0
4227

Панонска метафизика

Борис Ковач, фотография Иван Гърлич

Разговор с Борис Ковач, един от най-самобитните композитори на Балканите, който идва на 3 ноември в София със своя New Ritual Quartet. Препубликуваме интервюто, дадено за списание „Култура“ преди една година

„Когато се изкача на хълма над селото ми и погледна в едната посока, виждам Балканите и Ориента. Обръщайки се на другата страна, погледът ми стига до Централна Европа и западния свят.“ В тези думи на композитора, инструменталист и визионер Борис Ковач се съдържа не просто цялата философия на творчеството му, но и ДНК-то на самата мултикултурна област Войводина. И не става дума за география или история, още по-малко пък за политика, нито дори за „света след историята“, ако трябва да цитираме буквално заглавието на един от албумите на Ковач. Тук иде реч за абсолютни стойности отвъд усещането ни за историчност и незадължително съвпадащи с официалната картография (в света на Борис Ковач понякога дори Кабо Верде може да се намира насред панонското море, защо не?)… Борис Ковач, който в края на югославските войни изсвири „последното балканско танго“ в нощта преди Апокалипсиса („Ако изгубим чувството, че всеки наш концерт може да е последен, то цялото ни изкуство изчезва.“). А после ни зададе с музиката си въпроса: „А какво правим, когато се събудим на сутринта след края на света и установим, че сме живи, че още ни има?“. Борис Ковач, който живее в „хасиендата“ си в селцето Буковац над Петроварадинската крепост – далеч от пандемиите и градския шум – се завръща на сцената с голям концерт с New Ritual Quartet след години студийна работа и заснемане на документален филм. И този три пъти отлаган заради пандемията концерт ще се състои на 3 ноември 2022 (четвъртък) от 20 часа в „София лайв клуб“. Гостите от българска страна са инструменталните формации Space Trio и Ambient Folklore (всяка от тях с 30-минутен сет). Борис Ковач ще излезе с квартета си на сцената точно в 21.40ч. Всички билети, купени през 2021 г., важат без презаверка. С този концерт радиофестивалът „Аларма Пънк Джаз“ чества своя 14-и рожден ден.

New Ritual Quartet, ©boriskovac.net

В селцето Буковац, където „нигде нища нема“, както се пее в една ваша песен от периода на LaDaABa Orchest, как преживяхте пандемията?

Имам привилегията да живея почти сред природата и използвам тази привилегия за разходка, размишление и съзерцание. Това значи много за мен… И по време на карантината някак се промъквах навън, тъй като и контролът по баирите над моята къща не беше толкова засилен. Периодът на пандемията ми повлия единствено от гледна точка на това, че нямах нито един концерт. Обичам концертите и пътуванията, но пък нищо не ми липсваше, защото имах доста други занимания. Ето, сега завършвам първия си документален филм, който излиза наесен.

За какво разказва филмът?

Филмът съчетава поезия и документалистика. И музика написах за него, тя има своята роля, но филмът не е музикален. Една от най-обсесивните за мен теми през годините е „панонската метафизика“, както я наричам. Панонската шир, която се простира в цяла Унгария и стига чак до нас, включвайки и Войводина, е една безкрайна равнина със своя метафизика, която винаги съм се опитвал да обхвана в моята музика – да уловя магията на тази земя. Последните години заради проблеми със слуха бях понамалил концертите си и понеже освен музиката и филмовото изкуство ми е доста близко, ето… осмелих се да направя филм – изследване на панонската метафизика. Открих четирима извънредно интересни персонажи от Войводина – стари хора, които и до ден днешен живеят природосъобразно, както сме живели в миналото – в малки самоиздържащи се стопанства, по нашите земи ги наричат „салаши“… Та трима от героите във филма живеят в такива салаши и нямат никакви отношения със системата – някакво минимално електричество добиват от соларни панели или съвсем нямат ток, имат си кладенци с вода и произвеждат всичко, което им е необходимо. В Панония, в това число и в нашата Войводина, в миналото това е бил традиционният начин на живот, но с урбанизацията той постепенно изчезва и днес в цяла Войводина навярно има не повече от десетина души, възрастни хора, които живеят по този начин. И ето – успяхме да убедим трима от тях да ги снимаме. Четвъртият е един рибар, живее на брега на Дунава в плаваща къща, която сам си е построил… И четиримата са изключителни хора, чиито истории успяхме да съберем и заснемем в един много красив филм. Надявам се да можем да го покажем и в София един ден.

Много млади хора днес също напускат градовете. Сякаш през последните две години темата на филма звучи по-актуално.

Да, както навсякъде, така и във Войводина, а и в цяла Сърбия това се случва все по-често. Времената на коронавируса доказаха, че градският начин на живот е стигнал до етап, който за мнозина вече е непоносим, и доста млади хора решиха да заживеят по-близо до природата. И тези тенденции дават някаква надежда според мен за човечеството изобщо, което наистина е стигнало до задънена улица с градския модел на живот… А протагонистите на моя филм са един вид прототипи на тоя начин на живот в съгласие с природата и биха могли да бъдат вдъхновение за много млади хора, решили да тръгнат по тоя път. Техният живот носи автентична красота и истина, въпреки че не е толкова удобен, колкото е градският живот. Но пък и хората, които напускат градовете днес, явно са си дали сметка за цената, която са плащали за тези удобства.

Как се променя през годините музиката във Войводина? Вие сте ключов участник в тези процеси – вашият „инкубатор за млади авангардисти“, ансамбълът Ritual Nova, в младостта ви преди 40 години е звучал по един начин, после през него преминават много музиканти от моето поколение, сред които и самият Лайко Феликс. През последните години идва ново поколение – на вашия син Лав, на родените през 90-те, изучавали музика на Запад.

Преди 40 години аз, Тикмайер (композиторът и пианист Стеван Ковач Тикмайер, роден в Нови Сад, живее във Франция след разпада на Югославия, б.а.) и останалите, с които свирехме, бяхме отраснали заедно музикално. Бяха времена на истинска посветеност на това, което правехме. Много скоро ще издам едни записи за меломани, които са от онова време – направихме компилация от ранни работи на Ritual Novа от периода между 1981 и 1985 г., прекарали близо 40 години в студиото ми на магнетофонни ленти, без да са били издавани. В тези ранни творби, макар да ни звучат доста по-наивно, има невероятно автентична атмосфера. Те са нещо, което можеш да създадеш само в младостта. За нас това време няма как да се повтори. През годините, навлизайки в по-професионални води, свирех повече с класически музиканти, защото нямаше много, които да работят в моята област. Днес поколението на Лав прилича на нашето по това, че музикантите носят един споделен помежду си дух. Много приятно е, когато работя с тях, защото те донасят нещо ново, което освежава и моята музика.

Споменахме Тикмайер и Лав. Неотдавна излезе втори албум на проекта на трима ви – Ultima Armonia, който е посветен изцяло на импровизираната музика. В кой момент композиторът концептуалист Борис Ковач, който съвсем съзнателно стои встрани от импросцената, се превръща в импровизатор инструменталист?

В областта на импровизираната музика работя, когато открия музиканти, с които споделяме даден контекст, какъвто е Тикмайер, а Лав доста добре се включи в проекта. Този втори албум на Ultima Armonia е наистина връх в работата ми с импровизирана музика, без да имам претенция за някакви постижения в тази насока. Аз съм си повече композитор и импровизацията, когато свиря на саксофони или бас-кларинет, се проявява в съответната малка степен по-скоро на концерти. Без обаче да се отклонявам много от това, което съм написал. Изцяло импровизираната музика е нещо, което правя много, много рядко и ето, драго ми е, че с Тикмайер 35 години по-късно създадохме Ultima Armonia. Ние споделяме обща история, тъй като много сме свирили заедно в миналото, макар да сме доста различни, и ни е лесно да импровизираме заедно. Сядаме в студиото, без да се уговаряме предварително. Това, което чуват хората, са избрани части от тези дълги звукозаписни сесии. Тикмайер като човек и музикант е сред малцината, с които мога да се отпусна и да импровизирам. С Давид Йенгибарян също беше така – намерихме общия контекст и в съвместния ни албум имаше и импровизация, въпреки че там композираната музика все пак преобладава. Но рядко изпитвам потребността да търся някого, с когото да споделяме такъв общ контекст и да импровизираме заедно. Повече ме занимава композирането на музика.

А с Тикмайер и с Лав общият контекст е, че ги познавате цял живот…

Да, определено, но има и културологичен контекст, който споделяме. Макар да сме различни и да използваме различни изразни средства, манталитетът ни може би е сходен, атмосферата на музиката ни също, а и темата – пак Войводина и тази „панонска метафизика“, за която говорим.

През последната година излязоха и други издания – и нови, и компилации, и неочаквани препрочити на произведения на LaDaABa Orchest и La Campanella, само че със сегашния състав на New Ritual Quartet (със Слободанка Стевич – пиано, Синиша Мазалица – контрабас, и Лав Ковач – барабани).

Албумът White World – Music For Dance And… е частично компилация, частично колекция от новозаписани произведения, но като цяло комбинира мои композиции, писани за киното, и така наречените квазитанци, които съм писал за LaDaABa и La Campanella. Завърнах се към тази стара музика отпреди седем и повече години с идеята да представяме с New Ritual Quartet по-комуникативна програма на уърлдмюзик фестивали и други подобни места. Много обичам тази линия в творчеството ми и ми е драго, че се върнах към нея с тези нови аранжименти за сегашната ми формация.

Но доколкото знам, всички тези записи са отпреди пандемията, така че това не е връщане към темата за края на света от програмата на LaDaABa Orchest?

Не е. Връзката е по-скоро, че по време на първата вълна на пандемията работех върху мастеринга на стари пиеси за една колекция, която ще излезе под името The Last Balkan Tango. Защото тези пиеси, с които се прославих навремето, винаги съм ги усещал някак незадоволителни като качество на записа. И ето, сега имах времето да поработя върху тях и смятам, че звучат много по-добре… А иначе се захванах и с нещо, което не съм правил никога преди – пиша песни заедно с един мой приятел от Австралия, с когото се свързахме след много години. Той пее чудесно, но никога не е имал музикална кариера, така че името му не е познато – Йосип Томич. Още като млад пееше чудесно, но тогава нямаше възможност да продължи с музика. Беше от бедно семейство и трябваше да работи доста. Емигрира в Словения, после в Австралия… И ето, след толкова много години се намерихме отново и правим заедно музика. Песните ще са на английски, по любовни текстове от световната класика – Блейк, Неруда, Рилке… Само една ще е на сръбски – тази, която Небойша Глоговац пее в „Бял, бял свят“ – „Само немам тебе, тебе“, по текст на Милена Маркович. Досега съм писал песни само за театъра, така че това ще е нещо ново за мен. Ще е камерно, по средата между класиката и поп музиката, не знам как да го определя жанрово… Той ще запише гласа си в Австралия, а всички инструменти ще се запишат в моето студио в Буковац.

В София каква програма да очакваме?

В две части ще е. Първо камерната ми музика, която вече познавате от албумите Times Of Day и The Path. Наскоро излезе и третата част от тази трилогия – албумът Mosaic Of Time. А после програмата от нови аранжименти от LaDaAba и La Campanella.

Борис Ковач, ©boriskovac.net

Борис Ковач (род. 1955 г., Нови Сад) е композитор, саксофонист и мултимедиен артист. Създател е на музикалните формации Ritual Nova Ensemble (прероден днес като New Ritual Quartet), LaDaABa Orchest и La Campanella, както и на музикалния театър „Огледало“ в Нови Сад. Създава и записва музиката си в домашното си студио Kachara в Буковац. Творчеството му носи духа на мултиетническа Войводина и включва театрална, филмова и съвременна камерна музика, деликатно вмъкнати фолклорни елементи, пърформанс на границата между музиката и други сценични изкуства (особено програмата „Последното балканско танго“) и съвместни проекти с композитори и инструменталисти като Стеван Ковач Тикмайер и Давид Йенгибарян.