1
3267

Палачи и потомци

Пред каквито идоли се кланяме днес, такъв живот ще живеем утре. Нова демокрация не се гради със старите пътеводители в душата. Да идеализираш и глорифицираш вчерашното робство, значи да го превръщаш и в робство утрешно.

В мрежата снимките на монумента на Тодор Живков край родния Правец не са изключение – по-скоро правило са. Правило е и тържествеността, която съпровожда фотографиите. И носталгията по добрите стари времена е правило. Също по правило внушителният паметник е винаги отрупан с цветя и венци на признателност. Толкова цветя на мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК никога не съм виждал. Не съм виждал и пред паметника на Георги Марков на пл. „Журналист”. Виждал съм само в подножието на гигантския Паметник на съветската армия – може би най-внушителният в столицата. И в подножието на паметника на Александър ІІ в негово съседство съм виждал. Това са все свидетелства на почит и уважение. Почитта и уважението не са по дефиниция нещо добро и красиво – те могат да бъдат и нещо много грозно и зло. Зависи от кого и до кого са адресирани. Когато са положени пред паметника на Тодор Живков, пред Паметника на съветската армия и дори пред паметника на Александър ІІ, за мен тези пищни ритуални цветове са отровни. И задача на този ми текст е да обясни защо. Ще се опитам, с други думи, като Бодлер да разгадая „езика на цветята и на немите неща”.

Пръснатите равномерно и неравномерно в старото и в новото време белези, подсказващи, че на българина не му достига съзнание за историчност, са неизброими. Най-отчетливо и ярко тези белези се разпознават и открояват в отношението ни към ролята на Русия (монархическа и особено съветска) в националната ни съдба. Исторически погледнато, тази роля не е дори амбивалентна – тя е еднозначна и недвусмислена. Еднозначна и недвусмислена е тя и в актуалното ни време. Защото в тази си последователна еднозначност ролята на Русия е била неизменно и винаги роля на агресор, на поробител, на имперски завоевател. Докато за европейските колониални сили на миналите векове се сбъдна прогнозата на Чърчил, че бъдещите империи ще са империи на духа, Русия си остана и до днес колективистична империя на териториалните завоевания – физически (а не духовен) окупатор на нови земи, имперска заплаха за съседни, че и за далечни страни и народи. Станала свидетел на нестихващите нашествия на родината си в десетки независими държави, доблестната руска правозащитничка Елена Бонер възрази на жалките опити на Кремъл да провъзгласи тези брутални агресии за освобождения с думите: „Ние нищо не сме освобождавали – ние не можахме дори себе си да освободим”. Целият свят ѝ повярва, не ѝ повярва само нашего брата. А най-логично, най-очаквано, най-основателно и най-необходимо беше да ѝ повярва тъкмо той. Необходимо беше да ѝ повярва като извлечена от изживените национални беди, че и катастрофи поука. Защото само така страната ни можеше да оползотвори горчивия ни и така скъпо платен исторически опит. Необходимо беше обаче, необходимо е да повярваме на Елена Бонер и като превенция срещу нови беди и катастрофи, които грозят всяка държава, битуваща в суровата сянка на имперски Кремъл. Вместо това ние предпочетохме да кичим Русия с комплимента „наш двоен освободител” – правим го нерядко и днес.

Клишето „наш двоен освободител” бе популяризирано (всъщност по-коректно би било да се каже – наложено по командно-административен път) преди цял един човешки живот не в унисон, а в разрез с историческата фактология. Това клише обслужва партийната идеологическа пропаганда, а пропаганда, както установи още Гьобелс, се прави с лъжа, не с истина. Просто инсталираната на власт от СССР в София БКП страдаше закономерно от чувство на нелегитимност. Тя управляваше еднолично, не според, а въпреки народната воля. Без подкрепата на Москва т.нар. Народна власт щеше да се срине начаса – и събитията в края на 80-те го документираха. За да се себелегитимира поне ведомствено, от една страна, и за да се отблагодари на съветските си ментори, от друга, партийната пропаганда изфабрикува това порочно клише. Благодарността на родните партийни номенклатурчици към Кремъл бе толкова безмерна и сервилна, а зависимостта им от съветския тоталитаризъм така всестранна, че провъзгласяването на Русия само за еднократен освободител се оказа недостатъчно – когато една партия е тоталитарна, претенциите на пропагандата ѝ са ненаситни. Е, троен или четворен освободител нямаше как да бъде въдворен декретно, би прозвучало като истински фарс. Всъщност истински фарс е и заявеното двойно освобождение. Не наши двойни освободители – наши двойни поробители са руснаците. В края на ХІХ в. те прекосяват Дунава, не за да ни освобождават, следвайки имперските си апетити, те просто тръгват да завладеят проливите. Турците имат лошия късмет да се окажат на пътя им и руснаците ги прогонват. При което настъпващата от север царска армия е зле въоръжена, зле обучена, зле организирана – истинска сбирщина от безпросветни и примитивни крепостници, които са несравнимо по-нецивилизовани и по-несвободни от „освобождаваните” българи. А да освобождават могат само свободни народи – робите могат само да заробват. Така и става на практика. В началото на войната Достоевски с учудване установява, че българите посрещат настъпващите руски части по-скоро като нашественици, отколкото като освободители, че в превземаните български села на една джамия се падат по три православни църкви, че началните опасения, че руската армия ще се види принудена да изхранва гладуващите българи, са съвсем неоснователни – става по-скоро обратното. Българите живеят в прекрасни и дори богати домове, чиито имоти руските воини разграбват на поразия. Когато руските роти се вдигат да щурмуват най-пищните сгради по села и паланки, те с учудване установяват, че това са не турски конаци, а български читалища.

След войната, която руснаците едва не загубват, Кремъл заставя младата и бедна българска държава да ѝ заплати всички разходи по бойните действия – чак до последния патрон. Това не е поведение на освободител, това е по-скоро назидание на суров завоевател, което вкарва страната ни в тежки външнополитически финансови зависимости. Най-тежкото обаче престои. След като прогонва на цената на несъразмерно много жертви турците от земите ни, Кремъл фактически окупира и обсебва новоучредената българска държава, като настанява по ключовите ѝ позиции руски чиновници или свои български протежета. Нещата стигат дотам, че оцелелият от пожарищата на Априлското въстание (въстание, което, ако повярваме на Иван Хаджийски, е било насочено не толкова срещу турския поробител, колкото срещу българския чорбаджия-изедник и срещу разбеснелите се черкезки и башибозушки орди) Захари Стоянов пише на страниците на в. „Свобода”, че „руският камшик боли повече от турския”. (Впрочем тези черкезки и башибозушки сбирщини, които изнемощялата Османска империя е безсилна да озапти, не само грабят и тероризират българските села – те са и много по-сериозна заплаха за империята от априлските ни въстаници.) И Захари Стоянов, и вторият оцелял след разгрома на въстанието апостол – Стефан Стамболов, се противопоставят самоотвержено и рискувайки живота си на антибългарската политика на Русия. В хода на тази си имперска политика впоследствие Кремъл прави всичко възможно, за да предотврати Съединението.

Докато благодарение на съпротивата на трезвомислещи и сърцати родни държавници в края на ХІХ в. Кремъл не успява да русифицира България, след Втората световна (а не както я наричахме по съветски образец Велика Отечествена) война това му се удава напълно. Начело на страната ни застава съветският гражданин Георги Димитров, а националното ни битие е денационализирано и съветизирано изцяло. Формално Народна република България се превръща фактически в съставна част от СССР – държава без собствена вътрешна и без собствена външна политика, държава без държавност дори. На дневен ред идва една нова, несъвместима с националната ни културна традиция хералдика и една нова, неприсъща на родния ни език, който бе русифициран и съветизиран до неузнаваемост, риторика. Така по указание свише Втората световна война се превърна във Велика Отечествена – понятие, импортирано от СССР и изопачаващо близкото минало. Негово предназначение беше да омаловажи приноса на западните съюзници и да преувеличи неимоверно ролята на Кремъл в разгрома на нацизма. Че за Съветския съюз тази война беше отечествена, не ще и дума, но не по-малко отечествена бе тя и за Великобритания, и за Франция, и за Норвегия, и за Югославия, и за още десетина европейски държави, пострадали от варварството на синеоките рицари. Само СССР обаче имаше наглостта да съветизира и обсеби всеобщата многонационална битка срещу нацизма.

Що се отнася до друга една езикова конструкция – българо-съветската дружба, препоръчвана като „дружба от векове за векове”, това ѝ увековечаване имаше скритата цел да увековечи абсолютната власт на новата партийна номенклатура. Власт, заграбена насилствено, със силата на оръжията, и насилствено упражнявана, власт, охранявана зорко от непобедимата Червена армия. Която се оказа съвсем победима и победена – както от босоногите муджахидини по платата на Афганистан, така и от светския дух на времената. При това във втория ѝ и окончателен разгром не бе пролята и капка кръв. А това е една несъмнена победа и на хуманизма.

Да се върнем към онова, с което започнахме – цветята и венците, положени като знак на признателност в подножието на пръснатите и до днес из цялата ни страна хиляди монументи на нашите двойни поробители. Чрез тях проговарят мълчаливо „немите неща” на Бодлер. И техният език подсказва убедително наличието на едно невидимо, но незаличимо, скътано дълбоко в народопсихологията ни генетично робство. Защото пред каквито идоли се кланяме днес, такъв живот ще живеем утре – нова демокрация не се гради със старите пътеводители в душата, да идеализираш и глорифицираш вчерашното робство, значи да го превръщаш и в робство утрешно. Чак дотогава, докато сведем глава пред паметта на неизброимите жертви на родния и международен тоталитаризъм, а не пред техните палачи. Ако не искаме да ги възродим и превърнем в палачи и на нашите потомци…                    

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияМилен Апостолов за музиката в театъра
Следваща статияА на тези въпроси, г-н премиер?

1 коментар

  1. За какво „генетично (руско) робство“ може да става дума,когато младите поколения не познават Русия/СССР?! А на повечето българите до 60 годишна възраст Русия им е напълно безразлична.
    Втората световна война не е била отечествена за СССР,а за белогвардейска Русия.
    И още нещо – през първата половина на 20-ти век в Западна Европа има не малко опити за създаване на съветски републики. В Ирландия например. А пък в германската провинция Бавария след Първата световна война е основана Баварска съветска република,която просъществува почти един месец. Посочвам тези исторически факти,за да се престане да ни се навира в очите като „доказателство“ за „робската“ душа на българина,предложението на Т.Ж. за „16-та република“.