1
5285

Парадоксът на Бога, явен ни в Христос

Ставайки човек, Бог наистина надхвърлил всички представи за Себе си. Надхвърлил – колкото и парадоксално е да се каже това – дори представата за Него като за Бог – тоест Същество и по битие, и по ценност, абсолютно отвъдно на този свят и на мерките му. Бог… станал човек, станал като нас и именно в това – парадоксално – разкрил Своята отвъдност спрямо всички възможни представи за Божеството Му.

По същество в това именно се състои нечуваната „скандалност“ за богословския ум в явяването на Иисуса Христа. Но – в това и тъкмо в това същевременно е и цялата негова утешителност. Защото – мислейки Бога последователно и строго като напълно и просто отвъден, трансцендентен, мислейки Го сиреч непротиворечиво, този свят неизбежно би трябвало да стигне до „благочестивото“ отрицание на света, до пълното отрицание и осъждане на самия себе си. И действително, ако Бог е Истината, Доброто и Красотата, и ако, от друга страна, този свят е безкрайно и непреодолимо отвъд тази Истина, това Добро и тази Красота, ако нито може да ги „вмести“ в себе си, нито може да се причасти към тях, то той, светът, е съвършена и вечна неистина, абсолютно и непобедимо зло, пълно и неизправимо уродство – изобщо, чиста отрицателност пред Лицето на Бога. В такъв случай единственото подобаващо, единственото благочестиво отношение на този свят към Всевишния, би трябвало да е неговото просто само-отрицание пред Бога. И това е не просто логично, това е несъмнено за собствения дълбинен опит на човека, в който той най-непосредствено знае цялата суетност и неоправданост на своето битие, съизмервано с Духа на Истината. Прозренията на Еклисиаст са истинска изповед за непреодолимата суетност на човешкия живот на земята. Откровението на историята, е откровение за човешката неспособност да постигне и да се утвърди в Истината.

Всичко това е така и то е постигнато по специфични начини от мъдреците на всички народи и на всички времена. Но ето – именно него, несъмненото, Бог отрекъл в чудото, в парадокса, в невъзможността на Своето Въплъщение. Бог приел суетното естество на света, станал иманентен на неспособната да вмести Истината история, съединил се съществено с отрицаемата пред собствената Му Правда твар.

Всъщност, със Своето „абсурдно“ от всякаква земна гледна точка Въчовечаване , възвишаващия се над света, открил, че Той – отвъдният на всичко тварно – е отвъден и на Своята собствена отвъдност спрямо него.

Но с това Бог открил нещо още по-неподозирано – открил, че Неговата трансцендентност съвсем не е просто отчужденост от грешния свят, а надхвърляща всяко понятие, всяко очакване, всяка надежда, безкрайна жертвена Милост.

Чрез Своето Въплъщение Бог отрекъл безконечната спрямо Него отрицателност на света.

Заслужава си да се замислим над това Божествено „отрицание на отрицанието“, защото в него и именно в него е заключена цялата истина за отношението на Бога към света.

Забележете – със Своето въплъщаване Бог отрича и отрича същностно, безконечната нищожност, суетност, отрицателност на света спрямо Себе Си, като по този начин Той го утвърждава – в Себе Си, чрез Себе Си. Трансцендентността на Бога спрямо света, сама трансцендира Своята трансцендентност и това Божествено „преобръщане“ на логиката е акт на най-велика милост. Отрицанието на света, основано на трансцендентната, вечно и непреодолимо трансцендентната нему Правда, се отрича от Самата тази Правда като не-о-правдано и неподобаващо за истинското отношение на Бога към света. Чрез Въплъщаването Си в естеството на света Бог осъжда осъждането на света, отрича миро-отрицанието.

Но – и в това е цялата неповторимост на това Божествено „отрицание на отрицанието“ – тази приетост, тази опростеност на света пред Правдата, не е равна на оставянето на този свят в греховността му, не е равна просто на снемането на Съда над него. Тя е равна единствено на без-крайната Милост, която от безкрайната отреченост възстановява, и от „тия камъни въздига чеда Аврааму“. Милостта Божия, следователно – колкото и парадоксално е да се каже това – е безкрайно преляло отвъд себе си отрицание – отрицание, което безпределно отричайки греховността на света, в без-пределността си отрича и самото това отричане. По този начин, в Христа, безкрайно-отреченото пред лицето на Правдата си остава отречено. Кръстът, изправен пред света, разпнал Своя Бог го свидетелства недвусмислено. И същевременно, то- отреченото, бидейки отречено – бива простено, възкресено от отрицанието си. Богът, понесъл Кръста на света, простил му от този Кръст, го свидетелства недвусмислено. Единствено тук, в парадоксалната за земния ум Божествена логика, отрицанието на отрицанието не възстановява и не утвърждава изходното положение, тоест греховността на света, която Бог по Правда отрича, а – в самото изходно положение създава ново. И това е тъй, защото отрицаващият по Правда всичко мирско и греховно Бог, Сам става безкрайно отреченото от Него, отрича се от Своето отрицание на света и Сам става неговото утвърждение.

Парадоксът на Въплъщението разкрива, следователно и още нещо – твърде важно за нас от практическа гледна точка. Разкрива, че ние всъщност винаги сме по някакъв начин на погрешен път пред Бога, желаейки да бъдем логични и праволинейни в своето благочестие пред Него. Ние грешим пред Бога и Неговата Правда явена в Иисуса Христа и когато просто отричаме и осъждаме този грешен свят (когато „се сърдим“ на Бога, че търпи превишаващата търпението ни негова мерзост) и когато просто го утвърждаваме като „този“ свят (когато се бунтуваме срещу аскетичната, спрямо „живия“ автономен живот, християнска Правда)

Когато благочестиво и ревностно осъждаме света и мирското, ние винаги рискуваме в увлечението си да обезценим неговата вечна, свещена ценност за Бога и по този начин сами да попаднем под Съда на Неговата Правда. Затова – още по-парадоксално казано – най-дълбокото, най-безупречното, най-благочестивото осъждане на света пред Лицето на Правдата е осъждането и на осъждането на света. Най-дълбокото, християнското миро-отрицание е миро-опрощението.

Уви, обаче, хората сякаш не могат да отрицават и да осъждат в този свят иначе, освен тъй, че сами да заслужат за това отрицанието и осъждането на Божията Правда. Ние просто сме безсилни така да отречем и да осъдим, та да се утвърдим чрез това в Истината. Въставайки и отрицавайки своите самозаслепени и саморазобличаващи се жизнени форми, ние трагично-неминуемо се утвърждаваме просто в друго самозаслепение, в друга погрешна крайност. Нашето отрицание и самоотрицание тъй и никога не ни възвръща към Бого-утвърждаваното. Напротив, то ни тласка просто към друго или дори към противоположното зло и с това ни открива, че Божията Правда за света и живота е не просто различна от осъжданото емпирично състояние – Тя е без-конечно различна от всяко емпирично състояние на света. Тя е невъзможната възможност на живота.

Но ето – и тази отрицателност на земния живот, и това метафизическо мироотрицание Бог отрича чрез Иисуса Христа – отрича Го като най-перфидната, най-изтънчената греховна мирскост. Отрича го, казвам, в Христа, у Когото – парадоксално – всичко грешно, отрицателно и мирско, отвека и непостижимо е утвърдено като онова именно, което подлежи на спасение.

Вярно е, безспорно вярно е, че грешният човек се отрицава от Божията Правда, отрицава се като същество направило себе си чуждо и трансцендентно на тази Правда. И това извергване отвъд Бога – безкрайно далеч, непроходимо далеч в затворения, безконечно затворения свят, е Божието правосъдие над човека-грешник. Но грешен е и човекът, който ограничава Бога само в това Негово правосъдие и по този начин Го ограничава в своите чисто морални мерки. Защото Бог е без-гранично и затова – парадоксално за човешкия морал правосъден.

Нека си припомним за думите на Христа, казани на Кръста, на който Го разпнаха людете. „Отче, прости им, защото не знаят що правят.“ (Лук. 23:34)

Нима не е заслужавало правосъдно наказание самото това, че тълпите не познаха Бога, че не познаха Своя Бог и в заслепението си Го убиха? Та, нали убивайки Бога, те не Него, безсмъртният лишиха от нещо, а сами себе си лишиха – лишиха се от Бога, а значи – от всичко се лишиха, низвергнаха се в бездната на абсолютната отрицателност? Но ето – тази безкрайно отрицателна бездна на света, това самолишаване на света от Бога, това безконечно зло – то бе отречено от Бога. „Прости им – казва Бог – прости им, те не знаят какво вършат.“ И тази трагична сцена, за която говорим в минало време, съвсем не се е разиграла само в оня миг и само на онова място. Тя е всечовешка и всевремева сцена – сцена, която всички народи и всички епохи имат пред себе си като кървяща и нескончаема рана. Убивайки Бога, онази тълпа разкри каква всъщност е била всякога, от самото начало, същността на людете съгрешили в Адама – същност на Богоубийци, на разпинатели на Истината, на твари, извергнали отвъд себе си своето метафизическо отче-ство.

В лицето на тълпата – тълпата на „Своите Богу“, които „Го не познаха“, бива извършено все-човешкото престъпление. В лицето на тълпата всички народи и всички времена извършват Разпятието на Господа, защото нали ние сами вярваме, че в онзи ден Бог е понесъл всички наши грехове, понесъл е греха на света. А грехът на света – целият грях на целия свят – е грях към Господа. (Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших“ (Пс. 50:6). И ето – казвам – именно това абсолютно отрицание – Бого-убийството, безконечното зло на света – то бива отречено от Бога, Който понася, приема Кръста Си. Отреклите се от Бога, оставащите в най-буквалния смисъл без Бога, не биват оставени от Бога. И както в лицето на тълпата всички народи и всички времена са разпнали Бога, тъй в лицето на същата тази тълпа Бог е простил на всички народи и всички времена, отрекъл е отрицанието им, понесъл е Кръста Си. И тъй, помнейки това, не сме ли длъжни ние именно „по Бога“, именно според Христовата благочестие да бъдем особено внимателни в съжденията си към всичко отрицателно, и даже – бих казал – толкова повече да бъдем внимателни към отрицателното, колкото повече то по Правда подлежи на отрицание? Защото – и това е открил Сам Бог в Иисуса Христа – именно то преди всичко има ценност за милостта Божия. „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лук. 15:7).

От тази, от тази непостижима милост на Бога към неизчерпаемо и бездънно грешния свят, извира онази най-парадоксална, най-необяснима, ведома само на радикално християнското зрение – светлина на мрачното на земята. „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). Това е онази особена, възмутителна за фарисейското зрение от всички времена, светлина, която великите духове на християнското милосърдие са усещали съвсем непосредствено да струи именно от най-тъмните, най-разтлените, най-уродливите ликове на света. Светлина, като че ли, съвсем неоправдана и съвсем необяснимо -толкова по-силна, колкото по-мрачно, по-грозно, по отблъскващо е онова, което се съзерцава. Тази светлина на мрачното, на „подземното“, на „блатното“, са познавали ония героични духовници-мисионери, които са изпълнявали своята сърдоболна служба във вертепите, затворите, сред най-дивите езичници, при проститутките и алкохолиците, сред „дънните“ люде от всякакъв сорт. И да, те са виждали, те буквално са виждали светлина в разкривените, изродените, разядените лица и затова са носили службата си с някаква необяснима радост и дори – с опиянение. Да, казвам и го потвърждавам, защото това се чувства – мрака на този свят, именно той най-вече – оставайки си мрак, уродство, разтленост, свети – свети от милостта Божия към него, от милостта, която е толкова по-силна, по-страстна, по-болезнена – колкото по-дълбок, по-страшен и по-болезнен е мрака на света. Проницателният и – аз бих казал – радикалният християнин – християнинът, който е вдълбал в сърцето си именно великият парадокс на Христос – ядящ и пиещ с митарите, дружащ с блудниците и жалещ за бесноватите, има сетиво за светлината на великата Божия милост, която отстъпва и буквално пронизва именно най-тъмните и най-изтерзаните ликове на света. Радикалният християнин би потръпнал от гледката на най-дълбокия вертеп на света, но – казвам аз – той съвсем не би потръпнал просто от ужас и погнуса, а и от непредаваемото, негативно, но непосредствено-реално усещане за близостта на Христа до този пропукващ се в себе си пароксизъм на негацията. Защото наистина – именно най-гъстия мрак на този свят свети – свети не от себе си, разбира се, но свети – от особено интензивната, от особено страстната, от особено пароксичната болка и милост на Христа към него. Или още по-точно: той, мракът, оставайки си сам по себе си мрак, е светъл в милостта Божия към него.

В Христа, на Чийто изтерзани плещи тежи грехът, уродството и беснуването на света, лицата на грешниците се отразяват светли.

Така е по Бога, така е според Неговото Собствено Слово в плът – защото голото „прокурорско“ отрицание на мирското и греховното, което е свойствено на земния, непреодолимо-фарисейски морал – пред Лицето на всякога трансцендентната нему Божия Правда, е разобличено, разобличено е като наистина последен и най-перфиден гърч на същото това мирско и греховно, което не може и не може да „вмести“ в себе си Бога в Лицето на Иисуса Христа.

Защото, приемайки нашата плът и кръв, Бог веднъж и завинаги е отрекъл човешките понятия за Него като за просто трансцендентен на всичко, като за просто развенчаващ и осъждащ всичко в този грешен свят. Бог се е явил като Човек – Божествено отричайки отрицанието на света и с това – утвърждавайки го. И ето – в това непостижимо – милостно „понятие“, което Бог има за тъмните, уродливите, изтерзаните ликове на света, в това „понятие“ Божие за света – по-високо от всяко наше морално понятие – е явена и светлината в техния мрак – светлина, която „мракът не обзе“ и която няма да обземе никога – там, у Бога.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПасха: Христос воскресе!
Следваща статияУдряйки се
в гърди

1 коментар

  1. не мога да разбера вълнението на Професора към т.н. саможертва на бога. Въздишките за нещо кето може всичко при това безплатно, като че ли са пресилени? Да видим какво се случва – от начало бог прави мъжа и жената по свой образ и подобие и докато са кротки ги глези. Обаче като им пониква воля и мисъл ги гони в страшното. После бог досажда и изнудва поколението на тези, които е създал (по свой обра и подобие) с мутренското : Ако не направиш това… аз ще ти…. Изглежда че бога наказва създадените от него за тяхната воля. Интелектът изглежда грешка а упражняването му грях. Божиите създания упорстват в неглижирането на божата воля и постоянно грешат въпреки заплахата от възмездие. Бога ги унищожава един път но потомството на
    неговата селекцията пак достига до същото състояние. Сетне бог сменя тактиката, саможертва се заради тези които е направил а те не го зачитат… Но нещата си остават същите ако съдим от постоянните подканяния да не грешим и че ни чакат санкции. Професора е трогнат но някак си подминава резонните въпроси – Защо онзи който може всичко не си направи нови хора които не са толкова вироглави? Защо след като 6000 години тактиката му не проработва не я смени с някоя друга? Защо този който може всичко виси по кръстове за да изпита болка, която той я е създал? Защо човеците, които така или иначе нехаят, ще се хванат на саможертвата, която в същност не е саможертва защото богът възкръсва и пак си е на небето. Защо човеците след 4000 години им е нужен богочовек за да ги представлява пред бога, чиито образ и подобие са? А и заслужава ли си да почитаме бог който се е издънил при сътворението на човека и хронически не може да излезе на глава с него? Въпроси, питанки и гатанки…