0
4972

Пак Мона Лиза и Петко войвода

Известното есе „Мона Лиза и Капитан Петко войвода” на проф. Никола Георгиев е многократно цитирано през годините. Връщането към него в момент като днешния е свързано с конкретната политическа обстановка и нейните културни измерения, които, щем – не щем, се превръщат в основен аргумент на недоволството или подкрепата.

След продължителни протестни действия, започнали от лятото на 2020 година, стана ясно, че до оставка едва ли ще се стигне и идните месеци до пролетта ще бъдат използвани за подготовка в очакване на редовните избори. Дори и затихналите протести да продължат под една или друга форма и състав, те по-скоро биха били елемент от предизборна кампания. Разбира се, време за изненади има, но не това е важното в случая.

Важното в случая е на каква принципна база стъпват родната политическа надпревара и противоборство.

Да проведеш едно тежко разследване или сложна политическа акция, е трудна работа. Голяма част от нея по необходимост минава встрани от публичното внимание, защото то би трябвало да бъде ангажирано само тогава, когато наистина има нужда и ефектът ще бъде обществено полезен. Заслужен е упрекът към властимащите, че те използват манипулативно и репресивно своя апарат, като извършват и огласяват определени действия, за да дискредитират свои противници. Но как отговарят техните политически опоненти?

В духа на неопопулизма, роден в дигиталната ера, и най-чистите в намеренията си претенденти за властта се изкушават да търсят публиката по начини, близки до тези, които сами критикуват. Борбата за вниманието на електората започва да се води със смартфон в ръка, като благодарение на мигновения излаз в социалните мрежи позиции могат се публикуват непрекъснато.

Възможността е чудесна, ако преките включвания отразяват красноречиви факти, които по същество обслужват изпълнението на една справедлива задача. Но, както знаем, до ценно специфично съдържание се достига с дълготрайни усилия, затова вместо него започва да се търси лесна тема, която уж разработва наболелия проблем. Електронните медии и новинарските сайтове с охота подемат шума – и те имат време и пространство за запълване.

Вместо съперниците в състезанието за гласовете на избирателите да удържат претенциите си в по-строго дефинирано поле, където плюсовете и минусите се определят като такива с оглед на конкретни практики и резултати, а обвиненията в злоупотреби се обявяват и доказват по установения ред, те много бързо пренасят пререканията на друга плоскост – широко интригуваща и необятна, каквато е културата.

Българският културен комплекс е идеален катализатор на разпри, в които въпросът е друг, но най-добре е противникът да бъде уличен в непоносима простотия и така да бъде победен. Белезите на корупцията са видими, но реалното им осъждане изисква педантична времеемка стратегия. По-бързо и ефектно става, ако можеш да убедиш обществеността, че тъп и корумпиран е едно и също, а ако тъпият е и зле облечен – оставка и затвор.

„Няма какво да се лутаме в сложни казуси и оценки, елате на улицата да изметем тия простаци, то е срамно само да ги гледа и слуша човек”. Така борбата се пренася в сферата на естетиката и образованието – с тях и по тях се стреля, а канонадите се смятат за добре дошли, защото масовият зрител обичал излагации и екшъни.

По-начетените активисти запретват ръкави и започват час по час да громят „плоскоземците”, „5G-кемтрейлс-ковид конспираторите”, „тия, дето се мятат за кръста и пазят българските деца от лошите норвежци”, „антиджендърите”, „проторасистите”, въобще всички фатално изостанали тъпанари, които тънат в предмодерен мрак и нито веднъж не са ползвали ни елекрическа тротинетка, ни онлайн чекиране, за подкаст не са и чували, а и да са чували, мислят, че е отглаголно съществително – от подкастрям.

Според начетените битката е не друга, а политическа, защото именно неукото, лишено от изискан вкус и стил стадо избира за водач някой корумпиран чобанин, който няма акъл за пет пари и нищо друго не знае, освен да стриже и коли овцете за собствена чобанска изгода. Малък, но елитен интелектуален рояк обединява сили и насочва подострено докрай саркастично жило, с което започва да боде животинската снага, за да станат животните хора и да гласуват за образован човек. Защото образован значи честен, добър и работлив.

Значи ли? Със сигурност много надежди са възлагани на образованието и културата като цяло – от край време. И без съмнение призивът „Напред! Народността не пада, там дето знаньето живей!” има своите основания. Само че точно „знаньето”, ако го придобиваш наистина, се заглежда в самото себе си и открива своите собствени дефицити. Неслучайно в историята се редуват периодите на „за” и „против” рационализирането на живота.

Ако знаещите са наистина честни и смели, те не бива да премълчават истините, до които са стигнали. Лошото е, че тези истини не продават, а политическият PR се интересува от пазарния резултат. „Който трупа знание, трупа печал” – ужас! Щом участваш в политическо състезание, трябва да ползваш „знаньето” само като предимство. Ние сме изучени, широко скроени, но по мярка и с марка облечени, не е ли ясно, че и управлението ни ще е справедливо и прогресивно!?

За съжаление – не е ясно. Би трябвало и на самите образовани хора, които го твърдят, да е ясно, че не е ясно. И вместо да се ожесточават в демонстрирането на културни различия, да използват наученото, за да запълнят пропастта, като открият приликите, като потърсят дълбоките връзки и причините за случващото се. Без снобска погнуса, без нарочно омаловажаване и преиначаване на противниковата позиция, а с признаване на общите слаби и силни страни.

Струва си да се опита един такъв подход. Другото е отдавна известно и не води до положителен резултат. Като провалът е за всички, но все пак тези, с по-голямата претенция, се провалят повече. У нас се е случвало много пъти. Няколко реда от споменатото в началото есе на проф. Никола Георгиев отново припомнят за сравнително скорошен провал, в чиято диря като че ли се влачат и днешните несполуки: 

През 70-те години Мона Лиза и Капитан Петко войвода станаха символни образи на два полюсно противоположни пласта в българската култура. Те израстваха върху общ корен, действаха в обща среда и макар видимо да вървяха по свой самостоятелен път, взаимно се обуславяха в облика си и крайностите си…

… Според механизмите на културата всяка линия в нея се насочва критично към някакъв стар или нов културен образец, в борба с който се самоутвърждава. За линията, която се зае да издига духовно българина, у нас имаше много и кои от кои по-ясни и нуждаещи се от критика прицелни точки. За тях обаче линията на Мона Лиза остана сляпа, глуха и няма. Мишена бе намерена другаде и ударът се стовари върху теоретически неясното и социално още по-безпомощно явление, наричано безвкусица или кич…

… В присмеха, филипиките и високите теоретизации имаше всичко друго, но не и отговор на няколко дребни въпроса: съобразен ли е този натиск с безпрекословния принцип за многопластовостта на културата, социално нравствен и демократичен ли е той, или е авторитарно елитаристки и може ли рушенето с ускорени темпове и принуда да разчита на нещо повече от развалините…

… Ако изобщо има мяра за равнището на културата, тя се определя от съотношението между различните нейни стъпала, от най-ниското до най-високото. Чрез мачкане на ниските стъпала и изкуствено подпиране на високите не може да се прави не само демократична култура, но и култура изобщо…

… С провала на елитаристката линия Петко войвода загуби прекия си, вливащ му сили и смисъл противник. Провалът на елитаризма бе знак, че и той прибира чакмаклията пищов за по-добри времена, а провалът на двете страни говореше за дълбоко загниване на общия корен, върху който те растяха. Затова и по-нататъшното ни развитие не може или поне не бива да бъде продължаващо съперничество между двете линии, на Мона Лиза и на Капитана, преплели се в сюрреалистически кошмарен хермафродит. Съперничеството трябва да осъзнаем като минало и да го превърнем в минало – защото между другото хермафродитите са и безплодни.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияМеркел и компромисът
с популистите
Следваща статияВ сенките на утрешния ден