1
4155

Пандемията и „силните мъже“. Какво се случи?

От Тръмп до Лукашенко авторитарните лидери осъзнават, че тази криза не им е по вкуса

За един източноевропеец от моето поколение кадрите от днешните протести в Беларус са като разглеждане на стар фотоалбум. Стачкуващите работници извикват спомена за корабостроителниците в Гданск и за движението „Солидарност“ в Полша през 80-те години. Дилемата на Москва дали да предложи на режима на президента Александър Лукашенко своята „приятелска“ подкрепа напомня за Чехословакия през 1968 г., когато съветските войски нахлуват в чешката столица, за да смажат популярната сред хората Пражка пролет. А поразителната неспособност на Запада да подкрепи гражданското общество в Беларус напомня за 1989 г., макар и не за Източна Европа, а за Китай. Въпросът днес е дали Лукашенко ще повтори трагедията от Тянанмън.

Но най-силен е споменът не за протестното движение от моята младост, а за едно природно бедствие. Въстанието в Беларус е в сянката на Чернобил, най-тежката ядрена катастрофа в човешката история, случила се в съседната съветска република Украйна. Тридесет и четири години по-късно гражданите на Беларус осъзнаха, че в страната им не се е променило нищо и че те са управлявани от правителство, готово да пожертва народа си, за да прикрие своя разпад.

Тази пролет, когато цяла Европа беше под карантина в опит да спре пандемията от коронавирус, Лукашенко каза на беларусите, че няма от какво да се страхуват. Най-доброто, което те можеха да сторят, каза им той, е да пренебрегнат световната истерия, да отидат по футболните стадиони и да подкрепят любимите си клубове. Мнозина го направиха, ала много също така се заразиха и умряха. Можем само да си представяме колко беларуси щяха да бъдат по улиците, ако не се опасяваха от Covid-19. Ала няма съмнение, че тъкмо неумелият отговор на пандемията от страна на правителството се превърна в повратната точка.

Протестите в Беларус трябва да ни накарат да преосмислим връзката между пандемията и авторитаризма. Дали вирусът заразява нашите общества с авторитаризъм или пък обратно – стимулира демократичния имунитет?

Много хора се опасяват, че повече от всяка друга криза извънредното положение в областта на публичното здраве ще накара хората да приемат ограничения на своите свободи заради укрепването на личната сигурност. Пандемията повиши толерантността към външното наблюдение и ограниченията върху свободата на събиранията. В няколко западни страни – включително в САЩ и Германия – имаше протести срещу задължителното носене на маски и блокирането на градовете.

Но в същото време пандемията ерозира и силата на авторитарните и склонните към авторитаризъм лидери. Инстинктивната реакция на политици като Лукашенко в Беларус, Владимир Путин в Русия, Жаир Болсонаро в Бразилия и Доналд Тръмп в САЩ беше не да се възползват от извънредното положение, за да увеличат властта си, а да омаловажат сериозността на пандемията.

Защо авторитарните лидери, които процъфтяват в условията на криза и владеят толкова изкусно политиката на страха, не се възползваха от разкрилата се пред тях възможност? Защо изглежда, че те ненавиждат една криза, която би трябвало да обичат? Отговорът е ясен: авторитаристите се възползват само от кризите, които сами създават. Те се нуждаят  от врагове, които да побеждават, а не от проблеми, които да решават. Свободата, която авторитарните лидери ценят най-високо, е свободата да могат да избират коя криза заслужава отговор. Тъкмо тази способност им позволява да изграждат образа на богоподобна сила.

В Русия преди Covid-19 Владимир Путин можеше да „разрешава“ една криза, създавайки друга. Той преобърна тенденцията за спад на своята популярност след протестното движение от 2011–2012 г., като драматично анексира Крим. От своя страна Доналд Тръмп можеше да твърди, че потоците от мигранти от Мексико са най-голямата заплаха пред неговата страна и така да пренебрегне заплахата за цялата цивилизация от климатичните промени. Ала в ерата на коронавируса това вече не е възможно.

Съществува само една криза, тук и сега: пандемията. И правителствата са оценявани по това как се справят с нея. Авторитарните политици не само ненавиждат кризите, които не са избрали, те не харесват и „изключителни ситуации“, които ги принуждават да реагират със стандартизирани правила и протоколи, а не с ad hoc и произволни ходове. Прости мерки като спазването на физическа дистанция, самоизолацията и честото миене на ръцете са най-добрите начини за спиране на разпространението на вируса. В това отношение няма да е от полза някой гениален ход от страна на лидера. Спазването на правилата не е същото като изпълнението на заповедите.

Още по-застрашително за авторитарните елити в света на Covid-19 е, че те са лишени от ключовото предимство, което имат всички демократични лидери: лукса да оцелееш дори когато изглеждаш слаб. Представете си, че г-н Путин нареди на всички руски граждани да носят маски и половината от населението откаже да го прави. Това ще причини неудобство на един демократичен лидер, но ще бъде пряко предизвикателство за властта на авторитарния водач.

Всеобщата опасност от болестта също е предизвикателство за авторитаризма. Тъй като пандемията засяга всички държави по света, гражданите могат да сравняват действията на своите правителства с тези на другите. Успехът или провалът в изравняването на кривата е лесно измерим факт, който прави възможни сравненията между страните, това на свой ред оказва натиск върху правителствата, успели до този момент да се предпазят от публична критика.

В този контекст Covid-19 се превърна в смъртоносна опасност за закостенелите авторитарни режими като този на Лукашенко в Беларус. Все още е възможно пациентът да оцелее, ако бъде поставен в изкуствена кома в спешното отделение на Путин. Но вече е ясно, че вирусът е повече проклятие, отколкото благословия за авторитарни лидери като него.

През 1986 г. трагедията в Чернобил накара хората от Съветския съюз да прозрат реалността на комунистическата система, скрита зад държавната пропаганда: че тя всъщност не беше всемогъща. Тя дори не беше компетентна. И режимът оцеля само още няколко години.

„Ню Йорк таймс“, 8 септември 2020 г.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияОбич под наем
Следваща статияВ Правец на Девети

1 коментар