0
3408

Парижанина

Откъс от историческия роман „Парижанина“, дебют на Изабела Хамад, който излиза на български в издателство „Кръг“

„Когато погледна живота си, виждам цял списък от грешки. Очарователни, красиви грешки. Не бих ги променил“, казва Мидхат Камал, главният герой в романа „Парижанина“ – дебют на Изабела Хамад, който излиза на български с логото на издателство „Кръг“. Книгата излиза в превода на покойния Стефан Аврамов (1978–2021), корица е дело на Люба Халева.

Животът на главния герой Мидхат Камал започва в Наблус – град на север от Йерусалим. През 1914 г. Османската империя тъне в упадък, а на хоризонта се задава Първата световна война… За да избегне наборната служба, Мидхат отива да учи медицина в Монпелие. Докато следва, той заживява при антрополога Фредерик Молиньо и се влюбва пламенно в дъщеря му Жанет. Оказва се обаче, че вместо да се разгърне вълнуваща любовна история, пред читателя се разкрива предателство – ученият има скрити мотиви, за да приюти младия палестински студент. Чувствайки се наранен, Мидхат заминава за Париж, където учи история в Сорбоната. И докато е във френската столица, старият му свят се разпада под окупацията на британците и надигащите се националистически настроения в Палестина. Младият мъж е принуден да се върне у дома, разкъсван между две култури и две реалности. Той трябва да намери своето място и да се справя с конфликтите в собственото си семейство, но и с очакванията на обществото в един отиващ си свят.

„Парижанина“ е исторически роман, впечатляващ за младата възраст на авторката, която приключва книгата преди да е навършила 30 години. Изданието привлича и с дълбочината, в която разглежда въпроси на културната идентичност, любовта и политиката, докато проследява живота на главния герой по време на ключов момент от историята. Текстът хвърля светлина и върху началото на дългата епоха от страдания, неразбирателство и смърт, белязала съдбата на Близкия изток.

„Парижанина“, Изабела Хамад, превод Стефан Аврамов, художник на корицата Люба Халева, издателство „Кръг“, 2022 г.

Отпред гарата на Монпелие приличаше на храм. Мидхат замъкна пътническия сандък между колоните и се взря в хората и автомобилите, които се движеха по правоъгълника. Нямаше никаква представа как изглежда доктор Молиньо. В писмата от университета нямаше описание, тоест можеше да е всеки мъж, който минава наблизо. Слабият господин във фрака не го ли изгледа с интерес? Или възрастният господин, който с тези очила така прилича на учен. Но в мига, когато истинският му домакин би трябвало да се обърне към него, всеки от тях отминаваше. Мъжът до гишето за билети със сигурност го гледаше настойчиво, малко прекалено настоятелно и Мидхат извърна очи.

Тълпата пред гарата оредя и по площада заснова фенерджия със стълба. Ято медицински сестри влязоха във фоайето на отсрещната сграда и изтръскаха чадъри. Светещият край на цигара се отрази в локва и изчезна, някой мина близо до Мидхат отдясно. Имаше големи руси мустаци. Несъмнено беше твърде млад, за да е докторът, пък и когато се приближи, видя, че изражението му не беше приветливо, а обрамчените му с руси мигли очи не падаха върху лицето на Мидхат, а върху феса. Шапката на мъжа беше плоска и с периферия, беше се вторачил в него и докосна с пръст ръба ѝ. Мидхат разпозна френския израз на уважение, жест малко преди повдигането на шапката, с който показваш, че не криеш нищо отдолу.
Младежът обаче не можеше да се отърси от усещането, че му сочеше липсата на периферия в неговата. Смръщи се, но мъжът изчезна в странична улица.
– Мосю Камал?
В края на пряката млада жена вдигна ръка. Къси кестеняви къдри прегръщаха ушите ѝ под шапката. Тръгна към него и диагоналната гънка на полата ѝ се люлееше, докато тя приближаваше.
Той се поколеба.
Bonjour. Je m’appelle Midhat Kamal.[1]
Жената се засмя и под очите ѝ изникнаха бръчки.
Et je m’appelle Jeannette Molineu.[2]
Подаде му бледа ръка с кокалести пръсти. Мидхат ги задържа, бяха доста студени. Странно, че съпругата беше дошла, за да го вземе, но се сети за Фарук и думите му за французойките и тръгна след Жанет към зелен автомобил, спрян в пряката.
– Дано не чакате отдавна – каза тя, отвори вратата и се напъха на задната седалка. – Как пътувахте?
– Беше дълго… нескончаеми дни.
Шофьорът караше бързо и двигателят заглушаваше гласовете им. Мидхат гледаше през прозореца как градът се издига, снишава и пръсва по уличките, с пасажи от чадъри и палта, които набъбваха и се свиваха по тротоарите. Завиха по тесен път, където сградите бяха нашарени с черни балкони и покрити с керемиди. Автомобилът забави.
– Градът – поде Мидхат – прилича на Наблус. Двете планини, каменните сгради, уличките. Но е по-голям, а камъкът за градеж е по-жълт.
– Роден сте в Наблус?
– Да. А вие сте родена тук?
– Не – отвърна тихо и с усмивка в гласа Жанет. – Отраснах в Париж. С татко се преместихме тук преди четири години, когато започна работа в университета. Тук държах и зрелостните изпити.
– Баща ви е доктор Молиньо?
– Разбира се.
– Ах. А съпругът ви?
– Не съм омъжена. Писон, да минем през центъра, моля? Това е „Рю де ла Лож“, главната търговска улица. В дъното се намира „Плас де ла Комеди“. Монпелие е малък, ще го опознаете бързо. Боя се, че е вече тъмно и почти не се вижда.
Мидхат се загледа в лицето на Жанет Молиньо. Сенките от фенерите уголемяваха очите ѝ и ги правеха черни, покриваха с петна бледата кожа и уплътняваха тънката горна устна. Появяваха се и чезнеха, докато те се движеха, и всеки път, щом се озовяха под пълния блясък на фенер, въздействието им се преобръщаше.

Пътят стана по-широк и от двете страни беше затревен. Писон зави и забави, когато мина през отворените порти, автомобилът захрущя по алея, нашарена от светлините на прозорците на голямата къща. Слугиня направи реверанс на входната врата, през която Жанет съпроводи Мидхат в преддверието. По стената имаше електрически лампи, строени между картини, а до стълбището, което се извиваше надясно, висеше голямо огледало. Отворена врата разкриваше бели стени и лъскавата черна извивка на роял, от друга се подаде мъж с двойна брадичка, сива коса и втален костюм.
Bienvenue, bienvenue, Monsieur Kamal. Фредерик Молиньо. Аз съм вашият домакин.
– Добър вечер, аз съм Мидхат Камал. Много се радвам да се запознаем.
– Влизайте, влизайте, здравей, скъпа, толкова… се радвам, толкова… се радвам.
Молиньо здраво разтръска ръката на Мидхат и я похлупи с лявата си длан. Младият мъж се опита да повтори движението, но преди да се усети, пръстите му бяха пуснати и домакинът вече беше разтворил обятия в преддверието.
– Моля, чувствайте се като у дома си. Чест е, че ни гостувате, и горим от желание да ви покажем нашия начин на живот. Моля, заповядайте за аперитив.
Гостната беше синя, с капитонирани дивани и маса, увенчана със сребърен поднос с четири кристални чаши. Френски прозорци водеха към веранда с желязна маса и столове, и мрачна морава.
– Виждам, че се колебаете – каза доктор Молиньо и дръпна панталоните си на коленете, преди да седне. – Няма алкохол. Наричаме го cordial[3]. Sans alcool totalement. S’il vous plaît, Monsieur, asseyez-vous.[4]
Мидхат седна на дивана и изтощението незабавно го връхлетя.
– Кога ще дойде Мариан? – попита Жанет.
Младежът съзря приликата, когато бащата и дъщерята се настаниха един до друг. Най-ясно беше изразена в очите. Лекарят обаче беше с широка челюст, докато брадичката на Жанет беше заострена и с малка трапчинка. Беше свалила шапка, но косата ѝ оставаше сплесната, само къдрите около ушите ѝ бяха свободни. Чертите ѝ бяха изтънчени, а съвсем леките бръчки под очите само я правеха още по-красива. Беше слаба, но с широки рамене, а може би така изглеждаше заради стойката, леко изгърбена. Мидхат сведе очи и натисна палец в столчето на студената чаша.
– По-късно, скъпа. Мариан е племенницата ми. Идната седмица се омъжва, та ще присъствате на френска сватба! Всъщност брачните обреди са разковничето към една култура. Ако присъствате на сватба, ще разберете обществото. Как пътувахте?
– Пътувах дълго. Затова съм и уморен. Питието е невероятно вкусно.
– Френският ви е много добър – каза Жанет.
– Благодаря. В Константинопол учих във френско училище.
– Какви са първите ви впечатления – попита лекарят. – Жанет показа ли ви града?
– Татко, уморен е. Минахме за малко през центъра.
– Красив град – отвърна Мидхат.
– Така. Надявам се да ви е удобно тук. Монпелие не е голям и предполагам, че ще предпочетете да вървите до университета, докато времето още го позволява. Писон, разбира се, ще ви помага първите няколко дена. В понеделник je crois qu’il y a une affaire d’inscription[5], а после си знаете, tout va de l’avant[6].
Имаше няколко думи в тази реч, които Мидхат не разбра. Кимна му.
– Прекрасна сграда – каза Жанет. – Университетът. Някога е била манастир, както знаете.
– Мерси – отвърна Мидхат на прислужницата, която се доближи с гарафата. – Бикфи[7], извинете, достатъчно. Не, не го знаех.
Молиньо се облегна и впери очи в тавана. Лицето му беше покрито с бръчки, косата му нашарена с бяло, но в тяло изглеждаше подвижен. Беше с тясна талия, а вдлъбнатината на широкия мускул на бедрото му се очертаваше през плата. Сложи ръце на колене и рязко се изправи, петите му тракнаха в пода.
– Толкова сме въодушевени от идването ви. Боя се, че ще ви затрупаме с всевъзможни въпроси. Аз съм социален антрополог по професия. Хастарът на сърцето ми е съшит от въпроси.
Мидхат не разбра последния израз. Молиньо обаче беше допрял върховете на пръстите си до гърдите, а думите „въпрос“ и „сърце“ накараха сърцето на младежа да забие учестено заради бликналата боязън, че лекарят намеква за медицинска практика.

[1] Добър ден. Аз съм Мидхат Камал (фр.). – Бел. прев.
[2] А аз Жанет Молиньо (фр.). – Бел. прев.
[3] Ободрително питие, кордиал (фр.). – Бел. прев.
[4] Няма никакъв алкохол. Заповядайте, господине, седнете (фр.). – Бел. прев.
[5] Мисля, че трябва да се запишете (фр.). – Бел. прев.
[6] И пълен напред (фр.). – Бел. прев.
[7] Стига, достатъчно (разг. ар.). – Бел. прев.