1
905

Паметникът на нашето време

DEnev

Наскоро ми се наложи да вадя някакви документи. Разпитах къде се намира ведомството и се отправих натам. Паркирах на близкия паркинг, тръгнах пеш по алеята и скоро се озовах пред сградата. Вратата не беше стъклена, както подобава на институция, в която постоянно влизат и излизат много хора, а беше тежка, желязна врата, подхождаща повече на склад, в който ще се снима гангстерски филм. Натиснах дръжката, вратата беше заключена. Почесах се по главата, изпуших една бърза цигара, обиколих бавно и внимателно сградата, да не би да не съм забелязал истинския вход, но скоро пак се изправих пред същата желязна врата. Това беше входът, друг нямаше.

Почуках на вратата, веднъж, два пъти, три пъти, всеки път все по-силно. Желязото закънтя, затрещя. После се ослушах, с надеждата да чуя стъпки отвътре. Не се чуваха никакви стъпки. Върнах се по алеята обратно на паркинга и попитах пазача: „Прощавай, нали това е еди кое си ведомство?”

Пазачът ме погледна с будните си очи на човек, който решава по дванайсет кръстословици на ден, и каза, че ведомството отдавна не се помещава в тази сграда.

– А къде се намира тогава това ведомство? – попитах.

Пазачът посочи неопределено с ръка към другия край на София.

Спешно ми трябваше да набавя тези документи, защото изтичаше някакъв краен срок. Но вече беше ранният следобяд и днес просто нямаше как да свърша работата. За чиновническа България ранният следобяд е задължителен бонус към уикенда. Затова зарязах колата на паркинга и се отправих пеш към булеварда, поне да изпия едно кафе. Имам едно изпитано оръжие, когато времето ме притиска. Вземам си едно кафе и паля цигара. И се правя, че не бързам за никъде и че нямам никаква спешна работа. Това помага, да знаете. Понякога, когато спреш времето по такъв начин, нещата се нареждат от само себе си. А друг път не се нареждат. Но поне изчезва напрежението.

И ето ме, стърча до едно павилионче за кафе и цигари (не е Lafka, не е!), сърбам горещото кафе, опъвам от цигарата и се мъча да извадя трънчето на оня краен срок за подаването на документите от петата си. Напълно съм в правото си. Крайният срок е един-единствен, но ние не го знаем. Всички останали крайни срокове са фалшиви. Пред милостивата, почти като пролет зима, всички крайни срокове трябва да се наредят в шпалир и да застанат мирно. Защото тази милостива, почти като пролет зима е големият подарък за клошаря, който минава току-що край мен и който е изтървал всички крайни срокове. Клошарят мъкне след себе си бебешка количка, пълна със стари книги.

И изведнъж неговата фигура, с тази разбъркана, застинала на сплъстени фандъци, като вкаменена брада, със стария разпран шушляк на гърба му, от който стърчат пера, сякаш някой току-що му е отскубнал крилете и с тази стара-прастара бебешка количка, която тегли след себе си (в един друг живот той можеше да вози в нея внучето си), всичко това отново затвърждава убеждението ми, че крайните срокове са само едни трохи, които спокойно можем да сметем от масата, за да сторим място за истинския хляб. А истинският хляб е съзнанието в какво време живяхме. Време, чийто паметник някога ще бъде точно такъв – фигурата на един клошар с вкаменена брада, мъкнещ след себе си бебешка количка, пълна със стари книги.

Аве, Цезар, ние, авторите на стари книги, те поздравяваме.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБезнаказаността от изток на юг
и Студената война
Следваща статияЗа безобидното създание Снарк, осем господа и други

1 коментар