Инициативата Преводач 22 имаше за цел да представи пред студентската аудитория специфичната материя на театралния превод.
В края на май и началото на юни беше осъществен проектът Преводач 22: Парадоксите на театралния превод. Инициатива с образователна цел, която имаше за цел да представи пред студентската аудитория специфичната материя на театралния превод, като повдигне основни въпроси и предостави различни гледни точки по темата. В трите части на проекта – представление, ателие по превод и дискусия, взеха участие студенти от различни специалности от Софийския университет и НАТФИЗ, професионални преводачи и преподаватели.
Текстът за театър има парадоксален характер – той е написан, за да бъде четен от определен кръг от хора, които после да го използват като отправна точка и/или цел при създаването на представление. Макар и да звучи лаично и опростенческо, това определение подсказва, че този вид текст изисква специфично четене, както и специфичен превод. Необходимостта от специални познания, както и малкият опит, но голям интерес на организаторите, дадоха начален тласък на поредицата от три събития под заглавие Преводач 22.
Проектът беше ръководен от Мартина Новакова, студентка IV курс, испанска филология в СУ, и Стефан Прохоров, абсолвент в специалността „Режисура за драматичен театър“, НАТФИЗ, и беше осъществен в партньорство с Културния център на Софийския университет, посолството на Кралство Испания, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, със съдействието на Института Сервантес и катедра „Испанистика и португалистика“ към СУ. Проектът се зароди като идея след успешната съвместна работа между инициаторите върху нашумялата критически и обществено пиеса „Рейкявик“ от съвременния испански класик Хуан Майорга. „Рейкявик“ беше реализиран като семестриална работа по режисура на Стефан Прохоров, пиесата беше специално преведена за случая от Мартина Новакова. Наблюденията в рамките на този процес, както и малко познатата отвътре практика на театралния превод, неразглеждана в учебните програми нито във филологическите специалности в СУ, нито в НАТФИЗ, бяха основна причина за тази инициатива.
Спецификите на материята изискват поне две гледни точки към проблема – тази на езиковия специалист и тази на театралния практик. Макар все още по пътя си към тези определения, ние си позволихме да организираме поредица от събития, които да предлагат въвеждащ поглед върху театралния превод.
Трите събития имаха логическа последователност. На 21 май от 19 ч. в театралната зала на СУ беше представен спектакълът „Рейкявик“, последван от дискусия върху съвместната работа на театралния преводач, режисьора и актьорите, както и от кратка театрална лаборатория върху проблемите на сценичното общуване с постоянно променящ се текст. Започвайки от резултата на един театрално-преводачески процес, искахме да провокираме въпроси на базата на конкретни факти, а не на общи допускания на участниците.
Ролята на езика в театъра беше основна тема на последвалата дискусия. Бяха изразени мнения от зрители с различна връзка с театралния процес. Заедно разгледахме някои практически аспекти на това как звучи един текст на новия език, какво печели и какво губи при различните подходи към превода на драматургия. Разговорът беше обогатен и от малки експерименти в работата на актьорите на различни езици, които целяха да покажат на практика значението на текста за актьора в ситуация на действие.
На 28 май се проведе ателие по театрален превод от испански на български език, в които участваха студенти от специалността „Испанска филология“ и от НАТФИЗ, преподаватели и други гости. Занятието въвеждаше в особеностите и най-вече в различията между театралния и другите видове преводи. Различният предварителен опит на участниците даде богата основа за дискусия, а практическите театрални упражнения, освен колорит, показаха на практика и основния адресат на един такъв превод – актьорите, които трябва да произнесат този текст.
Въоръжени с опит и въпроси, на 1 юни от 19 ч. в театралната зала на СУ участвалите в ателието и други гости се включиха в отворена дискусия с утвърдените театрални преводачи Харалампи Аничкин, Нева Мичева, Любов Костова, Лора Ненковска, Наташа Колевска и Доротея Табакова. Всъщност всички изброени са от ядрото на Клуба на театралния преводач – общност на една голяма част от театралните преводачи в България, доскоро организирала редовни представяния на съвременни пиеси главно пред театрали.
Разговорът придоби извънреден характер, тъй като за първи път толкова много професионалисти в тази непозната материя дебатираха публично върху нейната специфика. Освен предвидените въпроси около самото понятие театрален превод, преводачите споделиха личен опит от езиковия и от практическия житейски аспект на заниманието си, често незаслужено пренебрегвано дори от страна на заинтересованите от него. Противоречия се появиха и по темата дали е необходимо един театрален превод да бъде публикуван. Специално внимание беше обърнато на връзката преводач-режисьор и важността на участието на преводача в репетиционния процес.
Преводач 22 е събитие, което не може и не цели да разреши някакъв проблем, неговата идея е друга – да привлече внимание върху малко познат, неизучаван казус, който засяга както филолози, така и театрали. Един такъв проект не би могъл цялостно да промени нагласите, а и авторите му не си поставят такива максималистични цели. След като обаче това е проблем, по който няма достъпна информация и налично внимание, включително и сред по-широката публика, подобни инициативи понякога могат да служат като сигнални пистолети – напомняне за нещо скрито дълбоко в гората, непознато животно, от значение за поне половин екосистема.
