0
255

Памет за края

О(т)звучавания V

ralchevski
Мартин Ралчевски, снимки ЛК „Перото“

Размисли по повод романа „Антихрист” на Мартин Ралчевски, изд. „Хермес“, 2016 г.

Всички приказки могат да се сбъднат; и все пак накрая, след Изкуплението, могат да приличат, а могат и да не приличат на формите, които им даваме, също както най-сетне спасеният човек ще прилича и няма да прилича на онзи греховен човек, когото познаваме. (Дж. Р. Р. Толкин, За вълшебните приказки).

Романът на Мартин Ралчевски „Антихрист”[1] със сигурност ще предизвика противоречиви реакции и тълкувания. Предполагам, че спектърът им ще включва и ултраправославен триумфализъм, и спекулативен конспиративизъм[2], и поголовно отрицание – язвително или пренебрежително. Ето защо бих искал в редовете, които следват, да се съсредоточа върху онова универсално смислово ядро на творбата, което ми се струва най-малко спорно и което би могло, чрез няколко по-настойчиви или по-деликатни напомняния, да „заговори” всеки читател.

antihrist1Преди да се насоча към тях обаче, ще рекапитулирам в едно изречение за какво става дума в последния роман на М. Ралчевски: романът повествува, в недалечна футуристична перспектива, за стремителното възшествие като абсолютен политически и религиозен властелин на света на една личност с фиктивното име Натан Шац и за това как въпросното събитие „отеква” разделно в съдбата на българско емигрантско семейство, заселило се във Великобритания. Тъкмо членовете на това средностатистическо (по западен стандарт) семейство се явяват значимите герои в историята, която ни разказва романът, а не привидно всевластната фигура на самозванеца Шац, която, от един момент нататък, хвърля зловещата си сянка над всичко, случващо се в творбата, без да успява да го овладее напълно[3].

Ето и първото напомняне, което излъчва смисловото ядро на романа: светът – такъв, какъвто го познаваме, с неговите най-общи природни, социални и културни дадености – няма да бъде вечен. Мисля си, че на повечето от нас подобна „вечност” все някога се е пощявала, вероятно по силата на онзи изначален копнеж по вечността, положен в човешкото сърце, за който четем в Книгата на Проповедника (Екл. 3, 11). Ние проектираме нашия копнеж по вечност дори върху Вселената – надяваме се, че човешката цивилизация скоро ще „разпростре” своя ойкос и върху нея; че „вечността” ни (ако не лична, то цивилизационна, ако не цивилизационна, поне видова) ще продължи някъде другаде; че няма да изчезне „безследно”. Този копнеж може да бъде успоредèн само с копнежа по безсмъртие, но смиреното ни самоосъзнаване като тварни същества би трябвало да ни говори друго: както не можем да живеем вечно във физическия, природния план на съществуване, който познаваме, който ни е присъщ тъкмо като човеци и за да останем такива (тук няма да се занимавам с утопическите визии на трансхуманизма[4]), така не можем да претендираме за вечност и на обитавания от нас свят, колкото и да ни е скъп той. Един грехопаднал свят не бива и да бъде увековечаван, защото във вечността, която най-вероятно е имал предвид Проповедникът, място за грях няма. Затова, „казва” ни настойчиво романът на Ралчевски, впрочем в пълно съгласие с християнската традиция, нека да не забравяме, че Край има и той винаги може да се окаже по-близо, отколкото сме си представяли.

Съществува обаче още един силен копнеж на човешкото сърце, който героите от романа на М. Ралчевски познават добре – копнежът по онова, което наричаме „нормално човешко съществуване”. Този копнеж не е присъщ само за основните персонажи от историята в „Антихрист”, той несъмнено е присъщ и на голяма част от читателите на романа. Ако персонализираме малко нещата, т.е. опитаме се да ги отнесем към нас като поколение от българи, родено и израснало по времето на „реалния социализъм”, ще трябва да признаем не просто, че сме копнели за това да живеем като нормални хора в един свободен от узаконено политическо безумие демократичен свят, но че сме и твърде чувствителни към всичко, което би ни върнало към тоталитарното време на ненормалността. Затова на нас не ни се иска и да си помислим, че подобно време може отново да се зададе на хоризонта, че можем отново да бъдем върнати в кошмара на несвободата, неосведомеността, скудоумието, безвремието и безверието. Но творбата на Ралчевски, в съгласие с Писанието и с Преданието, ни напомня, че такова време несъмнено пред-стои; че размахът и „захватът” на неговия тоталитаризъм ще бъдат по-всеобхватни от тези на всички досегашни тоталитаризми. И още нещо съществено: както опитът ни от насилствения тоталитарен колективизъм дълго време ни пречеше да съзрем нещо хубаво в каквато и да е общностна инициатива, чрез слагането на знак за равенство между колектив и общност, така и лъжливият есхатологизъм на комунизма (движението към все по-развит социализъм, който трябваше да ни доведе до безкласовия земен „рай”) ни направи подозрителни към всеки есхатологизъм. Затова есхатологичните „напомняния” около нас се сблъскват с жаждата вътре в нас да имаме правото на онзи личен проект за разгръщане, по който копнеехме някога в своята несвобода; да не ни бъде отнет той преждевременно; да не бъдем ограбени отново откъм бъдеще и надежда. У мнозина от нас все още е жива жаждата по онази „класическа модерност”, за която пишат социолози като Хартмут Роза и в която човек може да проектира свободно своя личен живот, да го планира и осъществява последователно, с установена приемственост между отделните му етапи[5]. Книгата на М. Ралчевски ни напомня обаче, чрез съпоставката в атмосферата между първата част, озаглавена „Щастливи години”, и следващите три, че времената на „късната модерност” (пак според терминологията на Х. Роза) са други; че в тях примамливата подреденост и разумната постъпателност на „нормалния живот” е все по-малко възможна, все по-проблематична. А и как би могло да бъде другояче, ако, прибягвайки до една известна библейска метафора, си „признаем”, че очевидно големи части от света, по-близо и по-далече до нас, са в родилни болки и каквото и да правим, ще ни става все по-трудно да запушваме ушите си за виковете на „раждането” (виж Мат. 24, 8; ср. и Иоан 16, 21). Ще можем ли дълго да останем дистанцирани, сякаш нищо не се случва, като се затворим херметически в подредената глухота на своето „нормално съществуване”? Романът на Мартин Ралчевски ни показва, наред с другото, колко бързо чуждите „родилни болки” могат да се превърнат в наши, и колко стъписващо-безвъзвратен може да се окаже преходът. Ще цитирам тук част от думите на един от епизодичните, но важни персонажи от последната част на романа, „Бягството”, Бисер, оказал се разделен завинаги от своето семейство, защото вече не му е възможно да си купи самолетен билет до Великобритания: „Мислиш си, че животът ти принадлежи, имаш дом, семейство, планове и хоп, в следващия миг Шац ти е отнел всичко”. Не трябва да остава никаква сянка от съмнение: амбицията на световен диктатор от ранга на Шац (както и да се казва той в действителност) няма да е по-малка от тази – да анулира всякакви лични планове, да отмени всички индивидуални проекти, освен един – своя нечестив проект за пренаписване на Историята, към който ще се опита да привърже всяка отделна човешка съдба. И макар този филм вече да сме го гледали в умален мащаб, не трябва ли и заради това особено ние, християните, да скъпим благодатното време до възшествието на самозванеца (колкото ни е дарувано – толкова) и да се изпълваме с копнеж за живот, отдаден все повече на нашия Господ Христос, Който със сигурност има по-превъзходен проект за нас от този на „Шац”? “Защото целият смисъл на живота е в това – пише архим. Софроний Сахаров – умът и сърцето ни да живеят с Бога; за да стане Бог наш живот”.[6]

Светоотеческата литература, а и философската традиция, която върви в линията на християнската премъдрост, винаги е препоръчвала помненето на смъртта като лек срещу съгрешаването – ако човек помни винаги смъртта, няма да съгрешава[7]. Когато ни говорят за добрата полза от този вид помнене обаче, богословите и философите имат предвид на първо място не самата смърт, самото умиране на човека, „изчезването” му от „сцената” на света, макар и в това да е видна поука, свързана с преходността и нищожността на суетните ни амбиции, например. Те визират преди всичко реалността, която се простира отвъд смъртта и умирането, реалност, за която би трябвало да сме (по)мислили преди те да ни сполетят. Можем да заключим, по аналогия, че сходно стоят нещата и с Края, за който ни повествува романът на М. Ралчевски. Ето защо не става дума за това читателят да се съсредоточава прекомерно върху самия Край, върху Свършека на този свят, а със съзнание за неговото наближаване, по-често и с упование да устремява поглед нагоре, към небето, откъдето ще дойде Господ Иисус Христос, Спасителят (виж Лука 21, 27–28) – за разлика от самозвания Лъжеспасител „Шац”, издигнал се отдолу, от „бездната” (ср. Откр. 17, 8). Романът на М. Ралчевски ни напомня на своя финал, че славното пришествие на Христос, което ще бъде видяно „от всяко око” (Откр. 1, 7), не просто ще „отмени” съществуването на този свят, а и ще донесе окончателната победа на доброто над злото, на истината – над лъжата, на светостта – над греха, на Божията любов – над богоненавистничеството и човеконенавистничеството, на месията – над лъжемесията. А това означава не само край, но и едно радостно, славно начало, пресъздаване на всичко съществуващо („пакибитие”), „ново небе и нова земя, на която обитава правда” (2 Петр. 3, 13; ср. и Откр. 21, 1 и сл.).

Не е ли това есенцията на християнската надежда?

 


[1] Ралчевски, Мартин. Антихрист. Пловдив, Хермес, 2016.

[2] За мен основният проблем на конспиративизма е в това, че „пъзелът” му най-често изключва или подценява най-важния и суверенен фактор в Историята – Бог.

[3] Дори това най-бегло рекапитулиране на случващото се в романа показва почти нулевата степен на сюжетно сходство с едноименната творба на Е. Станев от 1970 г. Колкото до книгата на Ницше с идентично заглавие (от 1888 г.), тя е спомената мимоходм – като аргумент в полемичен контекст – в ключов момент от развитието на повествованието, но без да има съществено значение за неговия ход. Може би далечен жанров паралел може да бъде търсен само с творбата на руския философ Владимир Соловьов „Три разговора. Кратка повест за антихриста” (от далечната вече 1900 г.), от която си заслужава да се припомнят думите на стареца Йоан, кроткия но непоколебим православен поборник, заявил в лицето на самозванеца император, опитващ се да спечели лукаво благоволението на трите основни християнски вероизповедания чрез своята готовност да съдейства на всяко от тях в онова, което му е „най-скъпо в християнството”: „Най-скъп от християнството ни е самият Христос – Той Самият, а от Него е всичко, понеже ние знаем, че в Него живее цялата телесна пълнота на Божеството”. (Владимир Соловьов. Кратка повест за антихриста. Три речи в памет на Достоевски, В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 1994, 42).

[4] За тях виж повече в статиятa на Владимир Катасонов Трансхуманизмът: новата еволюционна утопия – ­Християнство и култура, бр. 102 (5)/2015, 51–66. На философските предпоставки за вечност на света, в контекста на опозицията време/вечност, се противопоставя още бл. Августин в Книга IX на своето фундаментално съчинение „За Божия град”, като настоява, че времето е „измерение на сътвореното”, докато вечността е „измерението на Бог” – виж. у Анна Цветкова-Глазер. Патрология. Раннохристиянски автори и произведения, С., Фондация Комунитас, 2015, 305.

[5] Става дума за нашумялата и в България книга на проф. Хартмут Роза Ускоряване – промяната на времевите структури в модерността (С., Критика и хуманизъм, 2015).

[6] Архим. Софроний (Сахаров). Писма до Русия. С., Омофор, 2015, 79.

[7] Един от неотдавнашните опити в България за актуализиране на тази отдавнашна линия в християнската традиция представлява издаденият от Фондация Комунитас сборник с проповеди на знаменитите френски проповедници Босюе, Бурдалу и Масийон Memento mori (С., Комунитас, 2015, прев. на Вл. Градев).

 

 

 

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).
Предишна статияКакво се случва
с патриаршеския ни сайт?
Следваща статияПлач над дините