Начало Идеи Гледна точка Властта над собствената ни природа
Гледна точка

Властта над собствената ни природа

1950

kyanakiev

 

 

Общо място в реакциите на секуларния свят, когато определени църкви или други консервативни институции му обърнат внимание, че твърде дръзко е започнал да интервенира в човешката природа е, че той, секуларният свят, чрез своите „позитивни науки” всъщност овладява тази природа за да направи независима от нея нашата чиста субективност. Която пък съвсем не е била такава когато същите консервативни институции са я държали зависима от себе си. Ние, казват, все повече „овладяваме” човешката си природа… Но нима не е очевидно, че щом овладяваме именно „човешката” природа, ние сме както „овладяващите”, така и „овладяваните” от своите действия?

Защото нали ние, овладяващите човешката си природа, сме и нейните носители. И е, изглежда, чиста привидност, че овладявайки я, нейни владелци ставаме въобще „ние”, човеците. Не става ли неин „владелец” по-скоро тъкмо агентът на позитивните ни науки, доколкото „природата” въобще, като такава, е предметът на тези науки. Ние следователно, попадаме по-скоро под властта на един вид „експерти” по определена „предметност”, с която се идентифицираме (биваме идентифицирани, позволяваме да бъдем идентифицирани). И е прав К. С. Луис, казвайки, че когато „човешката природа” бъде овладяна, тя се предава не на „човека” изобщо, а на определени човеци. Като овладява своята природа, човекът не я подчинява на „себе си”, а по-скоро едни хора подчиняват на себе си други, чрез властта над природата им.

Така например, съвременната овладяност на човешката репродуктивност до най-дълбоко генетично равнище, не прави днес „човека” господар на тази страна от природата му, а по-скоро съумява да превърне определени хора (потенциално всички хора, всеки човек) в „просто природа”, предмет (пред-мет) за други човеци. Така технологиите на т. нар. „сурогатно майчинство”, in vitro процедурите и др. под., като изхождат поначало от благородния мотив да освободят от дълбокото страдание на семейното безчадие позволявайки зачеването, износването и раждането на плода с помощта на външни на семейството „донори” (на яйцеклетки, сперматозоиди или утроби), позволяват обаче също и възможността (засега извън закона в повечето страни) за едно предварително „подбиране” на генетическите особености на детето чрез селектиране на донорския материал. Но така цяла съвкупност от хора – а именно „донорите” – биват сведени до „природа”, която се „ползва”, подбира, „поръчва” от други хора. В определен смисъл, следователно, разпростирането на властта ни над „нашата” природа произвежда по-голямо число хора, подвластни на природата. In potentia, повтарям, всяка жена би могла днес да бъде редуцирана до „производител” на яйцеклетки, до износваща биологичен плод утроба и т. н. – сиреч би могла да бъде поставена под властта на „природата” си, която да бъде „ползвана” и „продавана” като предмет от на други хора. Но при възможността да се ползва репродуктивно „донорство”, а по този начин да се подбират, избират и селектират предварително генетически характеристики на потомството, и самите раждани по този начин деца се превръщат в конструирани от своите „родители” артефакти. Ето как „овладяването” на природата ни не ни „освобождава” от зависимост, а ни прави подвластни. Та дайте си сметка, колко по-подвластно (на „овладяната” от нас природа) е едно дете, на което родителите, чрез подбирането на съответен генетичен донорски материал ще пред-определят пола, здравето, цвета на очите, косите, предразположенията и т. н. Колко по-подвластен на едни човеци (на родителите си) човек ще бъде това дете. Следователно, в мярата на овладяването на природата ни, делът на „природата” в нас, делът на онова в нас, което може да бъде обект, предмет не намалява за сметка на субективността, а би могло да се увеличава.

И ако овладяването на репродуктивната ни природа е само най-външното проявление на този процес, то, „овладяването” на нашето тяло, което днес е дълбоко опленено от властта на хормоналните, медицинско-козметичните и диетологични процедури, станало е техен „предмет” и от атрибут на личността се е превърнали в нейна, можеща да бъде подбирана, прекроявана, подменяна „дреха”, направо го прави много повече „природа” отколкото елемент на „аза”, каквото то е било преди „овладяването”. В човека, в когото преди е имало значителен дял субективност (защото тя е била и в тялото му, била е и телесна) днес има много повече „природа”. Тялото ни е отчуждено в „природа” – не е „азът” ни, а онова, което е на „аза” ни; което, в мярата, в която аз имам власт над него, разполагам с него като хормонален баланс, специфични белези, черти и т. н., ме владее, изисквайки като една „овладяна” природа, тези манипулации, корекции, поддръжка. Самият факт, че днес аз бих могъл да променя дори пола си, свидетелства, че в мярата, в която съм „овладял” природата си до степен да променям нейната половост, аз съм бил и „овладян” от нея. Полът ми вече не се разглежда като нещо, с което аз се обективирам в света и за света, а нещо, в което съм обективиран. Ето защо аз днес съм и „отлепен”, дистанциран от тази „природа” – моя мъжки или женски пол – и мога да имам желанието да я променя. Само че в мярата, в която мога да го направя, мога да променя пола си, в мярата, в която го „владея” аз го чувствам вече като нещо в мен, като нещо, което ми е „придадено” – не вече като нещо, което е елемент от моята субективност, а като „природа”, елемент от моята обективност (предметност).

Защото какво е за човека „природата”? Онова, което е „обект”, „предмет”. Имайки следователно, във все по-голям обем човека като „предмет”, ние, човеците започваме да имаме все повече самите себе си като „предмет” – да виждаме себе си, да чувстваме себе си, да разбираме себе си като „предмети”. Днес ние се виждаме пълни с „природа”, т. е. с предметност, от която сме владени. Оттук идва и невероятната ни заетост със самите себе си – вторият, след дехуманизацията на цели сегменти от човечността ни, резултат от „овладяването” на природата ни. Ние се вслушваме в себе си като в „предметност”, ние манипулираме себе си като „предметност”, с която сме изпълнени. Чудовищният субективизъм и интроспективизъм на най-новите времена идва оттук. Та нека си дадем сметка до какво бяхме сведени например, от теорията на класическия фройдизъм – до какво бе сведен нашият „аз” в тази теория, разшифровала и терапевтично „овладяла” природата ни. До тънка и изтерзана структура между чука на „либидото” („то” или природата) и наковалнята на „цензурата” („свръх-аза”). „Аз” (неслучайно обективиран във фройдизма и изписван вместо в първо лице единствено число, в трето – като „аз-ът”) е функция, резултанта между напора „отдолу” (на либидото) и напора „отгоре” (на културната нормативност) – онази еластична граница между две власти извън „аза”, една овладяност. И овладявайки в теорията тази триделна „природа”, която според нея ние „сме”, в жизнената си практика „след Фройд” ние се видяхме вече напълно „овладени”. Видяхме се като интериорен „предмет”, владян от природното под-съзнание и оспорващото властта му свръх-съзнание. „Овладявайки” природата ни, разшифровайки я като хидравличен баланс на безлични сили, фройдизмът ни идентифицира с „владяното” от тези сили, остави ни пълни с „природа”, об-зети от „природа”.

Направо трябва да се каже, че „овладявайки” природата на душата ни, съвременните „позитивни науки” ни правят овладени, владени от душата ни (която вече и не е „душа” – нещо наше, нещо, което сме). Пак казвам, чудовищният психологизъм на най-съвременния човек не е признак на неговата себепроницателност, на неговата власт над себе си, а обратно – на неговата подвластност на себе си, на неговата обсебеност от себе си.

От тази обсебеност от себе си, от това изпълване с „природа” израства и парадоксалното умножаване на авторитетите, на които се подчиняваме днес ние (уж „овладелите” природата си) в сфери, в които по-рано бяхме напълно автономни и сами бяхме авторитети. Днес огромна кохорта „експерти” по „природата ни” трябва да ни учат например, как да отглеждаме и възпитаваме децата си: кога точно каква храна да започнем да им даваме, какво точно и как да започнем да им говорим, какво и доколко да им разрешаваме и забраняваме и т. н. и т. н. И това е така защото както „родителството”, така и „детството”, след „овладяването на човешката природа” са вече „природни” състояния, те са прояви на особености и инстинкти на „човешката природа”, на които са подвластни майките и бащите от една страна и децата от друга. Самите родители днес са склонни да се държат като „обекти” на психологическата експертиза, като направлявани в сведеното до „природно-културно състояние” бащинство и майчинство. От друга страна, младежко-тийнейджърската възраст, откакто с „овладяването на природата ни” се превърна от „проблемната възраст” в „пубертет”, буквално бе иззета от личната субективност, от онова, което младият човек живее, преживява и бе превърната в нещо, което го живее, владее, тласка, променя. „Пубертетът” днес е практически „болест” на природата, от която детето, след края на детството си бива „обсебено” по физико-химически причини – „състояние” на организма, по отношение на което са осмислени единствено предметно-експертните медицински действия. Трудностите на израстването, с които по времето преди да „овладеем” човешката си природа, младите се справяха сами и за които биваха държани отговорни като субекти, днес са „обективни процеси”, от които те са овладени напълно и за благополучното протичане на които отговорността лежи само върху външни авторитети.

Днес, следователно, сме сведени до „природа”, от която сме владени и изпълнени, а не сме владелци на себе си (в което е и спецификата на човешката природа). И това е така, повтарям, защото твърде, твърде дълбоко – хюбристично-дълбоко сме „овладели” природата си. Тя не е вече нещо „наше”, нещо в собствените ни ръце, а нещо в ръцете на „науките”: психологията, медицината, социалната инженерия, козметиката…

Но ако човекът е тотално разгадан, сведен до „природа”, която сам той напълно е „овладял”, това води и до раждането на един съвременен мегамит, на който си заслужава, с определена доза хумор да обърнем накрая внимание: убеждението, че всичко зависи от „правилното” научно-обосновано „експертно” отношение и разпореждане с тази наша „природа”. Ако, с две думи, ние преминем през жизнения си път с експертно ръководеното заобикаляне на възрастовите, сексуалните и т. н. травми, с експертно-диетологичното туширане на житейските „стресове”, с навременната и точна медицинска превенция на хабитуса ни, с научно обоснованото хранене и предпазване от вредните вещества, ние… не би трябвало изобщо да умираме. Защото щом сме „човешката си природа”, която напълно сме се научили да „владеем”, напълно сме направили „предмет” на „позитивните” си науки и научно-технически практики, то нима нашата смърт може да бъде резултат от нещо друго, освен от „безотговорното” ни отношение към владеенето й? Еди-кой си се разболя, получи удар, инфаркт… Ами, как да не му се случи, когато не направи в определения момент нужното за холестерола си, не спазваше стриктно и постоянно здравословното хранене, не избягваше стреса, не направи необходимото да психо-анализира навреме подсъзнанието си, за да не се „соматизират” депресиите му и т. н.

Колко често чуваме подобни обяснения, които издават загнездилото се, „обуржоазилото се” в нас убеждение, че ако всичко това не бихме допуснали и бяхме се „третирали” стриктно според експертизата на човешката ни природа, то тази природа никога и не би могла да излезе от владението ни, не би ни поднесла „изненадата” на смъртта – този резултат от не-обладаването й. Но от друга страна, тъкмо доколкото ние сме вече препълнени с „природа”, „владение” сме на природата си, то как пък бихме успели без поне някъде да сгрешим, без поне някъде да направим пропуск да „владеем” цялата тази „машинерия”, която непрекъснато и отвсякъде ни владее. И ето: въпреки че сме убедени, че сме живели напълно във властта на „позитивните науки” за нашата природа, все пак сме „пропуснали” да „нулираме” някакъв „стресов фактор” и ….

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора