 г.) как заместникът на Рибентроп го убеждава в Москва, привеждайки множество примери, че Съветска Русия отдавна не е болшевишки режим, а режим, който „фюрерът Сталин” все по-успешно преустройва в националистически, но на социалистическа основа. Доказателство за това са и исканията на съветските ръководители да възстановят старите граници на „Светата Рус”, довели до сключването на пакта. Освен това болшевишкият режим бързо откликва на политическите тенденции в Берлин, включително по отношение на евреите. Максим Литвинов е свален от поста на народен комисар по външните работи, изпада в немилост и е заменен с руснака Вячеслав Молотов. Същото се случва и на други равнища в съветската йерархия. Съветското ръководство задоволява всички икономически изисквания на Райха, откъдето не пестят похвалите си за „изключителната кооперативност“ на Анастас Микоян.

Ето защо в Берлин възприемат пакта Молотов-Рибентроп като инструмент на победата, дал възможност да бъде прегазена Полша, да бъде поставена на колене Франция и да се преодолее морска блокада на Великобритания.

И трябва да признаем, че анализът на Берлин в много отношения е правилен, най-вече що се отнася до възраждането на руския национализъм при Сталин. От емиграцията си в Мексико Лев Троцки пише поредица от статии за „предадената революция”. На 21 август 1940 г. агентът на НКВД Рамон Меркадер му затваря устата, убивайки го с чук за трошене на лед. В армията се връщат много от старите царски порядки, генералските и адмиралски звания. Появяват се пиеси и филми за царските маршали Кутузов и Суворов, открито се насърчава руският патриотизъм.

А и всеки, запознал се с двата режима, не може да не констатира смайващото сходство между тях. Еднаква е пирамидата на авторитарната власт, на чийто връх е всевиждащият и всесилен вожд (фюрер). Еднаква е липсата на контрол, на критика, и на каквото и да било обществено мнение, което позволява и на двамата диктатори изцяло да налагат своите решения. По еднакъв начин функционира и тоталната пропаганда в двата режима, способна да извършва най-смайващи пируети, в зависимост от спуснатите отгоре решения. По еднакъв начин и „масите” биват организирани, държани в подчинение чрез всевъзможни казионни организации и безпощадни служби за сигурност.

Сигурно затова и нацистката преса толкова се умилява от пакта Молотов-Рибентроп. След сключването му едно берлинско издание пише следното: „Осемдесет милиона германци и сто и осемдесет милиона руснаци! Техният съюз е блок, превръщащ се в най-голямата военна и индустриална сила в света, империя, простираща се в Европа и Азия, най-голямата маса от територия – Landermasse – която някога е съществувала (цитирам по споменатата книга на Григори Гафенко).

Тогава: горко на малките! Тяхната сигурност, неутралитет и право на съществуване са оказват гарантирани само на хартия. И нацизмът, и болшевизмът ясно демонстрират желанието си за още и още „жизнено пространство”, за формирането на огромни империи и склонността си да поделят съседни държави. Да не забравяме и за сходния култ към силата: милитаризъм, в чиято служба са подчинени всички трудови ресурси, мобилизирани са всички граждани, даже жените и децата.

И накрая, да не забравяме за поразително сходния „икономически романтизъм”: гигантски блянове, планове за десетилетия напред, безброй петилетки, обръщане на цели реки, пресушаване на морета и преместване на планини.

Едно и също желание за пълна промяна на съществуващия порядък, едно и също открито предизвикателство към Провидението; да не забравяме за изнамирането на все нов и нови врагове (расови или класови), които трябва да бъдат изтребени като насекоми.

От 1940 г. започват регулярни срещи между Гестапо и НКВД: двете репресивни организации не само обменят информации, но и хора по списък. Така в нацистките лагери се озовават стотина германски комунисти, противници на Хитлер. Съпругата на един от тях – Маргарете Бубер-Нойман, е имала шанса да оцелее при това предаване, да премине от лагера в Караганда в Равенсбрюк и да остави мемоари, в който описва потресаващата прилика между двата режима. Свидетелство, на което няма как да не се повярва!

А какво означава всичко това за малките държави в Европа, става ясно веднага след подялбата на Полша от Сталин и Хитлер през септември 1939 г. Ето най-важните моменти, изброени съвсем телеграфно:

На 2 януари 1940 г. СССР напада Финландия. В същото време Райхът предприема арести в Чехия и Полша, започва репресии срещу еврейското население. В края на януари президентът на САЩ Рузвелт осъжда съветската агресия срещу Финландия. Скоро след това Франция обявява съветския извънреден и пълномощен представител Суриц за „персона нон грата“.

На 5 март Сталин и членовете на Политбюро подписват секретно решение за разстрела на полските военнопленници, намиращи се на територията на СССР.

На 9 април Вермахтът нахлува в Дания и окупира страната. На 24 април същото се случва с Норвегия.

На 10 май германски войски навлизат в Холандия. Започва и битката за Франция. По същото време е вече готов и лагерът Аушвиц-Биркенау.

На 28 май крал Леополд подписва акта за капитулация на Белгия. На 4 юни германската армия влиза в Париж. На 16 юни идва на власт правителство, начело с маршал Петен, което ще подпише капитулацията на Франция.

На 15 юни СССР нахлува в Литва, а два дни по-късно съветски войски войски влизат в Латвия и Естония. На 26 юни съветското правителство отправя към Румъния нота, в която иска да поеме контрола над Бесарабия. Два дни по-късно съветски танкове и пехота навлизат в тази територия.

През юли в Литва, Латвия и Естония се провеждат „народни избори“, които да установят „съветска власт”, а от първите дни на август те влизат в състава на СССР като съветски републики.

Изброявам лавината от събития, изцяло променили Европа, за да се види новата конфигурация на Стария континент, в която двата тоталитарни режима в Берлин и Москва преначертават границите по свое усмотрение. Без да изпускат от око Балканите.

Ала скоро започват дрязгите и между тоталитарните „еднояйчни близнаци“ (по формулата на френския историк Пиер Шоню).

Москва нахлува във Финландия, но задълго закъсва в снеговете на тази страна. Светът я обявява за агресор, изключват СССР от Обществото на народите. Фините се ползват обаче с германска протекция. На тяхна територия има части на Вермахта, което подсказва, че страната не може да мине изцяло под съветска опека.

СССР отмъква от Румъния Бесарабия, но Берлин сключва пакт за взаимопомощ с Букурещ. И изведнъж се оказва, че двата тоталитарни режима трябва да поделят баланските си проекти. Следвайки панславистките блянове от времето на царизма, Москва започва да мечтае за Проливите. Но Германия изобщо не е склонна да ѝ прави такива подаръци. След аншлуса с Австрия Берлин започва да се изживява като наследник на хабсбургската политика на Балканите.

Най-проблемен обаче се оказва случаят на България, която на 7 септември 1940 г. успява дори да се споразумее с Румъния за връщането на Южна Добруджа (под арбитража на Германия и СССР, и със съгласието на Италия).

В съветския проект страната ни обаче би трябвало да има съдбата на балтийските държави. Почти същите предложения – за договор за взаимопомощ – се материализират под формата на т.нар. „Соболева акция” (ноември-декември 1940 г.). Моментът е наистина сложен. На 12 ноември в Берлин вървят важни германско-съветски преговори, този път за присъединяването на Москва към Тристранния пакт, сключен на 23 септември между Рим, Берлин и Токио.

Молотов, след консултации със Сталин, отклонява предложението, правейки друго – СССР да бъде партньор, но не и член на Тристранния пакт. Усеща се обидата на Сталин, че съюзничеството става мултилатерално, тоест международната тежест на СССР пада.

Освен това Съветска Русия изрично настоява за „териториален контрол на Балканите, южно от Дунав”. Което означава само едно – България да мине в съветската сфера. Молотов ясно дава да се разбере, че щом германците имат бази в Румъния, руснаците искат да имат такива в България (Варна и Бургас да станат руски военни бази!). И оттам – излаз към Проливите.

Третият Райх обаче не е склонен да прави повече подаръци на Сталин.

Формалният отговор е, че Румъния сама е поискала германски бази. Съответно СССР трябва да получи същата покана от България.

Навярно това е един от най-трудните моменти, в които е изпадала българката дипломация, озовавайки се между Сцила и Харибда, между ненаситните интереси на две тоталитарни чудовища.

На 17 ноември цар Борис III прави тайно посещение в Берхтесгаден, но отказва България да се присъдени към Пакта, предвид на сложните си отношения с Русия.

На 19 ноември българският посланик в Москва Стаменов е извикан при заместник-министъра на външните работи Деканозов, който предлага България да получи гаранции за сигурност не само от Германия, но и от СССР. Какво означава това е ясно: сключване на пакт (по подобие с балтийските държави). В София направо ги втриса от това предложение – съдбата на Литва, Латвия и Естония е пред очите им. На 23 ноември външният министър Иван Попов хладнокръвно отговаря, че България не се чувства застрашена и не са ѝ необходими допълнителни гаранции, както и че вече е поканена да се присъедини към Тристранния пакт.

Ситуацията е патова. От известно време Берлин и Москва си отговарят в подобни случаи с комюникета. СССР решава да действа челно – изпраща в София съветския дипломат Аркади Соболев, генерален секретар на външното ведомство, който носи подробното руско предложение. И отново се искат Варна и Бургас като военни бази, което предполага и допускане на НКВД в страната, а в замяна се обещава бъдеща подкрепа за териториално разширение в Беломорска Тракия. Особено интересна е точка 12 от проектодоговора: СССР не е против България да влезе в Тристранния пакт, защото ако тя приеме спогодбата, Москва също щяла да се присъедини към Пакта.

Задействан е и Георги Димитров, съставено е обръщение към българските комунисти, започва обширна кампания (Соболевата акция), подпомагана и щедро финансирана от Коминтерна. Писма, телеграми, петиции с едно искане, както е в стихотворението на Вапцаров – „Съюз със СССР”.

Нов кръг от руско-германските преговори обвързват българското решение с подписването на нов секретен протокол между Москва и Берлин и евентуалното присъединяване на СССР към Тристранния пакт. Българската позиция на въздържане прави това невъзможно. Междувременно Италия, която напада Гърция в края на октомври 1940 г., търпи поражение, което предполага намеса на войските на Вермахта и тяхното преминаване през България. Положението става неудържимо и България е тласната към подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) – с няколко специални условия (да не участва пряко във войната, да съхрани отношенията си със СССР). Което, въпреки безизходицата на България, означава вземане на страна. И през 1944 г. тази цена ще бъде платена.

Интересно е как след края на войната и на Нюрнбергския процес СССР излиза сух от водата. Сталин е победител и никой не може да му каже нищо. А вината на Хитлер и нацистка Германия е безмерно голяма. За пакта Молотов-Рибентроп все пак се споменава на процеса. Германският оригинал на документа е изчезнал при опожаряването на Райхсканцеларията. Рибентроп обаче се позовава за него, а защитника на Рудолф Хес – Зайдъл, дори размахва копие от секретния протокол. Отнемат му думата и копието не е признато за доказателство. Той го предоставя на някакъв провинциален американски вестник, който го публикува, но отново никой не му обръща внимание. Едва през 1948 г. „секретният протокол“ е оповестен в сборника „Съветско-германските отношения 1939-1941 г.), издаден от Държавния департамент на САЩ. И тогава – вече в Студената война – скандалът гръмва.

Започва да се говори за вината на СССР за началото на Втората световна война. Москва твърди, че публикацията е фалшификат – никакъв „секретен протокол“, нито подялба на държави не е имало. Показателно е, че тъкмо тогава Молотов е свален от основните си постове и е избутан на заден план. Жена му вече е арестувана и вероятно Сталин му е подготвял ролята на изкупителна жертва. Макар че и за децата е било ясно, че не Молотов самоволно е подписал договора с Рибентроп, прекроил картата на Европа.

В началото на 80-те години в Русия се разказваше следната история като анекдот. Молотов, който беше поставил въпроса за реабилитацията си още при Брежнев, започна да се появява публично на различни места. Веднъж раздавал автографи на почитатели в антракта на някакво представление в „Болшой театър”, докато случайно минаващият актьор Зиновий Герд жлъчно не го попитал: „Извинете, а как е вашият приятел Рибентроп?”. И Молотов просто изчезнал.  

Наскоро стана ясно, че „секретният протокол“ в руската си версия не само съществува, но и се е съхранявал през годините в личния сейф на Сталин, а после в Секретния архив на ЦК на КПСС. През 1992 г. руският военен историк Дмитрий Волкогонов официално потвърди съществуването на документа, който видя бял свят едва през юни тази години – публично изложен от руския фонд „Историческа памет”.

И това най-сетне би трябвало да сложи точка на десетилетните спорове около съществуването на този „секретен протокол“ – свидетелство за колаборацията между два диктаторски режима, дала началото на Втората световна война.  

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияТалант, всеотдайност и работа
Следваща статияКурс по обща семиотика