0
4837

Пак ли Георги Димитров?

„Мотивацията е незаличима част от всяко действие, тя е скритата пружина на политическото“, настоява Хана Аренд в проницателните си „Политически фрагменти“ (1955 г.). Приемам го като работна хипотеза, поне в опит да съзра логика зад юнския политически хаос, удавен в дъждове и футбол. Затуй и размислите ми неминуемо имат фрагментарен характер.

Констатация първа: властта вече се разделя с председателството си и опозицията внася вот на недоверие. Това са фактите. Ала изхождайки от аргумента за скритата пружина (на мотивацията) е редно да се питаме защо и как.

Да започнем от как: увлечен от ролята си на геополитик, Бойко Борисов оголи значимо социално поле в страната, проблеми, дето са му „все на главата“, където пък умело се вмести омбудсманът Мая Манолова, а не БСП. И това е сериозен проблем на тази партия. Било защото (с дискретната подкрепа на ГЕРБ) така Мая Манолова рейтингово конкурира Румен Радев, било защото не е ясно няма ли (на един по-късен етап) да прояви апетити за „Позитано“ 20, от което на Корнелия Нинова видимо ѝ призлява.

Констатация втора: БСП внесе най-дежурния вот на недоверие по най-традиционната тема: провал в осигуряването на националната сигурност (към който са добавени и телефонните измамници). Още преди да сме чули аргументацията на вота, можем да предположим – и то с голяма точност – какви приказки ще се изприказват. Както и какви ще бъдат отговорите от страна на управляващата коалиция или на министъра на вътрешните работи.

Накратко: „правителството на Борисов е вредно за всеки български гражданин. То е опасно за България и трябва да си ходи“ (Елена Йончева, мотиви за вота). Добре, така да е. Ала кое доказва антитезата – че БСП е по-малко вредна за България и трябва да дойде на власт? Дали историята или съвременността (правителството на Орешарски например)? Пък и да би имал някой и сянка от съмнение в тази връзка, то поредното връщане към „делото на Георги Димитров“, за което БСП пледира през уикенда, е повече от скандално.

Констатация трета: в мигове на неувереност, БСП винаги се вкопчва в тоталитарното си минало. Не само като стратегия за сплотяване на редиците, но и поради дълбинен политически рефлекс – за черпене на сила от основанията (от Тодор Живков към Георги Димитров).

А пък колебания БСП има, особено заради видимия флирт на противника (Бойко Борисов) с Путин и тъй като други сега ще нагазят в гьола на несбъднатата гордост на социндустрията – АЕЦ „Белене“. Колко и какво ще костват на ГЕРБ всички тези политически пируети, ще стане ясно наесен, при поредното преброяване на политическите пилци.

Което пак не обяснява защо – връщането към „незаличимото дело“ на Георги Димитров тъкмо в този момент. Поне от рационална гледна точка:

  1. Да тръгнеш да славословиш „вожда и учителя на българския народ“ във време, когато за първи път стопляме сложните си отношения с Македония, е пълна глупост. Защото делото му по „македонизацията“ на Пиринския край е наистина „незаличимо“. Само че като национално предателство. И зад тази теза ще застане огромна част от българското общество.
  2. Връщанията към тоталитарното минало, в което „имаше ред“, също престават да работят. И ако цялата парламентарна енергия на БСП отново ще се насочи натам, става дума за кокоша слепота. Архивите отдавна са отворени, подобни твърдения лесно се опровергават с факти, които скоро ще влязат и в учебниците.

Така например историкът Даниел Вачков в новата си книга „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ (2018 г.) привежда зашеметяващи данни за криминалните убийства в НРБ. Те са от годишните сводки на МВР и Главна прокуратура: през 60-те години броят на тежките убийства варира между 180 и 200. През 80-те години има рязко завишаване на престъпността: 1981 г. – 208; 1982 г. – 235, 1983 г. – 218; 1986 г. – 218. Ето същата справка за убийствата от последните години: 2007 г. – 160; 2008 г. – 142; 2009 г. – 150, 2014 г. – 212. Нека правилно разчетем фактите – никой не твърди колко спокойно живеем днес, най-вече в това управление, а само се търси отправната точка, за да разберем върху какви подвижни пясъци почива днешната сигурност на страната. Без много хора да си дават сметка за това.

И още една справка на МВР за периода 1980-1984 г., посветена на  изключително слабия контрол над оръжията и боеприпасите в НРБ: В цитирания период „компетентните органи“ са иззели 9098 броя оръжия от различни системи, десетки хиляди бойни патрони, над 3 000 гранати, мини и снаряди, близо 600 вида различни взривни вещества, 2000 детонатора и т.н. Обърнете внимание за кой период става дума и за кои събития, сетне си представете колко лесно е било да пламне всичко. Ясно проличава сигурността на реалния социализъм. Както е повече от ясно и че за изчистването на тези „Авгиеви обори“ са необходими хора, необвързани със системата.

Констатация четвърта: не може да има действаща демокрация, когато непрестанно се призовава за връщане към тоталитаризма. В това отношение Бойко Борисов – със закачките си как Живков е построил две България – идеално си партнира с БСП.

И все пак: кому е нужно това постоянно челобитие пред паметниците на Тодор Живков и Георги Димитров, та последният да бъде величан и като „голям български политик, парламентарист и световен деец на движението на работниците“ (Корнелия Нинова, обръщение, разпространено от пресцентъра на БСП)?

Простете, но за кого говорим всъщност? Нима не за една от „най-патетичните и злокобни фигури на международния комунизъм от онова време“? (виж Цветан Тодоров, „Тоталитарният опит“, 2015). За човек с „двойна идентичност“, в която съветското гражданство винаги е надделявало над българското и чийто парламентарен опит основно се изразява в премазването и разправата с цялата българска демократична опозиция; не само за „лъва от Лайпциг“, но и за местния сатрап на Сталин, послушно съветизирал България.

Проблемът на БСП е, че все не може да излезе от сянката на „вожда и учителя“,  тъй като за тази партия всичко различно от Георги Димитров е фашизъм. В съответствие с неговия политически речник: „фашистката реакция надига глава във връзка със законодателните избори“. За Димитров фашисти са всички, дори старите социалдемократи (Кръстьо Пастухов, Коста Лулчев) – факт, който продължава да екзалтира негови млади следовници, продължаващи да вменяват вина на социалдемокрацията, задето колаборирала с капитала в опит да постигне привилегии за работниците.

И не на последно място: даже смъртта на Георги Димитров се разразява като трагедия за немалко семейства, хиляди хора са арестувани, тъй като не са проявявали достатъчна скръб при вестта за кончината на сатрапа (знаменитото основание „знаел, но не плакал“). Една част от тях са пратени и по лагерите, познавам потомци на такива хора.

За БСП обаче Георги Димитров е винаги жив, винаги един и същ:

Другар, водач, наставник и съветник,
ти стана покровител наш в Москва,
и слушаме словата ти заветни,
маркс-ленинските-сталински слова!

(Димитър Полянов, „На другаря Георги Димитров“)

Единственото утешение в случая отново е само поетическо:

Когато нощ тъмна покрие
земята със черен покров,
тогава от свойта килия,
излиза без страх Димитров.

И утро настъпи ли – светват
зениците с чудна любов,
другар на другаря нашепва:
аз снощи видях Димитров.

(Л. Компанеец и Л. Кронфелд, „Балада за Георги Димитров“).

Тук спирам, че леко ме хваща страх. В душата ми изникват детски страхове от мириса на формалин при задължителните срещи с мумията, които дори патетиката на бардове като Александър Симов не е в състояние да разсее напълно.

В заключение: не съм убеден, че публичните спиритически сеанси по викането на духа на Георги Димитров ще са от особена полза за БСП. Ала от опит знаем, че призивите към авторитаризъм никога не остават безнаказани. Тъй че на мястото на Корнелия Нинова сериозно бих се замислил дали така няма да се циментира на власт друга плещеста фигура, която има шансове да сбъдне писаното от Младен Исаев за Димитров: „каквито мълнии над нашата земя да светкат, народът ни с него ще върви към нови петилетки“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДрамата на надареното дете
Следваща статияРусия и (Северна) Македония: кисело е гроздето