1
873

Парламентарен омлет

TNikolov

Три седмици преговори, без решение по уравнението за властта.

Извиненията са добре известни. Избирателите задали на политиците толкова трудна, почти невъзможна задача, че, видите ли, сега политиците се чудели и маели как да я решат, смирявали се, тепърва се учели да водят такива преговори, (пре)откривали правилата на политическия консенсус.

Урокът по смирение е нужен. Не сме забравили онова въплъщение на политическата арогантност, известно още като „кабинета Орешарски”, извело на улицата будните граждани и споминало се ведно с рухването на подкрепяната от него финансова пирамида КТБ. Не сме забравили и „#Кой?”, нито полицейските заграждения, нито лигаво-лицемерните прегръдки между Станишев и Местан на „Орлов мост”, скрепени с унизителното извозване на поробени човешки маси от цялата страна. БСП вече плаща с лихвите това си политическо безумие.

На ДПС това предстои, колкото и движението да възприема себе си като монолитно и непоклатимо. На този свят няма чак толкова тотал(итар)но устойчиви политически конструкции и рухването преди четвърт век на Берлинската стена е най-добрият урок за това. ДПС са политическият прокажен в новото 43-о Народно събрание. С „Кой?” на първия ред, гарниран с познатите ни политически менипеи на г-н Местан, нищо не се променя. ДПС няма друг вариант за оцеляване, освен да окаже явна или скрита политическа подкрепа на бъдещо „правителство на малцинството”, но това не ги смъква от „позорния стълб”. От новия политически консенсус, колкото и крехък да е той, зависи българската политика да не извърши „връщане в Сарая”. Това е най-големият и общ урок по политическо смирение.

Що се отнася до ГЕРБ, там също не са забравени редица неща. Днес Бойко Борисов търси и говори за диалог, ала се помнят времената, в които безогледно газеше политическите си противници и опоненти „като гнили тикви на бостан” (май това беше метафората). Така че също е редно да има смирение.

Има ли смирение при нови парламентарни формации като Реформаторския блок и Патриотичния фронт е не по-малко важен въпрос.

От лятото насам видяхме поредица от взаимоизключващи се стъпки в РБ, които, ако бяха танц, отдавна щяха да са стоварили извършилия ги с лице към земята.

Реформаторите, по стара синя традиция, продължават да смесват реформите с персоналии.

Вярно, този път не чухме какво Кънев мисли за Кунева или Кунева за Кънев. За сметка на това нееднократно чухме какво Р. К. мисли за Б. Б. и как лично ще прогони него (съответно и ГЕРБ) от властта. Добре. Един политик е в правото си да заема обяснимо категорична позиция, но само с ясното съзнание, че след изборите ще удържи думата си.

Сега чуваме друго  – че реформите, а не персоналиите били от значение. Онова за Б.Б. си било за тогава, поради липса на политически опит. Шегичка. Трик (според Божидар Лукарски).

Добре. След което Радан Кънев знаково се „въздържа” при избора на председател на парламента, заемайки позицията, която Велизар Енчев играе в Патриотичния фронт.

Съпоставка, предполагаща размисъл.

А и не само тя.

Може ли някой от лидерите на РБ внятно да обясни – да оставим встрани отношенията с ГЕРБ, тази „ахилесова пета” на старата десница – защо направиха толкова остър завой и заявиха, че не си представят формулата на бъдещото правителство без коалиционния подпис на ПФ под нея?

В политически ситуации като днешната далеч по-реалистично е да има тематични коалиции по конкретната програма на бъдещото правителство (КТБ, енергетиката, здравеопазването), и то не във вариантите, угодни на Сарая.

С какво обаче другите позиции на „патриотите” – за настаняването на ракети „земя-земя” по южните ни граници, за държавен изпит по български на шестгодишни деца и полагането на „общественополезен труд” на родителите им, да не говорим за създаването на „етнически резервати” – толкова грабнаха реформаторските сърца?

Нали тъкмо РБ доскоро тръбеше, че никога няма да допусне ксенофобия и няма да легитимира агенти на бившата ДС? Защо тогава се натискат да подпишат документ, под който ще лежи подобен подпис – на един от съпредседателите на ПФ?

Пак ли „шегичка” с избирателите? С ЕНП, че и с новата Европейска комисия, на която явно се изправят косите при мисълта, че България тръгва към коалиция „тип Орбан”?

Разпадът на българските институции и тяхното корумпиране е повече от болезнен проблем, ала е безумие да се мисли, че клептокрацията, поддържана от ДПС, може да се пребори с черешови топчета, задължителна казарма или въвеждане на утринна гимнастика в училищата. Пропускам останалото, за него просто не ми се мисли. Но вече си представяме как еврофондовете ще си останат замразени, а икономиката ще продължи да агонизира.

Ако стигнем дотук, напразни са били жертвите през изминалите 25 години и изобщо не заслужаваме свободата си.

Крехко нещо е легитимното управление, затова Монтескьо сравнява парламентарната власт със съхраняването на яйце в кошничка. Всеки миг яйцето може да се счупи и се започва наново.

За да приземим метафората до българските й измерения, може да се каже, че в 43-ото НС имаме осем яйца в осем парламентарни кошнички. Много или малко е това – оставяме го на личната преценка на 50-те % гласували избиратели.

Отсега например е ясно, че парламентът не може да функционира с осем заместник-председатели (по архитектурни съображения), затова по всяка вероятност половината от тях ще работят в четни, а другата половина – в нечетни дни.

Няма как тези осем яйца да не влязат в леко (или по-силно) съприкосновение. Което е предпоставка или да бъдат изхвърлени на бунището (нови избори), или пък след отделяне на запъртъците да се стигне до приготвянето на омлет, който да захранва изпълнителната власт в срок от една, максимум две години (трудно можем да си представим по-голям срок на годност).

Кое обаче предвещава, че ДПС (с 1/6 от гласовете в парламента) е обречено да продължи да „разпределя порциите” във всяко, включително и в това, все още неочертало се на хоризонта управление?

Нищо.

Освен непонятната ни убеденост във всеобщата българска гламавост.

Вече 25 години разиграваме тази комедия с претенцията, че решаваме реални проблеми, докато всъщност се натрупват все нови и нови лъжи, а тъкмо най-лошите и съсипващи лъжи са зле поставените проблеми.

И не можем да въведем ред в сметките си, не защото числата не го позволяват: 1/6 от гласовете в парламента, дори 1/4 e пренебрежимо малко, ако само върху тях се крепи деградирането и обезсилването на българските институции.

Проблемът става нерешим, ако операцията по търсеното решение следва духа на отдавна отречени принципи, довели до трайната деградация на българското общество.

В момента, макар и трудно, се търси демократичен консенсус.

Въз основа на него може да се сформира дясноцентристко правителство на малцинството, което би могло да получи по-широка подкрепа, защото никоя партия – а и страната като цяло – няма интерес от нови избори.

Съгласието е трудно нещо. Виждаме как и най-наперените политически лидери са принудени да стискат зъби, с риск да счупят някой кътник.

Такива са правилата на демокрацията.

Другата възможност е тоталитарен мир, в който съгласието е предрешено, но пък свободата си е отишла.

И тогава ще изгубим дори малкото, дето ни е останало днес.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЗа скритото изкуство на Ничето
Следваща статияВ търсене на Константинопол