0
1340

Палечка

художник Веселин Праматаров

Откъс от бестселъра на френския философ, в който той се обръща към антропологичната трансформация в епохата на новите технологии. Книгата е издадена от СОНМ, преводът е на Рада Шарланджиева 

Мишел Сер (1930‒2019) е френски философ, антрополог, историк на науката и писател. През 1955 г. завършва Екол нормал сюпериор в Париж. От 1969 г. е професор по история на науките в университета Париж 1 ПантеонСорбона, а от 1984 г. и в Станфордския университет. Счита за свои учители по философия Симон Вейл и Бергсон, общува активно с Мишел Фуко и Жюл Вилмен, а творчеството му оказва въздействие върху Бруно Латур и Стивън Конър. От 1990 г. е член на Френската академия. Познат е на българския читател с произведенията си „Атлас“ и „Петте сетива“.
Есеистичната му творба „Палечка“ е публикувана във Франция през 2012 г. и бързо се превръща в бестселър. В нея авторът се обръща към антропологичната трансформация в епохата на новите технологии, свързана с по-различната употреба на познавателните способности и организация на познанието, и твърди, че децата от времето на интернета и мобилните телефони – Палечка и Палечко – имат по-широк достъп до знанието и личностите в сравнение с предходните поколения. В днешния променен свят младите хора следва да изобретят всичко отново: нови институции, нови начини на съвместно битие с другите, на съществуване и на познание.
Ето как отговаря Мишел Сер на въпроса на „Юманите“ защо нарича „Палечка“ поколението, родено с мобилен телефон в ръка. „Защото това поколение си служи твърде сръчно с палчетата, когато пише съобщения, и защото става дума за момиче между една и тридесет и една години… Това поколение не е родено „със“ цифровите технологии, то живее „във“ новите технологии. Населението като мене стои извън този феномен, докато поколението на Палечка работи „със“ тези техники. Те живеят „във“. Тук е налице различно виждане, което според мене ще промени облика на света. Може да се роди и нова демокрация. Пътищата на виртуалното са открити.“

„Палечка“, Мишел Сер, превод от френски Рада Шарланджиева, художник Веселин Праматаров, изд. СОНМ, 2021 г.

Нови технологии

Форматът на страницата така ни е превзел, и то без да усетим, че новите технологии още не могат да се отърват от него. Екранът на компютъра – който също се отваря като книга – наподобява страница и Палечка още пише на него с десетте си пръстчета или на мобилния си с двете палчета. Като си свърши работата, тя хуква да я разпечатва. Новатори от всевъзможни сфери търсят новата електронна книга, но електрониката още не се е освободила от книгата, макар да предполага нещо различно от книгата, нещо различно от трансисторическия формат на страницата. Неща, които тепърва ще откриваме. И Палечка ни помага за това.

Спомням си с какво изумление видях само преди няколко години в университетското градче в Станфорд, където преподавам от три десетилетия, как до стария Квадрат строят (с финанси от милиардерите на съседната Силициева долина) нови крила за обучение по информатика – от желязо и бетон, че и с витражи, почти идентични на тухлените здания наоколо, където от век се преподават машинно инженерство и история на средните векове. Същото разположение на площите, същите зали и коридори, всичко във формàта на страницата. Сякаш новата революция, мощна поне колкото революциите на писмеността и печатното дело, с нищо не бе докоснала нито знанието, нито педагогиката, нито университетското пространство, въведени някога от и по модела на книгата.

Не. Новите технологии ни задължават да излезем от пространствения формат, наложен от книгата и страницата. Как?

Една кратка история

В началото: обикновените оръдия на труда са извели вън от нас нашите сили, твърдите ни сили; напускайки тялото, мускулите, скелетът и ставите ни са се сдвоили с простите машини – лостове, скрипци и пр., които са поели техните функции; по-нататък нашата висока температура, източникът на енергията, която организмът ни произвежда, на свой ред се е сдвоила с двигателя. Накрая новите технологии извадиха навън посланията и операциите, които протичат в нашата невронна система, информацията и кодовете, меките ни сили; познанието, отчасти, вече се сдвоява с този нов инструмент.

Какво тогава остава над прерязаните шии на св. Дьони от Париж и днешните момчета и момичета?

Палечка размишлява

Cogito: моята мисъл се разграничава от знанието, от познавателните процеси – памет, въображение, дедуктивно мислене, диференциация и геометрия…, всички те са изведени навън в компютъра с все синапсите и невроните. Нещо повече: размишлявам, опитвам се да разбера какво ще стане, ако се дистанцирам от това знание и това познание, ако напълно се откъсна от тях. Разтварям се в онази празнота, в онзи неосезаем ефир, в онази душа, която можем да преведем само с думата вятър. Мисля още по-меко от обективираното меко; откривам дали постигам тази празнота. Вече ще ме разпознавате не по главата, нито по това, колко е напълнена, нито по специфичния ѝ когнитивен профил, а по нейното нематериално отсъствие, по прозирната светлина, която блика от прерязаната шия. По това нищо.

Ако Монтен беше обяснил как се усъвършенства една глава, нямаше как да не нарисува кутия за запълване, та пак стигаме до пълната глава на мястото ѝ. Ако рисуваме днес, празната глава ще се търкулне от тялото, но пък в компютъра. Спокойно, няма да я режем, за да я заменяме с друга. Не се плашете от празното. Хайде, смелост… Знанието в различните му формати, познанието и неговите методи, безкрайното детайлизиране и възхитителните синтези, които моите предци наслагват като предпазни брони в бележки под линия по долните полета на страниците и в масивни библиографски приложения към книгите, и които все ме обвиняват, че забравям, всичко пада в електронната кутия като отсечено със саблен удар от палачите на св. Дьони. Своеобразното, почти дивашко его се отдръпва от всичко, дори от себе си и излита в празното, в своята бяла и невинна зануленост. Изобретателната интелигентност се измерва със своето дистанциране от знанието.

Напоследък субектът на мисленето се е променил. Активните неврони в бледия огън над прерязаната шия се различават от невроните на писането и четенето в главата на предшествениците, пържещи се над компютъра.

Оттук новата автономия на разбирането с отличителните за него експанзивни движения на тялото и гръмка гласовитост.

Глас

Буквално до тази сутрин включително в класната стая или в аудиторията преподавателят е доставял знание, до голяма степен вече изложено в книгите. Той е изговарял написаното, страницата-извор. Прояви ли откривателство, рядък случай, той още на другия ден ще го резюмира в страница. Катедрата му е служила за мегафон. За своето устно предаване той е изисквал тишина. Но вече не я получава.

Формирана от детска възраст в забавачката и основното училище, вълната, която наричаме бърборене, се надига до цунами в гимназията, а отскоро нахлува и във висшите учебни заведения, залива студентските аудитории и за първи път в историята ги удавя в една несекваща гълчава, като превръща всяко слушане в мъчение и прави стария глас на книгата нечуваем. Явление толкова всеобщо, че никой не му обръща внимание. Палечка нито чете, нито желае да слуша декламации на написаното. Нарисуваното куче от старата реклама вече не чува гласа на своя господар. Заставени да мълчат от три хилядолетия, Палечка и нейните посестрими и побратими вече хорово произвеждат един фонов шум, който заглушава гласа на писаното слово.

Защо бърбори тя сред олелията на бъбривите си другарчета? Защото огласяваното знание вече е достояние на всеки. Изцяло. На разположение. Подръка.

Достъпно чрез мрежата, Уикипедия и клетъчния телефон, чрез който и да е портал. Обяснено, документирано, илюстрирано, без грешките му да са повече, отколкото в най-добрите ни енциклопедии. Никой вече не се нуждае от някогашните говорители, освен ако не се появи някой рядък и оригинален откривател.

Край на ерата на знанието.

Предлагането и търсенето

Този нов хаос, първичен като всяка каша, възвестява един обрат, най-напред в педагогиката, а след това и в политиката под всички техни аспекти. До вчера обучението се е заключавало в предлагане. Единствено, еднопосочно, то никога не си е давало труда да се вслуша в съвета или в изборите на търсенето. Ето го знанието, складирано в страниците на книгите – така е обявявал гласът от катедрата; показвал го е, четял го е, изговарял го е; слушайте, а после, ако искате, четете. Във всички случаи пазете тишина.

Предлагането двукратно е повелявало: „Мълчи!“. Но край. Вълната на бърборенето отхвърля това предлагане, за да заяви, да роди и да представи ново търсене, със сигурност породено от някакво друго знание. Обрат! Ние, другите преподаватели говорители, на свой ред слушаме обърканото, хаотично брожение на новото бъбриво търсене, огласявано от учениците, до които в миналото никой никога не се е допитвал, за да разбере дали наистина се нуждаят от нашето предложение.

Защо Палечка все по-малко се интересува какво казва гласът от катедрата? Защото пред растящото и ширещо се към безкрайността предлагане на знание днес, достъпно непрестанно и отвсякъде, точното и специфично предложение става смешно. За нас проблемът прерастваше жестоко, когато ни се наложеше да се местим от едно място на друго, за да открием някое рядко и скрито знание. А днес, превърнато в достъпно, то вече е свръхобилно и близко, пък макар и в малкия обем, който Палечка носи в джоба под носната си кърпичка. Вълната на достъпа до знанията се е издигнала до височината на вълната на бърборенето.

Предлагането без търсене умря тази сутрин. Огромното предлагане, което го последва и замени, даде път на търсенето. Твърдя, че онова, което е вярно за училището, важи и за политиката. Дойде ли краят на ерата на експертите?

Послушковцитe

Наострило уши и протегнало муцуна под пороя на повеляващия глас, кучето клечи, слуша хипнотизирано и не шавва. Послушни като в детска картинка, ние от малки започвахме нашата дълга кариера на седящо върху четирите си букви тяло, строени в редици, не помръдвахме и мълчахме. На времето ни викаха Послушковците. С празни джобове, ние се подчинявахме не само на учителите, но най-вече на знанието, пред което самите преподаватели смирено се прекланяха. И те, и ние го приемахме като върховен повелител. Никой не дръзваше дори да си помисли за каквато и да е корекция в договора за доброволно подчинение на знанието. Някои даже се чувстваха тероризирани от знанието и това им пречеше да учат. Те не бяха глупави, а уплашени. Нека се опитаме да проумеем този парадокс: за да не се разбира знанието и да се отхвърля при положение, че е желана за овладяване цел, то наистина трябва да е плашещо.

Понякога философията е говорила дори за Абсолютното знание. Което означава, че то изисква чупка на подчинение в гърба, като онази на предците ни, кланяли се пред абсолютната власт на краля, Божия наместник. Никога не е имало демокрация на знанието. И далеч не защото някои от държателите на знанието са държали и властта, а защото самото знание е налагало покорно тяло, включително и на своите емисари. Най-обезличеното тяло, учителското, е възпитавало стремеж към този тотално недостижим абсолют на отсъствието. Хипнотизирани, телата не са помръдвали.

Веднъж форматирано от страницата, пространството на училището, колежа и университета е било преформатирано от тази йерархия, закодирана в телесното поведение. Мълчание и преклонение. Всички да са фокусирани в подиума, откъдето говорещият глас повелява тишина и неподвижност, този принцип се възпроизвежда в педагогиката, в съдебната зала, вторачена в съдията, при театралната публика, втренчена в сцената, кралския двор – в трона, църковната служба – в олтара, дома – в огнището… множеството, обърнато към единствения. Сгъчкани тела в редици, обездвижени от нашите пещерни институции. Това е трибуналът, осъдил св. Дьони. Дойде ли краят на ерата на трибуните?

Освобождаването на телата

Новост. Лекотата на достъпа дава на Палечка – и на всички – пълни джобове със знание под носната кърпичка. Телата могат да излязат от Пещерата, където вниманието, мълчанието и чупката в гърба са ги приковавали сякаш с вериги към стола. Дори да ги принудят отново да седнат на него, те няма повече да стоят мирни на място. Врява и неразбория, казват.

Не. В миналото пространството на аудиторията е било оформяно като силово поле, чийто оркестров център на гравитация е бил подиумът, а силова точка на полето – катедрата, буквално като powerpoint. Там се е разполагала тежката наситеност на знанието, олекваща почти до нулата към периферията. Но знанието вече се разпростира навсякъде, само дето се стеле в хомогенно, децентрализирано и свободно за движения пространство. Някогашната аудитория е мъртва, макар още да виждаме само нея, макар още да умеем да строим само нейния формат, макар обществото на спектакъла още да се мъчи да ни я налага.

Телата обаче се вдигат на крак, задвижват се, жестикулират, зоват, разпитват се едни други, с радост споделят какво са открили под носните си кърпички. И тишината е заместена от дандания, дисциплината – от безредие, така ли? Не. Затворнички в миналото, днешните Палечки се освобождават от прангите на многохилядолетната Пещера, която ги е държала приковани, неподвижни и мълчащи със зашита уста и залепено за седалката дупе.

Подвижност: пилот и пътник

Центрираното или фокусираното пространство на класната стая и аудиторията може да се представи и като вместимостта на някое превозно средство: влак, автомобил, самолет, където пътниците седят на редици във вагон, купе или салон и се оставят водачът да ги пилотира към знанието. Погледнете сега телата на пасажерите – излегнати, отпуснати, с щръкнали кореми и безучастни, блуждаещи погледи. Докато водачът, активен и съсредоточен, се е привел напред и държи кормилото.

Когато Палечка използва компютъра или мобилния си телефон, те изискват тяло на водач в енергично действие, а не на бездействащ, отпуснат пасажер: имаме търсене, а не предлагане. Тя привежда гръб и прибира коремче. Набутайте това малко създание в някоя учебна зала: свикнало да управлява, тялото ѝ няма дълго да търпи мястото на пасивен пътник; лишена от машина за управляване, Палечка се раздвижва. Вдига шум. Дайте в ръцете ѝ компютър и тя ще си върне пилотската поза.

Днес всички са пилоти, ръководители на движението; няма вече зрители, пространството на театралната зала се изпълва с действащи лица; в съдебната зала вече няма съдии, само оратори в действие; в светилището няма свещенослужители, храмът се изпълва с проповедници; авторитетите вече не са в аудиториите, учителите са навсякъде… И трябва да го кажем, политическата арена вече не е владение на силните, тя е завзета от решителните.

Край на ерата на длъжностно решаващите.

Троичното обучение

Палечка търси и намира знанието в своето устройство. До неотдавна рядко достъпно, това знание се предлагаше единствено в разчленени, надробени и откъслечни формати. Страница след страница мъдри класификации определяха периметъра на всяка дисциплина, нейния дял, нейните учебни помещения, нейните лаборатории, нейните секции в библиотеките, нейните рейтинги, нейните говорители и корпоративизъм. Знанието се делеше на секти. Така реалността се разхвърчаваше на късове.

Реката например изчезваше под разпръснатите басейни на географията, геологията, геофизиката, хидродинамиката, кристалографията на наносите, биологията на рибите, риболова, климатологията, без да броим агрономията на напояваните равнини, историята на залетите градове, съперничеството между крайбрежните поселища, пасарелките, баркаролите и моста „Мирабо“… Като размесва, съединява и слива тези късове, за да възсъздаде от разпилените крайници живото тяло на течението, леснодостъпното знание накрая ще ни позволи да обитаваме реката в нейното пълноводие.

Но как да споим класификациите, как да стопим границите, как отново да съберем откъснатите страници в едно тяло, как да насложим университетските планове, да обединим аудиториите, да струпаме на едно място двайсет факултета, да накараме войнството висококвалифицирани експерти, всеки от които смята, че притежава уникалната дефиниция за разума, да се разберат? Как да пренаредим пространството на университетския кампус, което възпроизвежда модела на разграфеното за римска войска поле – и двете оразмерени от просеки в квадрати и правоъгълници и разпределени кога на кохорти, кога на съпоставими градинки?

Отговори: като се вслушаме в изначалния шум на търсенето, света и популациите; като следваме новите движения на телата; като се стремим ясно да провидим бъдещето, заложено в новите технологии. Я стига, пак ли?