0
1813

Палачът

Старицата напълни кофата с вода и я занесе да напои магарето. Беше го вързала на трийсетина метра от къщата, в полето, да скубе жълтата трева и да се залисва. Едва зачука железния клинец в спечената земя. Остави го с дълга сиджимка, да може магарето да обикаля и ако ще, дори да легне на земята.

Малкото магаренце, което долетя отнякъде и се мушна под майка си да бозае, още беше покрито с нещо като пух, а не със същинска козина. Копитцата му лъщяха като лакирани, миглите му бяха гъсти, бели и дълги, а ивицата грива по врата му придаваше вид на скъпа играчка, а не на живо създание.

Старицата прибра кофата и седна на пейката, опряна в зида на къщата да си почине. Тя не помръдваше. Черните ѝ дрехи се изрязваха на варосания зид като лисната смола.

От съседната къща се откъсна разкривена човешка сянка на три крака и се запъти към нея. И без да вдига глава, старицата знаеше кой е. Дядо Спиро, с вечния си бастун, с вечната си цигара и с разплетената вече като дамаджана от носене униформена фанела, с която той не се разделяше никога. Старицата знаеше какво ще последва. Дядо Спиро щеше да се изтърси на пейката до нея, щеше да запали цигарата и да рече: „Подяремница!” Него самотата го мъчеше повече и от тютюнджийската кашлица. Но жичките в главата му вече се бяха разпоили и думите блуждаеха в черепната му кутия всяка сама за себе си, много рядко се появяваха по две и по три накуп.

Небето се беше смрачило, сигурно пак щеше да вали и да гърми. Още при първия гръм старицата ставаше неспокойна и тичаше да прибере магарицата и магаренцето в яхъра. Но засега, макар и мрачно, времето беше спокойно.

– Ослица и осленце… – каза дядо Спиро.

Отсреща, на стотина метра в полето, бяха селските гробища. Макар че беше забравила много неща от живота си, старицата помнеше добре времето, когато самата тя беше малко момиченце и баба ѝ я водеше до същите тези гробища. Тогава, в онези далечни години, те бяха много по-малки, до главата на всеки гроб имаше малка стъклена къщичка за свещите и вред миришеше на цветя. Сега те бяха заели като че ли цялото поле чак до хоризонта и бяха целите потънали в едни твърди, високи по няколко метра тръни, през които беше невъзможно да преминеш. Откога искаше да отиде и да осинови някой незнаен гроб и да го нарече на сина си и все не можеше да мине навътре.

Коронният номер на дядо Спиро, като се напушеше хубаво и помълчеше, беше да извади от мазния си портфейл една изрезка от вестник, сгъната на четири, да започне да плюнчи пръстите си, за да я разгъне и като я разгъне, да я подаде на старицата. Тя, дето се вика, знаеше наизуст снимката, макар че сега на хартията вече нищо не се виждаше. Там беше младият някогашен дядо Спиро, с каскет, препасан с широк трофеен офицерски колан и с кръстосани на гърдите картечни ленти, но сега всичко това върху хартията просто не личеше, а повече приличаше на отпечатък от мръсен палец.

Макар че сякаш не забелязваше дядо Спиро, старицата не го гонеше, защото той беше единствената ѝ дружина. В горната махала живееха още трима старци и това беше целият състав на населението в селото.

Небето изведнъж стана оловно. Чу се първият далечен гръм. Старицата скокна да прибере магарицата и магаренцето. Дядо Спиро и той се заклати на три крака към неговата порта. Дъждът рукна изведнъж като из ведро.

Старицата седеше в смрачената кухничка и гледаше дъжда. Половината ѝ уста трепереше като на малко момиченце. Но другата половина беше права като черта и не помръдваше – като устата на жена, която има още много работа за вършене.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЛаборант от хуманитарна гимназия?
Следваща статияОлекотени версии