0
1559

Палене на печка

Приготвил си е дървата от вечерта. Четвъртинки цепеници, да могат да влязат в печката. Отделно една кофа с подпалки. И сега, като се надигне сутринта и се измие, първо дълго ще се облича, седнал на леглото. Стаята е поизстинала, но сега, като запали печката, ще се стопли. Нахлупва вълнената ушанка.

Така.

Може да почва.

Сега първо ще изчисти старата пепел, от вчера. Подгъва крак и сяда на стъпалото, най-ниското от трите стъпала, по които се слиза от дневната в трапезарийката. Помещението е едно, на две нива, такава е приказката. Печката е вдясно от стъпалата. Върху стъпалото, преди да седне, си подлага едно дървено трупче, да не му е студено, докато седи. Внимателно изсипва пълната лопатка с пепелината в една кофа, покрита с мокър парцал, да не се вдига пепеляк и да се цапа стаята. Накрая ще изнесе кофата на терасата, по-късно, през деня, ще я изхвърли на купчината пепел в другия край на двора. После ще седне пак на стъпалото и ще започне бавно да къса хартиите и вестниците и да ги намачква хубаво, преди да ги пъхне в печката, тук-там ще подмушне и някое картонче. По-после ще пъхне от изсъхналите хубаво ластари на лозата, хайде сега подпалките и накрая четвъртинките цепеници. Вече е готово да пали. Ще се пресегне към масата да вземе кибритката, и нея отнапред си я е приготвил, да му е под ръка. И като драсне клечката, огънят бързо се разгаря, ластарите и подпалките започват да пращят. Никога не използва повече от една клечка кибрит. Това му е, така да се каже, наместо атестация, майсторското свидетелство.

Готово. Вече може да затвори вратичката на печката. Скоро стаята ще се стопли. Сега вече може да се надигне, да свали ушанката и да седне на масата да пие чай.

Дългият ден започва.

Жена му оттатък, до другия прозорец, където й е леглото, си подрежда папките с песните, събирани дълги години и преписани на машина и току затананика някоя. Че може дори и камертончето да вземе, за адет, дето ѝ го купи внукът за концерта на децата от Дома в църквата „Св. Параскева”. По някое време ще дойде да му направи попарата – хляб и сирене. Огънят се мята зад стъклената вратичка на печката, вече започва да се усеща топлото.

– Каква романтика беше – ще каже, след като закуси. – Горе, на егрека. Дванайсет кучета имахме, като хали. Нахраним овцете, нахраним кучетата. Заредим печката с пенюги и като я запалим, ще фръкне. Знаеш ли какво е пенюга? – пита жена си, която е слушала тези спомени стотици пъти, но сега пак седи и го слуша.  

– Не – казва тя, за да му достави удоволствие.

Пенюгата е – продължава той, – като отсечеш едно дърво и в земята остане само пънчето. То с времето изгнива и като го ритнеш, изскача отгоре. Ей на това викаме пенюга.

Запалим печката, стопли се и започнем да си разправяме истории. Например онази, за Луджо. Тръгнал дядото с воловете на пазар. Изкачил с колата баира, погледнал надире и започнал да бърка по джобовете да извади лулата и да я запали. Тук лула, там лула, няма я лулата. Бре! Законтрил едното колело на колата и хукнал пеши от баира към къщи. Влетял в двора, жена му го гледа учудено.

– Къде ми е лулата? – извикал бесен дядото.
– Абе, Луджо – казала жена му, – не видиш ли, че ти е в устата!

Подсмихва се на историята. Не му омръзва да я разказва всяка сутрин.

– Знаеш ли какво значи Луджо? – пита жена си. И тя, за да му направи удоволствие, клати главата си: – Не!

Луджо е хем галено, хем назидателно обръщение. От луд човек – бавно и обстоятелствено обяснява той. – Какви времена! Затваряхме отвън стаичката на егрека с един вител, като ходехме да пасем овцете. И няма някой да влезе, да те обере. А вител знаеш ли какво е?

Шейсет години са заедно, и вител знае какво е, и пенюга, и Луджо. Но клати глава, за да му достави удоволствие.

Вител е едно такова дръвце, като кука, наместо брава на вратата.

„Ех, Луджо, Луджо”, казва си наум тя. Но на глас нищо не казва, да не ѝ се обиди.

После той пуска телевизора. Опъва се на леглото и като че ли позадрямва.

Деветдесет години са това. Не е шега работа. Цял век.

И от тия негови деветдесет години тя помни всичките шейсет, откак са заедно, ох, как ги помни.

Че помни и отпреди това. След като завърши Учителския, той бе назначен в училището в родното им село. Тя беше още ученичка тогава. Но след четири месеца го взеха войник. В трудовашка рота. Трийсет и три месеца.Така беше тогава. Трудоваците живеят на голото поле, в бараки, заградени с бодлива тел. Разтоварват въглища, камъни, цимент. Влачат траверси. Правят насипите за железопътните линии. Бутат количките с чакъл. Черни като биволи. За петстотин човека църцори една чешмичка.

После още седем години блъска по пътищата. Направи бригада, бригадата му стана национален първенец. Гурково, Казанлъшко, на Хаинбоаз, в Райковско, Великотърновско, в Кресна, в Княжево.

Чак след десет години му разрешиха пак да е учител. И те се взеха – тя на двайсет, той – на трийсет. И двамата учители. Направиха го директор на училището им, беше голямо училище тогава, с триста деца. Изкараха така десет години. Родиха се и дъщерите. Но по едно време го махнаха. Не можело да е директор, след като тъст му е попът на селото. Пратиха го в друго село. Сетне – в трето.

Накрая си намери работа като учител в близкия град. Всяка сутрин ставаше в четири и половина, за да се приготви, панталонът винаги с ръб, сакото, вратовръзката, та да хване рейса, миньорката, в шест долу от шосето. А до шосето пет километра през полето, няма дъждове, няма мразове. Пеш! И така още двайсет и нещо години. Дълъг живот, стигна за всичко.

Тя отива в кухнята да направи една супа за обяд. Трака съдовете, ама тихичко. Хвърля му по един поглед зад завеската. Луджо, Луджо. Утре печката пак тебе чака. Никой не може да я запали като тебе, топлото да държи през целия Божи ден. И то от пръв път – с една клечка кибрит.

По обед той ще излезе из двора, нахлупил ушанката, да пусне пилците, да изхвърли пепелта. Ще погледа позеленелите от старост дървета. Ще послуша църцоренето на дворната чешма, пуснал я е да капе, за да не замръзне. Ще се завърти край старата къща от кирпич, дето я строи тата, тя е започнала да потъва в земята, черчеветата на прозорците са се разкривили, заприличали са на ромбове, сякаш рисувани от малко дете. Стълбите към керевето, балкончето за втория етаж се срутиха преди няколко години. Хем с тая къща са, речи го, набори, даже тя е по-млада от него с пет-шест години.

Виж ти! Преди да стане на деветдесет, не знаеше, че хората живеят по-дълго от къщите. Че кирпичът на хората е по-як. А сега го разбра.

Но това нещо не беше за кажуване. Това беше тайна. Да си го знаеш само ти. Както паленето на печката.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЧовешката душа, разпната
Следваща статияКорпускулярният свят на Пинчън