Партиите днес са все повече лишени от политическа физиономия, те търсят нов тип идентичност и най-лесното е да моделират света в черно и бяло, да го представят така, че избирателите да могат лесно да се позиционират.
Как ви изглежда настоящата предизборна кампания, погледната през призмата на темата за идентичността? Наблюдаваме особен тип политическо обръщенство, неочаквани преподреждания на лица и формации, смяна на контури и преформулиране на политически идентичности. Как смятате, тези процеси са производни от сблъсъка на стари и нови идентичности в глобален контекст или са по-скоро следствие от някаква наша неспособност и нежелание да управляваме процесите на идентификация и самоидентификация, от устремеността към лесни и бързи, макар и краткотрайни печалби?
Този въпрос е особено важен. Глобалният въпрос всъщност е кои сме ние, какви сме, какво правим. Съвременните процеси на глобализация доведоха до силно размиване на идентичностите. Можем да видим това на политическо и на социално ниво. В миналото тези колективни идентичности, като че са били много по-ясно откроими, тъй като тогава всичко е функционирало в рамките на националната държава. Тази мобилност, която наблюдаваме днес, на практика не е съществувала. Все пак тези процеси се динамизираха изключително през последните години. Ако се върнем назад, ще видим, че преди 50-100 години партиите възникват по естествен начин, като процес отдолу нагоре, вследствие на някакви социални конфликти, тоест партиите възникват на базата на идентичности. Едни от първите партии са т.нар. масови партии, това е термин, който използваме в политологията и който показва, че тези партии почиват на класова идентичност.
Постепенно с отслабването на социалните противоборства тези идентичности избледняват. Това прави партиите днес много по-близки, избирателите вече трудно различават техните физиономии. Да, те имат етикети, едни се наричат социалисти, други християндемократи, трети либерали, но истината е, че партиите започнаха много да си приличат. Ако погледнем българските партии през последните години, дори още от края на 90-те години и началото на това хилядолетие, ще видим много общи теми, послания и позиции. Тоест партиите трудно поддържат идентичността, която са имали в миналото. Що се отнася до старите европейски партии, там все още има един инерционен процес, който ги съхранява, докато в страните от новите демокрации, в частност в България, това е основен проблем. В момента виждаме едни конкуриращи се политически, но икономически преплетени помежду си формации, които са изпразнени от съдържание. Партиите днес са все повече лишени от политическа физиономия, те търсят нов тип идентичност и най-лесното е да моделират света в черно и бяло, да го представят така, че избирателите да могат лесно да се позиционират. Ако се върнем към 90-те години, това бе противопоставянето комунизъм-антикомунизъм. Представете си политическата ситуация в средата на 90-те – нови политически партии, липса на автономно гражданско общество… Как да привлечеш избиратели? Привличаш ги, като генерираш някакви символни идеологеми, свързани с миналото. Оценката за миналото е полюсна, което означава, че всеки избирател може ясно да се позиционира през отношението си към него. Комунизъм-антикомунизъм бе такъв тип дихотомия.
Не смятате ли, че тази дихотомия е актуална и днес?
Това беше основният фокус на 90-те години, защото тогава за партиите бе лесно и удобно да изграждат такъв тип идентичност. Сега като че ли наблюдаваме нещо подобно. Става дума отново за слабостта и неспособността на партиите да генерират нещо смислено. Те отново разглеждат света в черно и бяло, като през последните години тази динамика се изостри – днес противопоставянето е русофили-русофоби, проевропейци-антиевропейци. Това са някакви дихотомии, които партиите използват, защото няма на какво друго да стъпят. И това е лесно обяснение за света.
Това ме препраща към един текст на Цветан Тодоров за дехуманизирането на врага. В него той казва, че понятието „враг“ е едно от най-необходимите и използвани от тоталитарния режим понятия. По думите му „тоталитаризмът признава само черното и бялото“ и „разделя земното население на два подвида, които взаимно се изключват, въплъщавайки доброто и злото“. В демократичните държави обаче това понятие не би следвало да играе такава роля. Изграждането на подобни черно-бели модели какво показва, можем ли да кажем, че демократичната рамка опира до своя предел?
Става дума по-скоро за един глобален контекст. Тази философия и този начин на мислене, разглеждането на света в дихотомни понятия, изграждането на черно-бели модели не са характерни само за България. Ако погледнем какво се случва в Европа, имайки предвид мигрантската вълна, терористичните атентати, ситуацията в Близкия изток и промените в САЩ, ще видим отново подобен тип мислене – унифициране, изграждане на рамки и шаблони, които са лесно продаваеми, маркетингово достъпни и разбираеми за избирателите, защото показват реалните проблеми, с които те се сблъскват. Медийната среда и съвременните социални мрежи са най-естественият механизъм за такъв тип общуване и за предаване на такива понятия. Така че те засилват процеса и размиват картината, без да изграждат нов тип идентичности. В резултат всички днес говорим за популизъм. Има нещо общо между случващото се в САЩ, в западноевропейските демокрации и в страните от Източна Европа. И то е свързано с мащабните промени не само в глобален геополитически план, но и в чисто личностен, в чисто човешки план, защото днес благодарение на социалните мрежи общуването е много по-лесно, но за сметка на това твърде често е изпразнено от съдържание. Търсейки себе си, хората много по-често са настроени конформистки и много по-лесно се поддават на внушения от страна на определени групи, на партии и елити, които имат чисто конюнктурни цели. Изборите представляват много сложен и труден процес, те изискват дългосрочна подготовка и стратегия. Обикновено големите партии, тези, които се стремят към успех и се опитват да максимизират своя резултат, разработват и използват подобни инженерингови стратегии, разделящи света на полюси.
Казахте, че партиите днес са изпразнени от съдържание. На какво се дължи това, на променената структура на обществото, свързана с преодоляването на трайно формираните и непроменливи социални различия и класово разслоение, или…
Да, това определено е една от причините. Това е общата картина, която е характерна навсякъде в либерално-демократичния свят. И това са процеси, които политолозите изследват от 50 и повече години.
Това означава ли, че класическата дихотомия ляво-дясно е изчерпана?
Старата класическа дихотомия, това, което се е разбирало под ляво и дясно преди 100-150 години – тъй като тези понятия възникват тогава – е до голяма степен изпразнено от съдържание. Разбира се, може би тези понятия все още имат някакъв смисъл. Норберто Боббио, един италиански философ и политолог, написа преди около 15 години книгата „Дясно и ляво“, в която разглежда тези понятия по-скоро като ценности, като категории, които се разграничават по различното си отношение към равенството. Може би в смисъла на Боббио тези понятия все още имат някакво значение.
Но да се върнем към нашия контекст. Вашият въпрос беше защо партиите днес са изпразнени от съдържание. Разбира се, те търсят идентификация и една от лесните идентификации е тяхното етикетизиране. Да, членството в ЕС, членството на партиите в транснационални европейски федерации на парламентарни групи в Европейския парламент поставят такива етикети и рамки. Това беше важно и дори хубаво в контекста на 90-те, когато нашите партии потърсиха подобна идентификация, потърсиха сътрудничество и контакти с европейски партии, така че този процес подпомогна европеизацията. В България това бе свързано и с нормализация на политическия език. Понякога това рамкиране, това етикетиране може да бъде полезно, може да има полезна функция.
През последните години обаче българският политически процес има много дефекти. Да, ние имаме консолидирана демокрация, но постепенно се отдалечихме от някои важни индикатори за качествена демокрация. Консолидирана демокрация означава, че правилата на играта се спазват – една партия печели изборите, друга ги губи, обаче ги признава и режимът се консолидира. Това беше характерно за 90-те години. По отношение на качеството на демокрацията обаче има едни други категории, които са свързани с права и свободи на гражданите, със свобода на медиите, с правовата държава и върховенството на закона. Тези базови индикатори напоследък продуцират огромни дефицити.
Защо българските партии толкова много си приличат? Защото българската политическа система, българската държава се олигархизира. През последните години наблюдаваме все по-видими процеси на олигархизация. Фасадна демокрация е един удобен термин, но има много по-ясна класическа дефиниция за това какво е олигархия. Това, което прави партиите еднакви, е фактът, че бизнесът винаги се стреми да минимизира рисковете за себе си. Тоест тази олигархия и нейните пипала достигат до всички основни политически партии, които са преплетени в много ясно изградени мрежи на личностно доверие, мрежи на зависимости, които се контролират взаимно. В резултат в обществото има голямо недоволство към политическите партии, те са едни от най-неодобряваните институции не само в България, но навсякъде в Европа. Това електорално недоволство обаче може да бъде консолидирано чрез изграждането на инженерингови политически проекти. Нещо, което се случва през последните 7-8 години.
Тоест партиите са унифицирани не само от гледна точка на техните програми и послания, на лесно продаваемите и маркетингово достъпни визии за света, които предлагат, но и защото всички те са свързани с мрежови структури, зад които стоят задкулисни играчи?
Точно така. Създаването на инженерингови проекти подпомага големите партии в следизборен период. През последните години виждаме, че няма възможност за създаване на еднопартийни правителства. Последното управление бе сложна амалгама от подкрепящи партии, партии, подписали декларация и пр. Очевидно това ще продължи и в бъдеще.
Това не означава ли, че сме ситуация на предизборна кампания, без всъщност да имаме реален избор?
За съжаление, това е нещо, което избирателите усещат. Има една категория избиратели, която се е дистанцирала тотално от политическия процес и която по принцип не участва в избори. Но има и избиратели, които са сензитивни, те виждат това, което се случва, наблюдават тези парадокси, за които говорим, и затова не участват в политическия процес. Понякога политическите партии имат интерес от това. Сега сме изправени пред следния парадокс – дълго време партиите с твърди ядра се стремят да консолидират своя електорат, придавайки му черно-бели краски, тези дихотомии, за които говорихме. От друга страна, същият този елит въвежда задължителното гласуване, което е някакъв вътрешен парадокс. Понякога това се дължи на чисто конюнктурното мислене на политическия елит, на опитите му да отговори на някакви очаквания на гражданите, да им се хареса. Ето сега е модерно да се правят референдуми, да чуем гласа на гражданите. Но какво означава да чуем гласа на гражданите? Референдумната демокрация всъщност е един от инструментите на популистите. В момента популистите в Европа се борят за повече референдумна демокрация, за повече пряка демокрация, а не за процедурна, за конституционна демокрация, която се основава на принципите на контрол, противодействие, сдържане и баланс на властите, това, което в САЩ наричат checks and balances. Те пледират директно към народа, това, което направи Тръмп, който си комуникира с американския народ през Фейсбук и Туитър. Досега не е имало такъв начин на комуникация в американската политика, което отново е израз на популисткия дискурс или по-скоро на този популистки процес, който наблюдаваме и който понякога е реакционен. В своята собствена слабост да формулират ясни послания и да предложат ясни решения, които да бъдат оценени от избирателите, мейнстрийм партиите прибягват понякога до подобни лесни решения.
От една страна, избирателите са поставени в ситуацията да участват в избори без да могат да осъществят реален избор, от друга страна, характеристиките на гражданското общество предполагат гражданска активност и отговорност, убеждението, че гражданите имат свободата да избират и способността да променят политическата и обществената реалност. Как двете неща могат да съжителстват заедно – усещането, че сме електорална маса, поставена в ситуация без избор, и съзнанието за демократичното изискване, предпоставящо гражданската инициативност и отговорност?
Едната логика е присъща на партиите, а другата поставя фокуса върху гражданите. Това, което наблюдаваме, е отдалечаване на партиите от гражданите. Между тях има много голяма пропаст и недоверие. Партиите са някак самодостатъчни и нямат потребност да бъдат близо до гражданите. Но да, гражданското участие, гражданският контрол, изваждането на конкретни проблеми принуждават партиите рано или късно да дадат отговор на поставените въпроси. Ще дам пример. Проблемите на България с върховенството на закона през последните години доведоха до протестни вълни. Протестите през лятото на 2013 г. бяха в някаква степен и за това. И виждаме как сега тази тема стана така актуална, че ако погледнем политическите програми на основните партии, ще видим, че тя фигурира там. Тоест политическите партии вече не могат да си затварят очите за необходимостта от разрешаването на този въпрос чрез реформи.
Но биха могли и да спекулират с тази тема?
Да, може да има имитация на реформи, може да има бавене, но този процес един ден ще се случи. Така че гражданското участие, гражданският контрол дори под формата на протести, което е една крайна форма на политическо участие, е пазител на демокрацията. Няма как политическите партии да не се вслушат. Благодарение на социалните мрежи днес е много по-лесно темата за върховенството на закона да събере привърженици и да бъде споделяна, защото всъщност тя засяга всички ни. Социалните мрежи дават свобода на общуване, виждаме, че политическите партии също използват тези нови форми на комуникация в своите кампании. Така че гражданската активност е изключително важна, проблемът е, че избирателите понякога нямат избор и гласуват твърде често за по-малкото зло. Този начин на мислене е удобен за самите партии, както казах, за тях е добре да разглеждат света в черно и бяло. Когато врагът е ясно очертан и назован на базата на предварително изградени митове и легенди, по-лесно се стига да масовизация на нагласите. И ние виждаме това напоследък особено ясно – русофили се противопоставят на русофоби, проевропейци – на антиевропейци, нещо, което не бе характерно за периода 2000-2010 г., когато България кандидатства за членство в ЕС и влезе в съюза.
Това противопоставяне, за което говорите – русофили-русофоби, проевропейци-антиевропейци – се продуцира от политическите партии, които търсят масовизация на нагласите, или пронизва реално обществената тъкан?
За да има подобен ефект и такъв тип категоризация с реални фактически изменения – хората се назовават един друг и се обиждат на русофили и русофоби – това означава, че в обществото протичат дълбоки културни процеси, които правят възможно това противопоставяне. Тоест има основа за това, стимулират се едни процеси, придава им се форма.
Тоест противопоставянето се инспирира от политиците и влиза в политическа употреба? Докъде може да ескалират тези процеси?
Да, това се случва както у нас, така и извън страната. Засилва се политическото противопоставяне. Видимо изглежда, че партиите се радикализират, но ние не знаем какво стои зад това. Те говорят помежду си, а се карат пред медиите и пред обществото, иначе зад кулисите си общуват по един нормален начин. Стига се обаче до една конфронтация вътре в обществото, засилва се езикът на омразата, което бе типично за началото на 90-те години, когато политизацията бе изострена. През 90-те конфронтацията пронизваше дори отделни семейства, хората се караха заради миналото – кой е комунист, кой е антикомунист. Сега виждаме подобни процеси, а това показва липса на идентичност, търсене на колективна идентичност, потребност от изграждане на общности, в които да се чувстваш пълноценен субект, пълноценен гражданин, който може да изразява политически позиции.
На фона на тези провокативни послания все по-категорично се дава приоритет на темите, свързани с корупцията, работата на съдебната система и върховенството на закона. Това са по-трудните, но и същностни теми, не всички политически сили ги поставят в центъра на предизборното си говорене. Във всеки случай двете формации, които ги издигнаха като приоритетни, останаха разделени и най-вероятно няма да влязат в следващия парламент – имам предвид „Да, България“ и „Нова република“. Защо не можаха да намерят общ език, защо консолидацията вдясно – въпреки цялата условност на това понятие – се оказа така невъзможна?
Отново проблем с идентичността. Българското дясно не успя да изгради ясна идентичност, която да стъпва на някакъв присъщ за българското общество десен консерватизъм, на традиционни базови ценности, от една страна, а от друга – на икономическия либерализъм. В началото на ХХ век, до 1944 г., има такива наченки, едно доближаване до разбирането за европейска десница. По време на прехода българското дясно мина през различни периоди, търсейки себе си. Като започнем от СДС в началото на 90-те, който беше не толкова десен, колкото се противопоставяше на комунистическата партия, която се приемаше за лява. В началото СДС бе организация, съчетаваща разнородни политически субекти – от социалдемократите на Петър Дертлиев до земеделци, националисти, либерали, християндемократи и т.н. Това беше един политически субект, който съществуваше на базата на обединението срещу врага. Врагът беше комунистическата партия, а ние искахме да демонтираме комунистическата държава и да изградим едно демократично общество. И толкоз. После видяхме много бързо как настъпиха първите разделения. По-късно бе създадена една солидна и централизирана партия, която спечели изборите през 1997 г. Тя мина през няколко етапа – най-напред определяше себе си като християндемократическа формация и искаше да развива християндемократическа визия. Това фигурираше в техните политически документи. Впоследствие видяха, че това не се разпознава от българския избирател и завиха в либерална посока. Дори ДСБ, която в началото търсеше един консервативен облик, впоследствие избра либералната линия. През последните години с лидерството на Радан Кънев ДСБ е по-скоро либерална формация. Не казвам, че това е нещо лошо, днес западните партии, било то консервативни, либерални, християндемократически или демократически представляват микс от ценности. Важно е обаче да се вижда ясно какъв е фундаментът. Всяка партия има някакъв фундамент, има някаква основа, някакъв набор от ценности и принципи, които трябва да остават постоянни, трябва да са устойчиви и над тях да се надгражда, да се развива, а не да се върви от една крайност в друга.
ГЕРБ е партията, която зае дясното пространство, но тя го зае по силата на обстоятелствата, когато през 2009 г. при едно разбито дясно се настани на тази електорална територия. Впоследствие ГЕРБ наистина започна да се развива като дясна формация, да търси своята физиономия вдясно, люшкана от различни популистки решения по време на първия мандат на Борисов. Това, че са член на Европейската народна партия е етикет, който те използват, за да се назовават дясна партия. Иначе вътре може да са десни, може и да не са, може да се намерят аргументи, че са десни, както и аргументи, че не са десни.
Това означава ли, че им липсва този неизменен фундамент, който трябва да е в основата?
Липсва, разбира се. Липсват базовите фундаментални принципи.
Характерна ли е тази липса и за формациите, които споменах преди малко – ДСБ, респективно „Нова република“, и „Да, България“?
Те се възприемат като десни формации на базата на лицата, които са вътре в тези партии. Като видим лицата, които ги представляват, лица, които имат собствена физиономия и биография, ние лесно ги назоваваме по този начин. Все пак „Да, България“ е нова формация, която тепърва ще се изгражда. Ние говорим за партии, които са с 20-годишна история и все още имат проблеми със своята идентичност и физиономия, все още не могат да намерят себе си. Какво остава за формации, които са създадени съвсем скоро.
Да, наистина има избиратели, които усещат себе си като десни, които ценностно се припознават като такива. Те не виждат представителство и търсят такова. Това е една от причините за разрояването на дясното пространство, за появата на нови формации, за разделението или обединяването на стари формации, както беше с Реформаторския блок на изборите преди две години. Но цялата промяна, която виждаме през последните години, цялата тази фрагментация и появата на нови субекти на това поле означава, че има проблем, че там нещо не е наред, че все още няма ясно изградени субекти, които избирателите да припознаят като такива. Не е лесно една партия да изгради своята физиономия. Всяка партия е сбор от различни личности, които имат свои цели, стратегии и убеждения. Понякога една партия външно изглежда консолидирана, а вътрешно може да е изтъкана от сериозни напрежения и противоборства, които не са характерни дори за отделни партии, които се конкурират на избори помежду си. Например БСП през последните години мина през такива катаклизми, през периоди на вътрешно противоборство. Сега пък виждаме това в десницата. Ще видим какво ще се случи. Разбира се, за успеха на една партия, която се създава сега, са много важни лидерите, важни са лицата, тъй като гражданите разпознават тъкмо тях, те се влияят непосредствено от тяхното излъчване, чуват техните послания. Това е изключително важно, но тук като че ли има сериозни проблеми и дефицити. Говоря за малките формации вдясно, които все още нямат ясна физиономия.
А физиономията на БСП, припознавана като монополист в лявото пространство, тя как се променя? Не е ли малко парадоксално това себеразгръщане в националпопулистката реторика?
БСП още през 90-те години беше партия с две лица – лицето на крайнолявото, на социалния популизъм, близък до миналото, до аналогиите с „доброто старо време“ и носталгиите, и модерното лице, което искаше да се социалдемократизира. През 90-те години имаше противоборство между тези две крила, но това противоборство остана вътре в партията. Те успяха да съхранят партията, макар че имаше опити за роене – първият пробив бе на „Евролевицата“ през 1997 г., която получи парламентарно представителство, но само за един мандат. БСП съумя да запази своето единство, тя съумя да намери баланса между различните крила, успя да удовлетвори техните политически амбиции било в листи, било в правителство и т.н. И това се запази за един относително дълъг период от време. БСП наистина претърпя сериозни метаморфози, мина се през някакъв опит партията да се социалдемократизира, да, тя стана член на Социнтерна, на Партията на европейските социалисти, бившият ѝ лидер е сега лидер на европейските социалисти. Но въпреки това тя не можа да се отърси от тези мрежи, за които говорихме, мрежи, свързани с олигархични кръгове, с които отново повтарям са свързани не само отделни формации, а всички основни партии. Да, има конкуренция между икономическите елити, тази конкуренция понякога преминава в сблъсък и конкуренция между партии, а друг път в тяхното сътрудничество. На нас отстрани като странични наблюдатели това може да ни изглежда странно и неразбираемо. Защо се случва едно политическо събитие, защо се обединяват тези партии, след като довчера са демонстрирали противопоставяне, обиждали са се и са се нападали остро и изведнъж се обединяват? Зад всичко това има друг тип преплитания.
Така че БСП се люшка между опита да се еманципира от такъв тип влияния и зависимостта от тях. Сега се говори за нови лица в листите. Дали ще има резултат, ще видим в бъдеще. Забелязва се обаче, че това е по-скоро един трик пред избирателите, уловка, че става дума за някаква реална промяна.
Връщам ви отново към връзката с националпопулизма. Не е ли най-малкото странно една лява партия да бъде изразител на антилиберални послания?
Така е, но то е заложено в генезиса на самата трансформирала се комунистическа партия още в началото на 90-те години. Какво беше БКП през 80-те години на ХХ век? Спомнете си за „Възродителния процес“. Тогава БКП действа като националистическа формация. В БСП винаги е имало едно крило, което изповядва такъв начин на мислене и ценности. Защо през 90-те години нямаше националистическа формация? Имаше малки формации, които взимаха под 1% и толкова, защото БСП изпълняваше и тази роля. На това поле за първи път проби „Атака“ през 2005 г. Това се случи след коалицията НДСВ-ДПС, когато се заговори за клиентелизъм, за корупция и т.н. Подобни формации са вече далеч по-устойчиви и то е в някаква степен неизбежно с оглед на вътрешно-политическите и социални проблеми, свързани с неинтегрирани малцинствени общности, както и с външни фактори, които напоследък се засилват. Засилва се и възможността за електорална консолидация на националпопулистки формации, които много лесно работят със страховете на хората – тероризъм, бежанска вълна, мигранти. Но това, че през 90-те години нямаше подобни формации се дължи на БСП, която играеше тази роля. Това беше партията, която консолидираше националистическото пространство.
Тоест модерното крило не успя да се наложи в БСП, надделя ретроградното ядро от старата комунистическа партия, което освен че е корумпирано играе успешно и с националистическата тема?
Няма как да бъдеш постоянно в шизофренна форма. От една страна, да искаш да запазиш някакъв имидж за някакъв електорат, който вече го няма, защото електоратът се променя всеки ден, всеки ден нови граждани получават избирателни права, навършвайки пълнолетие, а други си отиват. Тази електорална динамика е постоянна и партиите трябва да отправят послания към този променящ се електорат. Нямаше как БСП да остане постоянно в шизофренна позиция, защото там наистина имаше две партии, едната от които искаше модернизация, а другата – нещо друго. Взеха връх новите реалности.
Какво ще се случи след изборите на 26 март, какъв ще бъде следващият парламент?
Очертава се може би един петпартиен парламент. Някои партии са на ръба – като Реформаторския блок – а други по-скоро под чертата – като „Нова република“ и „Да, България“. Пет партии ще преодолеят избирателната бариера – ГЕРБ, БСП, патриотите, ДПС и Марешки. Може обаче да станем свидетели на нещо, на което вече бяхме свидетели през 2013 г. – това, че една партия ще спечели изборите, не означава че тя ще управлява. Социологическите данни показват, че позициите на ГЕРБ и БСП са изравнени. Не е невъзможно БСП да излезе напред с 1-3%, което обаче не означава, че тя ще управлява, защото останалите политически формации – патриотите и „Воля“ на Марешки, един откровено инженерингов проект, по-скоро гравитират към ГЕРБ.
В цялата тази картина има няколко ясноти. Първата е, че ДПС не се припознава като партньор нито от ГЕРБ, нито от БСП, защото ДПС не успя да промени своя облик, тези тежки натрупвания на корпоративни зависимости. Така че БСП и патриотите, да, но ще трябва и още някой. Данните показват, че БСП и ГЕРБ ще имат по около 75-80 депутати. Отново математиката не излиза, ще трябва някой трети.
Другият вариант, за който се говори е т. нар. голяма коалиция. Той не изглежда възможен заради изострените взаимоотношения не само на политическо, но и на електорално ниво. Така че ако се формира подобна коалиция, да, тя може да бъде стабилна парламентарно, тъй като ще има голямо мнозинство, но последиците за двете партии или за една от двете партии може да бъдат пагубни в краткосрочен план. Както се случи с НДСВ, когато влезе в тройната коалиция. Разбира се, тогава причините бяха и други, но участието в една подобна коалиция винаги носи негативи за една от двете партии.
При една евентуална коалиция на ГЕРБ и БСП коя от двете партии би понесла по-големи негативи?
БСП е партията, която е преживяла по-големи трусове и е оцелявала във времето. ГЕРБ се крепи изключително на имиджа, на харизмата на нейния лидер, тя е персоналистка партия, която има добре изградени структури. Да не забравяме обаче, че добре изградени структури имаше и СДС. През 1997 г. Иван Костов създаде една централизирана партия с много добре изразени структури, клиентилистки ориентирани по места, такива, каквито и ГЕРБ има в момента и които изглеждат стабилно. Но те изглеждат стабилни, когато могат да консолидират и консумират власт. Когато обаче отидеш в опозиция или имаш друг голям партньор, настъпват трудности. Така че една такава коалиция според мен би била по-пагубна за ГЕРБ с оглед и на фрагментираното дясно, с оглед на това, че голяма част от десните избиратели в България чувстват себе си непредставени и на избори гласуват за по-малкото зло, тоест за ГЕРБ. Така че ГЕРБ ще понесе според мен по-големи негативи от една такава коалиция, тъй като тогава ще може да се консолидира нещо друго вдясно.
Милен Любенов е доктор по политология, преподавател в катедра „Политология“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на книгата „Българската партийна система: групиране и структуриране на партийните предпочитания (1990-2009)“. Специализира Европейски партии и партийни системи в Холандия. Секретар по вътрешна политика (2012-2017) на президента Росен Плевнелиев.
С Милен Любенов разговаря Димитрина Чернева.
