Внимателно проследих откриването на 42-ото Народно събрание и през цялото време имах едно особено усещане – за необичайния асинхрон между думите и езика на тялото на групите народни избраници. Уж всичко си беше според очакванията: малко добри пожелания в началото; челен сблъсък между Борисов и Станишев, подсилен от витиеватата реторика на Лютви Местан; и най-накрая, атакистката рапсодия на типичния Волен Сидеров за гроздовете на народния гняв и орехите (лешниците или бадемите) на бъдещото управление, както и за потните ръчички на депутатите, с които те знаели само да броят банкноти. Щеше да е смешно, ако не беше дотам политически тривиално, че успя да отприщи насиленото възмущение на едва двайсетина граждани пред парламента, убедени, че с присъствието си зачеркват „23 години грабеж”, като дадат на „фалшивите депутати от менте-държавата” 30 дни срок, та да се поправят. Всеки с илюзиите си.
Пълната имагинерност на случващото обаче се подсилва от нещо друго. Някаква обща неувереност (с малки изключения!) витае сред народните избраници. Новият парламент излъчва умора още преди да се е конституирал. Изглежда този политически асинхрон подтикна парламентарния доайен Стефан Данаилов с недоумение да запита депутатите „защо са такива?”: от място едни, пък на трибуната – други. Професионалният актьор нямаше как да не долови фалша и той артикулира онова, за което голяма част от телевизионната аудитория ясно си даде сметка: за пълната бутафория на българския политически живот, изразяваща се не в сблъсък на тези и аргументи, а в драматично преиграване (даже природно непосредственият Бойко Борисов сричаше написаното на листче).
Виждали сме какво ли не в миналите парламенти: истински сблъсъци тяло в тяло около трибуната и безкрайни нощни заседания; празни зали с малцина дремещи депутати, които унило гласуват с чужди карти. Но никога усещането за задкулисие в парламентарния живот не е било толкова натрапчиво. Неслучайно президентът Плевнелиев припомни на депутатите, че хората, пратили ги в този парламент, повече няма да търпят задкулисието.
Усещането, което излъчваше парламентарната зала, бе наистина особено: народните избраници бяха необичайно сплотили редиците си, плътно притиснати един до друг и явно доволни от факта, че изобщо са попаднали в парламента. Видени с помощта на телевизионните камери отгоре, депутатите сякаш не се деляха вертикално (по парламентарни групи), а някак хоризонтално (по особени срезове на влияния), които тепърва ще се разкриват пред публиката. В тази връзка най-показателни бяха влизанията и излизанията от залата на видни фигури като Делян Пеевски или Бойко Борисов, които пътем потупваха дружески по рамото най-неочаквани политически опоненти. Следва ли да се учудваме тогава от повсеместните призиви да не се купуват депутати, които едва ли се дължат само на политическата параноя? Официално (и невидимо) конституирано, това 42 НС изглежда толкова паритетно, че неговата политическа трансформация със сигурност ферментира.
Американският политолог Чарлз Тили има една сполучлива метафора, която ни дава ключ към подобни асиметрични политически ситуации. Тили говори за „паяжината от интереси”, която обвързва политическата класа по начин, невидим за широката публика, но достатъчно ефикасен.
„Паяжината на Тили” е метафора за невидимите вибрации на връзките, които единствено посветените усещат и осъществяват. Докато за останалите (непосветени зрители) голяма част от случващото се е пълна бутафория, някакъв театър на абсурда, пълна подмяна. Тъкмо тази парламентарна паяжина и нейните клиентелистки интереси придават същинското сцепление на новото Народно събрание, което иначе привидно съществува в съответствие с принципа нито-нито.
1. ГЕРБ нито ще участват, нито няма да участват в живота на Народното събрание (чрез връщане на мандата, стратегии на нерегистрация и падащ парламентарен кворум, които значително ще затруднят появата на кабинета „Орешарски”);
2. БСП нито има ясно мнозинство, нито се отказва от управлението, прехвърляйки цялата отговорност в ръцете на една личност – Пламен Орешарски (който не е член на БСП, но пък е бивш финансов министър на Тройната коалиция);
3. ДПС нито иска официално коалиция (подкрепяйки индивидуално експерта Орешарски), нито иска и да чуе, че кабинетът Орешарски e възможен само с негласната подкрепа на „Атака” (митичният 1 глас!);
4. Волен Сидеров (защото това е „Атака”) нито ще подкрепи кабинета „Орешарски”, нито ще допусне нови избори (възможно ли е това, си отговорете сами);
Изобщо паяжината, опасала българската политика, става все по-плътна и непрозрачна, така че налична информация стига до нас единствено при прокъсване в особено невралгични точки – например при преместването на политически тела от един в друг парламентарен участък. А при нарасналото значение на парламентарния кворум и на игрите с регистрация-нерегистрация подобно събитие май предстои. Още отсега скрито-парламентарното мнозинство на 2 ½ коалицията (БСП и ДПС, към които клони „Атака”) твърдят, че ГЕРБ иска да купи „на едро” 2-3 депутати от „Атака” и от гражданската квота на „Коалиция за България”. От своя страна, Бойко Борисов пък не крие безпокойството си, че 5-6 души от ГЕРБ са вече чувствителни към „трептенията на паяжината” (хора около бившия депутат Емил Димитров), затова основна задача на най-голямата парламентарна група била да излезе от това НС със същия брой депутати, с които е влязла (97 народни представители). Предстои да видим дали това ще се случи.
А междувременно не е зле да се опитаме да потърсим друг игрови модел на днешния парламентарен паритет, който ще се разрази в безмилостна процесуална схватка между 2 и ½ коалицията и опозицията. Сещам се за един политически модел, характерен за Русия и редица посткомунистически страни, който неговият откривател, харвардският политолог проф. Стивън Холмс, нарича , „мач в мъглата”. Той горе-долу пасва на отровния политически смог от българската изборна атмосфера.
И така, на парламентарния терен излизат четирима политически играчи. Проблемът е, че гъстият смог размива контурите на игрището. С повече вглеждане установяваме, че усилията на тримата основни играчи са съсредоточени в това топката да не попадне в най-едрия център-нападател (с екипа на „Бистришките тигри). Работата обаче е там, че мачът протича по доста импровизирани правила: изобщо не сме сигурни дали играчите не пипат топката с ръце и има ли кой да свири наказателни удари, ако започнат безмилостно да се контузват. Все по-натрапчиво става усещането, че външни лица излизат на терена и понякога играят с топката, вместо основните играчи. А поне в един от случаите става ясно, че страничните рефери (прокурорите) също се включват в играта. Голямото питане е дали съдиите (магистратите, Конституционният съд) на даден етап няма да изневерят на безпристрастността си и също няма да решат да поритат топка. Правилата определено се пренебрегват, изкушенията са засилват, а залозите не са никак малки.
Затова у част от публиката назрява питането: на даден етап няма ли мачът да се преиграе?
