0
2005

Панта рей

Седях в междуградски автобус и без да искам слушах припева на една песен, който се повтаряше безкрайно дълго като в българска соцестрада от 70-те. Натрапчивите думи най-накрая пробиха подсъзнателната ми защита и стигнаха до съзнанието ми:

I want my kisses back.
Give me back my kisses

сърцераздирателно се повтаряше до безкрай.

Боже мой, помислих си, добре че целувките не могат да се взимат обратно! Поне те не могат да се взимат обратно или да се връщат! Иначе в поредния пристъп на гняв или отмъстителност всеки би си поискал целувките обратно, би съжалил, че е целувал някого, че го е обичал. В такива мигове не само целувките би си поискал, би си поискал всяко добро дело, дума и мисъл, всяка молитва, всяка мечта, защото онзи, другият, към когото са били отправени, се е оказал, че не ги заслужава.

Да, всичко тече, всичко отминава, не може два пъти да се влезе в една и съща река и добре че е така, добре че потопът на времето завлича нас и нашето лично време, изяжда го, смалява го все повече, но добре че завлича и доброто, което сме направили, и целувките също, струва ни се, че ги заличава, но те, явно, не могат да бъдат заличени, след като така яростно и настойчиво могат да бъдат искани обратно. Очевидно продължават да съществуват някъде заедно с всичко, което тече, което безвъзвратно отминава.

Панта рей.

Тази сентенция е образът на живота, на света и на нас като прашинки в тях. Изразът, който се приписва на Хераклит, има продължение: всичко се движи и нищо не остава неизменно. Движението е живот, тъй както покоят е смърт. В неспирното течение на времето изтичат дните и годините ни. Но нямаме право да извикаме: „О, миг, поспри! Ти тъй прекрасен си!“. Когато Фауст изрича тези думи, той попада под проклятието, което сам си е наложил при облог. Стрелките на часовника спират. Времето застива. Настъпва краят.

Прекрасно е движението, промяната, изтичането. И най прекрасният миг, ако бъде спрян, се превръща в проклятие.

В края на живота ни ходът на времето сякаш се забърза и точно тогава ни се иска да можехме да го забавим. Или да го спрем като Фауст. Ала не е открито и не ще бъде открито средство, което да управлява времето. Човечеството отдавна мечтае за машина на времето. Фантастите са я изобретили, но тя ще си остане във фантастиката.

В реалността съществуват други изобретения, чрез които можем да се връщаме назад във времето. Илюзорно.

Може би най-величествените паметници на застиналото време са египетските пирамиди. Това е била и целта на могъщите фараони – да спрат неумолимия ход на времето, да бъдат неподвластни на неговата опустошителна стихия и да го надживеят. Днес, когато се изправим пред тях, те ни смайват не само със своето величие, но и с внушението на вечност, надживяла вековете.

Археолозите разкопават пласт след пласт, слой след слой разчистват наслоенията на времето с надеждата да достигнат до отдавна отминали епохи. Специалистите разчистват тези наслоения прашинка по прашинка, за да не повредят артефактите. И когато те се озоват в ръцете им, като че държат късче отминало време. Но при всичката неоспорима автентичност на хилядолетните находки времето, когато те са създавани, се връща само въображаемо, а не реално.

Музеите също са въображаеми машини на времето. Съществуват музеи за всичко. В тях се съхраняват частици от миналото, поставени в специални зали, при специални условия, за да не бъдат повредени, да запазят по-дълго автентичния си вид. Чрез тях ние не само опознаваме миналото, но изживяваме и емоционално неговите образи. Докато стоим пред експонатите, въображението ни ни връща назад и за кратко самият ход на времето сменя посоката си. Но и това е само илюзия.

Музеите са застинало минало, спряно време е и археологията, и историята, и литературата, и киното. Те ни разказват стари и прастари истории, много често стари мечти, някои от които са се сбъднали, а други не, някои от които продължаваме да мечтаем, а други сме забравили. Всичко това не са машини на времето, а стимулатори на въображението, което ни връща назад и ни задържа там за малко.

Но където и да сме – пред пирамидите или в музеите, реалното време изтича само в една посока.

Най-силно и вълнуващо усещаме това на Нова година. Тогава в полунощ преместването на стрелката само с едно деление поставя край на една година и ни въвежда в нова година от нашия живот.

И отново, и отново…

И нищо не се повтаря. Дори когато животът ни не е изпълнен с динамика и разнообразие, нищо не може да се повтори. Всеки миг е неповторим и уникален. И това е най-голямата му ценност. То е единственото съкровище, което не може да се натрупва, и това го прави по-ценно от всички други ценности. Не е нужно да искаме хубавите мигове да спират, защото не знаем дали следващият миг няма да е още по-хубав. Времето е неподвластно на нашата воля, но дали ще имаме хубави мигове, до голяма степен зависи от нашата воля, решения и дела.

А Нова година е мигът както за равносметка, така и за мечти. Нова година е време за молитва, в която да благодарим за изминалите години, но и да измолим благодат за предстоящите. На Нова година осъзнаваме, че освен неспирното време, съществува и вечност. Тя е отвъд, но времето ни носи към нея.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статия„Ето, стоя на вратата и хлопам…“
Следваща статияЕдна много тъжна песен