0
547

Папата даде надежда на една Европа в криза

KRISTEVA Julia

Професор Кръстева, как от вашата камбанария на невярваща възприемате годините на понтификата на Бенедикт XVI?

Бенедикт XVI е богослов и философ. Става дума за един голям европеец, който с делата си даде надежда на една Европа в криза. Европа си остава нещо съществено за света, ето защо чрез философското обединение на Европа папата помогна на света да се ориентира към мира. Това усещане се оформи у мен съвсем ясно по време на годишната среща на различните религии през 2011 г. в Асизи, където Бенедикт XVI за първи път официално покани малка група невярващи, на които даде думата. Разбрахме, че е отминало времето на подозренията, на съмненията, на несигурността между вярващи и невярващи. На мен лично тази покана ми се стори като преповторение на фразата на Йоан Павел II: „Не се страхувайте!“. Тази фраза имаше особено значение за европейците от Изтока, преследвани от тоталитаризма. Но в новия контекст поканата на Бенедикт XVI имаше следния смисъла: „вярващи и невярващи, не се страхувайте един от друг, търсете взаимно разбирателство чрез общуването“. Нещо, което ми се струва задължително за съществуването на Европа и за съвместното осмисляне на европейските рани. Това е грандиозно послание не само към бъдещия папа, но и към новите европейски поколения.

Какво ви направи най-силно впечатление в личния стил на Бенедикт XVI?

Неговата изключителна дискретност и прецизност. По време на словото си в Асизи той изрече фраза, която завинаги ще остане запечатана в моето съзнание – никой не е притежател на истината. Беше неочаквано от страна на религиозен представител, който a priori е склонен да смята, че неговата истина е единствена. Но този папа е хуманист и философ. Обърна се към нас с разбирането, че християнската истина не е нашата истина, поради което може би страдаме. После, сякаш на самия себе си, заяви, че нашата истина е форма на търсене, която повдига въпроси. Това е вътрешна борба. И се обърна към вярващите с призива да се вслушват в нас, за да могат по този начин да пречистват вярата си, като черпят вдъхновение и от нас. Това е нещо абсолютно нечувано, което същевременно показва огромна философска задълбоченост, изключителна смиреност и огромно предизвикателство към бъдещето на Европа като среща между християнския и светския хуманизъм. Този понтификат интерпретира необходимостта на Европа от хуманизъм, защото тя има два бели дроба. Противно на всички твърдения, Бенедикт XVI не бе догматичен папа в тесния смисъл на думата. В основите на католицизма той потърси онова, което е отворено, което представлява въпросителна, като символично свърза Свети Августин с Хайдегер и Фройд. Животът и мисълта, следователно, са като питане и пътуване.

Как възприехте вестта за оттеглянето на папата?

Останах изненадана, даже зашеметена. Не се чувствам в състояние да изтълкувам един подобен жест, в който смирението на папата и сложността на сегашната ситуация на Църквата вероятно се преплитат с други елементи. Това бъдещето ще покаже. Но от чисто човешка гледна точка ми се струва, че това е акт, изпълнен със смелост и мъдрост.

Понтификатът ще завърши заедно с Годината на вярата. Как възприемате тази връзка, вие, която сте написали важни страници за „нуждата да се вярва”?

Моето тълкуване на вярването не съвпада изцяло с католическата вяра в нейната пълнота, аз преди всичко се интересувам от антропологическото основание на този опит. Според мен това основание се съотнася със способността ни да възприемем другия и да го признаем, както и да бъдем признати от него, което бележи края на детството. В този ключ  вярата, която най-силно ме трогна, е тази на  Бенедикт XVI в секуларна Европа.

Deus caritas est (Бог е любов) – първата енциклика на Бенедикт XVI се отнася до християнската любов. Актът му на оттегляне може ли да се възприеме като продължение и венец на същата тази любов?

Енцикликата ми се стори много философска и цялостна по отношение на християнската любов, която не се отнася само до милосърдната любов, а от дълбочината на тялото стига и до признаването на еротичното, което се споменава в енцикликата. Повтарям, че не се чувствам в състояние да тълкувам това оттегляне. Мога само да кажа, че във вярата, която папата изрази в диалога с секуларния хуманизъм, съзирам израз на признаването и на живите тела без вяра, на своеобразието на всеки опит. Защото и това влиза в християнската традиция, която всички би трябвало да зачитаме.

L’Avvenire, 13 февруари 2013 г.

Превод от италиански: Тони Николов

Юлия Кръстева е френски психоаналитик, философ и писател от български произход. Родена е през 1941 г. в Сливен.  Нейните изследвания в областта на лингвистиката, семиотиката, феминизма и психоанализата са изключително важни за формирането на съвременната постструктуралистка мисъл. Напуска България през 1966 г., установявайки се в Париж, където попада в кръга около списание „Тел Кел”, заедно с Ролан Барт, Люсиен Голдман и Филип Солерс, който става неин спътник в живота. Понастоящем е професор в Университета Париж VII и има частна психоаналитична практика. Гост-професор е в Колумбийския университет (Ню Йорк), в Университета в Торонто и в редица други американски и европейски университети. През 2005 г. правителството на Норвегия й присъди престижната Холбергова награда (еквивалент на Нобеловата награда за хуманитарни науки). Автор е на голям брой книги и романи, преведени по цял свят. На българския читател са познати нейните книги: В началото бе любовта. Психоанализа и вяра, София, 1992, Черно слънце. Депресия и меланхолия, София, 1998, както и романите Старецът и вълците (1993), Обладаване, София, 1998, Убийство във Византия, София, 2005. На 27 октомври 2011 г. Юлия Кръстева бе поканена от папа Бенедикт XVI на 25-тата среща между религиите в Асизи, където тя представляваше интелектуалците-атеисти.