0
1517

Памет и безпаметство

Паисий
Кою Денчев, „Паисий Хилендарски“

За липсата на историческа памет, искрата на Паисиевата история и конструкторите на българския исторически разказ – дискусия с участието на Тони Николов, Калин Михайлов и Веселин Методиев.

Сдружение ХАРТА организира поредица от дискусии, посветени на “липсващите звена в най-новата българска културна история”. Липсващо звено е понятие от еволюционната биология и маркира недостига на знания и свидетелства за важни преходни периоди, чрез които евентуално бихме могли да възстановим цялостната картина на развитието на живота. В културната история на една нация „липсващите звена“ са не само научен проблем. Те могат да имат съдбоносно значение за нейното бъдеще, защото са не само празнини в познанието, но и липса на общение с творците на националната култура: изявени и самобитни личности, чийто живот и мисъл имат своето значение, а забвението на делото им води до прекъсване на приемствеността и тежко заболяване на националната памет. Втората дискусия от поредицата бе посветена на темата за липсата на историческа памет и приемственост в културата. Тя се проведе в Софийския университет в началото на февруари. Вижте гледните точки на Тони Николов, Калин Михайлов и Веселин Методиев.

Тони Николов: Историята на един народ не започва от нищото

Още когато зададохме тази тема за липсата на памет, аз се върнах към едно класическо противопоставяне в днешната историография – противопоставянето между памет и исторически разказ. Много от съвременните историци ги противопоставят, макар ние да ги свързваме. Ние смятаме, че историята е кондензирана памет, но всъщност тя е един разказ, който се скрепя включително от онова, което знаем от учебниците. Много често спорните въпроси в историята се замитат с лека ръка. Има и нещо друго, което е тревожно. Става дума за паметта на определени хора, паметта, която се предава в рода и която често се конфронтира с този разказ.

Българската памет често е представяна като „безпаметство”, при нас сякаш всичко започва отново и винаги сме в началото. Това се повтаря и днес с дебатите, които водим така разгорещено. Сякаш живеем 140 години назад, в 1876 г., и тепърва трябва да си отговорим на въпроса робство, тиранство, владичество, присъствие или пък съжителство е изминалият период от историята ни.

Иска ми се да ви върна към самото начало, така, както сме го учили в училище. Българският разказ предполага едно кондензиране на памет и всичко, разбира се, започва с появата на „История славянобългарска“. С името на един монах, който в „тъмата на робството” разпалва „народната свяст“, и тогава вече българският род „история има и става народ“. Тоест началото винаги е свързано с отец Паисий и факлата на „История славянобългарска”. Откъде изниква тази представа? Нищо ли не е имало преди 1762 г.? Едва ли. Историята на един народ не започва от нищото, тя се появява отнякъде, не може преди това да не е имало абсолютно нищо.

Когато човек придобие исторически опит, когато се обучи на хуманитарни науки и прочете повечко автори, той, разбира се, си дава сметка, че един исторически разказ трябва да бъде разглобен. Как може да бъде разглобен той? Първо, трябва да се върнем към самата дата, която разглеждаме, тоест към 1762 г. Това е важна дата в историята на Европа, през същата година се появява и „Общественият договор” на Русо, един основополагащ документ в европейската история. Le contrat social ou Principes du droit politique е най-значимата книга на Жан-Жак Русо, в която той теоретизира върху най-добрия начин за основаване на политическо общество, фокусира се върху правилата на общото съжителство, върху равенството и неравенството, говори за разума, с който човек е надарен и с който би трябвало да осмисля човешката история. Възможно ли е да се направи някакъв преход от Русо към Паисий? Можем ли да си дадем сметка, че всъщност историята на Паисий е плод на едно просвещенско дело. Това просвещенско дело се случва във време, което ние наричаме Възраждане, но което в европейската историография е определено като Просвещение. Ако приемем, че отец Паисий е просвещенец, би трябвало да открием, че принципите, върху които е изградена неговата история, са принципите на разума. И тъй като тя не започва с прословутото О, неразумни юроде!, искам да прочета нейното начало:

„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях.

Отгде ще можеш да добиеш тия знания, ако не от ония, които писаха историята на този свят и които при все че не са живели дълго време, защото никому не се дарява дълъг живот, за дълго време оставиха писания за тия неща. Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума.”

Когато прочетем това начало, започваме да разбираме Хилендарския монах, който пише това съчинение, насочвайки читателите към обогатяването на разума с фактите за миналите неща, а не просто изведнъж дава искрата на нещо, което никога не е съществувало.

И тъй като всеки исторически разказ е конструкция, той трябва да има своя автор. Дълго се питах кой е конструкторът на българския исторически разказ, на цялата тази версия за тъмните векове на робството, в които искрата блесва изведнъж и озарява пространството, а хората се споглеждат, свестяват се и разбират кои са всъщност. Открих този конструктор благодарение на проф. Иван Шишманов. В една своя студия от 1917 г. той разказва за една статия на проф. Марин Дринов – първия ни по-нов историк, професор в Харковския университет – публикувана през 1871 г. в Периодичното списание на Българското книжовно дружество. В тази статия на Марин Дринов се твърди, че отец Паисий е дал искрата, съвсем пряка е аналогията с книга Битие („Тъмнина се разстилаше над бездната… Рече Бог: да бъде светлина.“). И оттогава българският народ се въззема и става народ. Преди отец Паисий ние не сме имали история, едва след него вече имаме.

Разбира се, Паисий трябва да е стъпил върху нещо. Предполагам сте чували за бенедиктинеца Мавро Орбини, който пише История на славяните през 1601 г., и за кардинал Цезар Бароний, който пише Църковни анали, тази книга е преведена на руски през 1719 г. Отец Паисий е могъл да стъпи на тези текстове и така да се каже да конструира своя исторически разказ, използвайки техните структури. Тезата за обогатяването на разума в неговия увод е пряка просвещенска заемка от тези църковни историци, които са творили в едно друго време.

Смайващото в случая е, че ние имаме много забравени истории, казва проф. Иван Шишманов. Той твърди, че по времето на Паисий има още 17 такива, най-известна от които е тази на монаха Спиридон. Има и по-ранни – една католическа история, за която също малко се знае, това е историята на Петър Богдан Бакшев (1601-1674), софийски католически архиепископ. Виждайки тази история, човек вижда цялата приемственост в историческия разказ. Историята на България на Бакшев започва така:

„Мнозина са описвали българската история, всеки както е смятал за вярно или похвално, разумно изглеждаше да се помоли някой от това време да хвърли светлина не само върху неща, които е чувал или е прочел от книгите, но и за наученото за бащината земя от собствен дълъг опит и за наследеното от прадедите, като различава истината от лъжата…”

Тази история е писана през XVII век, името на Бакшев обаче e забравено, докато името на отец Паисий е основополагащо. Всеки  исторически разказ е, разбира се, линеарен. Той предполага яснота и пределна изчистеност. Вижте колко е лесно – имаме мрак, а после идва светлина, имаме един атонски монах, който пренася светлината от килията си. И ние го виждаме от картините – как пише своята История на свещи. Добре, задаваме си въпроса – какво става по-нататък с Историята на Паисий. Шишманов казва, че тя има около сто преписа. Някои говорят за 20, други за 30 или 40, трети казват, че може би са 60, но от тях 20-30 били изгубени. Питам се как 20 преписа – през XVIII век населението на България е поне 2 милиона души, – най-известният от които е този на преподобния Софроний Врачански, биха могли да освестят един народ, ако не е съществувало нещо преди това. Тоест нещо преди това очевидно е съществувало. Съществували са тези 120 манастира, в които е имало църковни училища. И голям брой ръкописи. Би било интересно някой да ги представи. Но ние продължаваме в нашата конструкция на историческата памет да твърдим, че всичко започва от 1762 г.

Вероятно този исторически разказ е удобен, защото сме забравили много от нещата, случили се преди това. Ние се връщаме често и с основание към Априлското въстание от 1876 г., но сме забравили Чипровското въстание от 1688 г. Разговорът за тези католици, които се вдигат, при това със самочувствие, разрушеното до основи селище Чипровци – всички тези неща не терзаят българската колективна памет, те са забравени, става дума за някакви други хора и някакви други неща, случили се преди началото на възрожденската ни история.

Въведеният от Марин Дринов основополагащ разказ е мислен, разбира се, от славянофилите. Очевидно той е трябвало да започне така. Тъй или иначе това е разказът в българските учебници, така се предава той от поколение на поколение. Не казвам, че този разказ не е верен, не казвам, че Паисий не е написал „История славянобългарска“, не казвам, че тя не е един изключителен документ, не казвам, че тя не е много по-интересна от тази на монаха Спиридон. Но все пак не може всичко да се конструира от нищото, от абсолютната тъма към светлината.

Нещо повече, има много други неща, които като че ли сме забравили. Спомняме ли си например за Юрий Венелин? Освен, че е име на улица в София, той е реална личност – става дума за украинеца Георги Хуца (1802-1839), Венелин е неговият псевдоним. Той издава един тритомник – „Древните и съвременни българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“ (1829). Заради тази книга голяма част от българските младежи, живеещи в Русия, дори елинизирани – например Васил Априлов – с гордост се определят като българи. Тази книга променя мисленето на едно цяло поколение българи. Венелин убеждава Васил Априлов да отдели пари и да съхрани българския фолклор. Втората му книга „Критически изследвания за българската история“ излиза след 1839 г. и е публикувана посмъртно от даскал Ботьо Петков. Венелин обаче не влиза в българския исторически разказ, или поне присъства някъде паралелно. Не знам защо. Неговата книга някак изчезва, след излизането й, тя не е преиздавана никога. Защо тя не се вписва в нашия исторически разказ, това е също един много интересен въпрос. След искрата на Паисий като че ли няма необходимост от нищо друго. Раковски дължи на Венелин изключително много, включително и разбирането си за руската политика. До Кримската война той има едно схващане за Русия, след това друго. Дотогава мнозина българи мислят националната независимост само през Русия. От около 1000 образовани българи в средата на XIX в., 707 са руски възпитаници.

И един въпрос, който пропуснах – ако наистина „История славянобългарска“ е от такова основополагащо значение, защо не е била отпечатана. Ръкописът е от 1762 г., а първото отпечатване – през 1844 г. Защо е отпечатана толкова по-късно? Не знам в какъв тираж, нито колко души са я прочели тогава.

През 1844 г., когато е отпечатана „История славянобългарска”, протестантът д-р Илайъс Ригс печата първата българска граматика. Този факт също е забравен. Ригс подпомага изданието на Новия завет на Неофит Рилски, участва в превода на първата новобългарска Библия (позната като Цариградски превод), съставя Речник на Светото писание, пише на български Тълкувание на Новия завет, превежда и пише сборници с духовни химни. И не на последно място, той е издателят на първото българско списание „Любословие” и на в. „Зорница“, където са публикувани може би най-важните репортажи за Априлското въстание.

В сходна оптика католическият епископ Щросмайер помага на Димитър и Константин Миладинови през 1862 г. Условието е да се пише на кирилица.

Искам да разкажа една история, която много ме порази. В средата на 80-те години учех в Класическата гимназия и си спомням едно особено брожение в Историческия факултет. Не можех да разбера какво точно се случва, но виждах, че доста хора са притеснени. Разбрах, че има поръчение на ЦК на БКП, което никой не може да изпълни, а другарката Людмила Живкова е много обидена – не може цял Исторически факултет да не знае кой е историческият извор на разказа за снопа с пръчки на хан Кубрат. Щом съществува този разказ, значи има исторически извор и това трябва да бъде доказано. Проблемът на историците бе, че няма такъв исторически извор. На което отговорът на ЦК на БКП бе: „Вие не сте никакви историци!“. Спомням си как проф. Георги Бакалов, силно притеснен, разказваше за това поръчение. В крайна сметка бяха мобилизирани всички сили на българската историческа наука. Изведнъж на някого му хрумнала гениалната идея да проследи учебниците по история, тоест да върви назад по учебниците, а не по изворите. И така от учебник в учебник се оказало, че историята тръгва от някаква читанка на даскал Марин от 1869 г., където пише: „по предание“. Вероятно тук легендата се появява за първи път. Оказва се, че щом нещо влезе в българския исторически разказ, то трудно излиза оттам. И днес тази история продължава да се възпроизвежда от учебник в учебник.

Иначе българският исторически разказ се крепи като на три кита на няколко големи книги. Те, разбира се, са цитирани много, не са чак толкова четени и често са забравяни. Първата от тези големи книги е „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, втората е „Строители на съвременна България” на Симеон Радев и третата – „Бит и душевност на нашия народ“ на Иван Хаджийски.

Амбицията на Захари Стоянов е ясна, той се опитва да наложи Левски и Ботев в българския исторически разказ и успява да го направи. „Записки по българските въстания“ (пълно заглавие: „Записки по българските въстания. 1870–1876. Разказ на очевидец“) е издадена за пръв път в три тома, съответно през 1884, 1887 и 1892 г. Книгата е посветена на Любен Каравелов. С нея се поставя началото на съвременната българска историография. Така или иначе книгите на Захари Стоянов са издадени, четени или не, но остава неговият призив: „Кажете ми, може ли човѣкъ да не кълне, когато надъ гробоветѣ на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Кочо и пр. е порасналъ дивъ буренъ (на последния — лозе), като че народътъ, за който сѫ се жертвували, се е потурчилъ…“. След това книгата потъва дълбоко до 1939 г., когато при едно ваканционно летуване в Копривщица проф. Александър Балабанов, изморен и отегчен от всичко, бърка в едни нощви и попада случайно на нея. Той я препрочита няколко пъти, смаян от свежестта на нейния език, от изключителната й значимост, след което я издава с предговор и, слава Богу, Записките се връщат.

Такава е историята и на „Строители на съвременна България“ на Симеон Радев, написана през 1910-1911 г. и посветена на изграждането на Третата българска държава. Книга, на която всички днес се позоваваме, а всъщност след издаването й през 1910 г., не е преиздавана до 1973 г. От текстовете на Георги Марков знам, че тя е била практически недостъпна, струвала е цяло състояние на черния пазар.

Не по-малко валидно е всичко това за „Бит и душевност на нашия народ“ на Иван Хаджийски (1907-1944), един от основателите на българската социология. Първият том на книгата е издаден през 1940 г., вторият – през 1945 г., а третият е изгубен след национализацията в края на 40-те години. Всъщност той е издаден посмъртно след частичното му възстановяване от дъщеря му по стенограми (2002 г.). И така до 1966 г. И макар че, Хаджийски е марксист, той никак не се вписва в тогавашния исторически разказ.

Тоест историческата памет се конструира от някакви други носители. Изборността и конструкцията на разказа има различни употреби – не само исторически, а, разбира се, идеологически, национално-идеологически и пр.

Накрая ще спомена името на проф. Иван Саръилиев, чийто архив се намира в НБУ. Той е философ и полиглот, владее седем езика, сред които и класическите латински и старогръцки. Превел е „Принципите на човешкото познание“ от Джордж Бъркли (1914). Автор е на много статии и студии, както и на седем книги. Сред тях са „Родовите идеи“ (1919), „За волята“ (1924), „Съвременната наука и религията“ (1931), „Прагматизъм“ (1938) и „Сократ“ (1947). С „Родовите идеи“ и „За волята“ той се утвърждава като един от първите прагматици в Европа и първият в Източна Европа. През 1909 г. Иван Саръилиев се дипломира в Сорбоната. По негова молба срокът на стипендията му е удължен с една година и той заминава за Оксфорд, за да усъвършенства английския си език и да продължи обучението си. Там установява личен контакт с Томас Карлайл и Фердинанд Шилър, един от най-известните представители на прагматизма.

След 1946 г. Саръилиев е изцяло изваден от университета и от научна употреба. Като студент съм чел неговата книга за Сократ и когато архивът му влезе в НБУ, ние със смайване установихме, че той е живял до 1969 г. Проф. Цочо Бояджиев ми каза: „Това не е възможно, ние бяхме убедени, че той отдавна е изчезнал“. И си дадохме сметка, че един голям български философ, който е учил при Бергсон и е познавал идеите на американския прагматизъм, и който е написал първата книга за американския прагматизъм въобще в европейската култура, не просто е бил свален като ректор на Софийския университет през 1946 г., но е бил малтретиран физически и обречен до края на живота си през 1969 г. на пълна самота. Най-тъжното нещо, което съм виждал, е една негова тетрадка, Meditationes, в която той си записва някакви бележки. Тя завършва така: „Кой може да накара един философ да мълчи?“ Очевидно е, че някой може. И паметта може да го изхвърли.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос и др. Хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.

Калин Михайлов: Свещената история ни дава критерии за подреждане на другите истории

Това, за което говори Тони Николов, бихме нарекли История с главна буква, това е световната история или историята като сноп от други по-малки истории на различни етноси, народи или групи от хора. Има обаче и друга история – историята на отделната личност или личната история. И накрая ми се струва, че е хубаво да въведем една трета история, която засяга всички нас, макар и не всички да сме склонни да го признаем, и с която в наше време професионалните историци не се занимават – това е нещо, което се осмелявам да нарека свещена история. Свещената история е онзи ориентир, който би могъл да ни даде и някакви критерии за подреждане на другите истории. Под свещена история разбирам историята на отношенията между Твореца и творението, между Бога и човека, историята на Бог и Божия народ.

Струва ми се, че тази свещена история ни помага да внесем малко яснота. Не като в този разказ, за който ни говори Тони Николов – искрата, която се запалва изведнъж. Впрочем имам същия проблем, когато преподавам Ренесанса – трябва да отделя много време, за да обясня на студентите, че това не е една абсолютно нова епоха, в която изведнъж се случва нещо, а преди това не е имало нищо. Съществуват много ярки контрасти и метафори, които са се наложили, за да противопоставят тъмното и мрачно Средновековие на светлия Ренесанс. Истината е, че нещата се случват постепенно, а не от днес за утре. В този план ми се струва, че понятието свещена история ни помага да подредим картината, дава ни перспектива, дава ни рамка. Ако си представим историята като едно платно, като един гоблен, който се състои от различни по-големи и по-малки нишки – може би единичните кончета са отделните лични истории, а в по-големите нишки са преплетени историите на по-големите групи – този гоблен има някаква рамка. Според мен свещената история дава представа каква е рамката. От едната страна на рамката е онова състояние на света, свързано с неговото сътворение, с позиционирането на човека в хубавата градина, наречена Едем, и с грехопадението. Това е, така да се каже, предисторията, след което започва същинската история, тази История с главна буква, в която се намираме и ние с вас. В средата на гоблена Историята върви към своето приключване, там ние очакваме Възкресението, Страшния съд и в крайна сметка новото небе и новата земя, както се казва в Откровението на св. Йоан Богослов, на които обитава правдата.

За нас е важно да се справим и с трите видове история. Очевидно е, че трябва да познаваме по-добре световната история, трябва да имаме една коректна представа за това как са протекли историческите събития. Важно е, както подчерта Тони Николов, да стигнем до източниците, ние много често не работим с източници, а с някакви опосредствани картини. Източниците ни потапят в атмосферата на съответната епоха, помагат ни да усетим духа на времето. Но дори да се опитаме да познаваме по-добре историята от източниците, да се опитаме да допълним историческия разказ, който е обеднен и редуциран, все пак ще липсва още нещо от тази картина. Разсъждавайки върху това как да намерим критериите за това какво да вкараме в историческия разказ, на какво да наблегнем и кое е истински важно – все пак има събития и начинания, които са с по-голяма тежест от други, – стигнах до мисълта, че вероятно, за да се определи ценността на едно събитие и на личностите, които участват в него, би трябвало да търсим някаква пресечна точка между това, което нарекох свещена история и светското развитие на събитията.

Представете си, че тази свещена история, която невинаги е видима и много често протича невидимо, е просто една тънка червена нишка от всичките тези нишки, които изплитат гоблена или платното на историята. Когато тази червена нишка и някои от другите нишки се пресичат или вървят паралелно, тогава струва ми се това събитие има особена тежест, особена стойност. И се сетих за две такива събития. Едното е случилото се в България през пролетта на 1943 г., става дума за спасяването на българските евреи. Тук потокът на историята се преплита са с тази червена нишка и тази среща се осъществява чрез група хора – Димитър Пешев, митрополит Стефан и много обикновени хора – които се солидаризират с една позиция и действат заедно.

Друго подобно събитие е борбата на Уилбърфорс за отмяната на робството в Англия. Уилбърфорс е забележителна личност, но това, което предприема той, не е индивидуален пилотаж, той успява да събере около себе си група от съмишленици, хора с различни професии, които заедно постигат забележим обществен резултат. Всъщност Уилбърфорс се бори за обновяване на обществените нрави, онова, което постига той в английския парламент е забележително.

Калин Михайлов е литературовед, есеист и поет. Преподава история на западноевропейската литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите Стихотворения (1991), Тихи трипове (1998), Мориак и Бернанос: два романни свята между насилието и любовта (2006). Доктор по филология.

Веселин Методиев: Няма връщане към отец Паисий като мислител с просвещенска тяга

Историческата памет е свързана много често с историята, която вие нарекохте История с главна буква. Това в моя език се нарича историография, тоест писаното от историците. Писаното от историците към 1943 г. е до средата на XIV век, дори го няма целият XIV век. Тогава умира и Петър Мутафчиев, последният от тази катедра професионалисти. Всичко писано след 9 септември 1944 г. е друга опера и да реконструирате кой къде попада, означава първо да сложите това ограничение. Отец Паисий не е автор на „История славянобългарска“, според българската историография той е автор на национална доктрина и остава като политически инструмент за поколения хора, които се занимават с политически манипулации. И затова сега боли, защото това нещо е проникнало в съзнанието. Няма връщане към отец Паисий като мислител на XVIII век, който има просвещенска тяга. Всички тези неща са преместени в друг коловоз, в коловоза на т. нар. класово-партиен подход. Там има друга рамка. От тази гледна точка поднасям хиляди извинения и покаяние за колегите ми, които са написали всички тези неща. И аз самият като историк нося вина за тези наследства, защото това са посткомунистически стереотипи, с които всички се сблъскваме.

Второ, тази свещената история – към колегата Михайлов – е историята на хората до XIX век. Моята наука е възникнала в началото на XIX век в университетите в Германия. Преди това няма историческа наука, има Библия, има Евангелие. Всичко станало след това е плод на едно време, което се нарича буржоазно-демократична революция, време на националните държави.

И един пример, защото съм в Софийския университет. Ние сме много далеч от знание и памет за собствените си хора, които сме извели на пиедестал. Примерът е свързан с Апостола на свободата. През 1973 г. проф. Николай Генчев публикува „Левски, революцията, бъдещият свят“, в която комунистическата лъжа спира, защото в тази книга пише, че Левски познава идеите на Мацини и че е участник в буржоазно-демократичната революция. Ужасът на комунистите е бил страхотен. Левски и буржоазно-демократичната революция, това е може би най-лошият сън! Те я спират. Как реагира проф. Генчев? Събира студенти тук, в Софийския университет, закъсняват много в „Яйцето“ и остават да преспят в Ректората. Събужда на сутринта той колегите, с които е бил, и им казва: „Сега ще отидем да свършим една много важна работа. Измийте си очите, ще ви черпя с кафе“. Измъква ги от сградата и ги води при цветарите, дето стояха около библиотеката, вади пари, купува цветя, раздава им ги – те били около десетина човека – и им казва: „Отиваме пред паметника на Левски, днес е денят на обесването на Левски“. Слагат те цветята, но милиционерите виждат, че там се движи група хора и подават сигнал. Сигналът стига до ДС, след това се изпраща в ЦК, където изпадат в ужас – какво да правят, това е Левски. На следващата година казват: „Ще го честваме ние“. Цветята пред паметника на Левски започват да се поставят по този начин. Каква историческа памет, простете?! Това не е памет, това са нахалството и силата на един волеви човек, който казва: „Ще ми спрете книгата, аз пък ще ви накарам да му поднасяте цветя всяка година“. Това е далече от културата.

Ще завърша с един въпрос към вас. Преди десет дни проф. Албена Хранова – на един семинар в НБУ за Вера Мутафчиева, – говорейки за историчното и романтичното, зададе такъв въпрос: „Ще понесе ли българската култура един образ от миналото да бъде произведен по един начин в историографията и по друг начин в литературата?“ Ричард III например е описан от Шекспир по един зловещ начин, но от английската историография Ричард III е описан като един достоен владетел на своето време. И в Англия никой не страда от това. Може ли българската културна среда да понесе такова различие?

Веселин Методиев е историк и политик, заместник-председател на Демократическата партия от 1995 г. и депутат в 37-то и 38-то Народно събрание. От 1997 до 1999 г. е заместник министър-председател и министър на образованието и науката в правителството на Иван Костов. През 2004 г., след оттеглянето на група депутати от СДС, е сред основателите на Демократи за силна България. Преподава история в Нов български университет.

На главната страница: Димитър Гюдженов, „Заветът на хан Кубрат“.