0
481

Партийна алхимия

georgi-markov

„Това, на което ние, в нашия век, сме свидетели, представлява двупосочен процес на партийно-алхимически фалшификации, т.е. от една страна НЕЩО се превръща в НИЩО, а от друга страна пък НИЩО се превръща в НЕЩО.“ Есето е прочетено в средата на 70-те години по „Дойче веле“.

Човек трябва да съжалява средновековните алхимици, фанатичните търсачи на вълшебния философски камък, затова че не са имали късмета да живеят в подходящия век и всред подходящото общество. Техните амбиции да превърнат обикновеното стъкло в диамант, желязото в злато и сламата в сърма така са и угаснали сред презрителното недоверие на техните съвременници. Според мен нещастието на тези среднощни поети на псевдонауката се е състояло главно в липсата на добре организирана пропагандна машина. Защото, както нашият век показа и продължава да показва, пропагандната машина в ръцете на един тоталитарен режим сама за себе си представлява вълшебството на философския камък, т.е. може да превърне нищото в нещо — разбира се, при дадени обстоятелства. Явно средновековните дейци на илюзиите не са имали на разположение такива чудесни агитационни средства като радиото и телевизията, нито дори кино и телеграфна агенция. Но какво им е пречило да организират трубадурите в ударни агитки, които да скандират без прекъсване, че стъклото е диамант, че сламата е сърма и желязото — злато? Какво им е пречило да създадат законодателство, че всеки който изрази съмнение в песента на трубадурите трябва да бъде набит на кол? Тогава всичко щеше да бъде наред… поне докато трубадурите прегракнат или пък настъпи ерата на глухонемите.

Някой би ми възразил, че нямам право да се подигравам на алхимиците, защото те са били честни към своето дело и, колкото и болезнено да е било за тях, накрая са намирали сили да признаят, че всичко е било напразно и че не е било възможно да се превърне нищо в нещо, нито да се построи перпетум-мобиле. Те честно и почтено са вдигнали ръце пред законите на науката. И това е много съществена разлика между тях и днешните политически алхимици, които продължават да скандират, че държат в ръцете си бъдещото щастие на човечеството, че притежават философския камък на историята.

Може би основната причина за провала на старите алхимици е била в това, че те са се захванали с такива очевидни проблеми като превръщането на желязо в злато, забравяйки, че всяко човешко същество може лесно да разпознае единия метал от другия. Виж, ако бяха се заели с нещо от областта на духовния живот, на изкуството, литературата, философията, идеологията, тогава биха могли да разчитат на успех. Колко по-умни са техните партийни последователи, когато се захващат да превръщат един бездарник в гений, един политически въжеиграч в национален герой, една пошла картина в шедьовър, една отвратителна постановка в най-високо постижение, един плиткоумен роман — в литературна класика. Никога, нито за секунда, те не се опитват да приложат своя диалектически окус-фокус-препаратус, за да превърнат например зле стопанисваната земя на Русия и Украйна в житница на света, нито да подобрят разнебитеното си снабдяване…

Друга причина за неуспеха на средновековните алхимици е, че те не са се сетили да ликвидират сериозните представители на науката, да ги заклеймят като робовладелски остатъци, да отрекат постиженията им, да забранят книгите им и да ликвидират всякакви следи, всичко, което би могло да бъде критерий при приемането на техните амбициозни теории…

Това, на което ние, в нашия век, сме свидетели, представлява двупосочен процес на партийно-алхимически фалшификации, т.е. от една страна НЕЩО се превръща в НИЩО, а от друга страна пък НИЩО се превръща в НЕЩО. Партийните понятия НЕЩО и НИЩО не се определят според критериите на обективната, научна действителност, а от това доколко те служат на текущата партийна доктрина. Щом като НЕЩО не е в угода на другаря диктатор, то се обявява за НИЩО, избутва се встрани, затрупва се, погребва се. Но празното пространство винаги буди спомени за онова, което е било преди. И по тази причина на мястото на премахнатото НЕЩО се поставя едно НИЩО, провъзгласено за НЕЩО.

Но някой ще каже: „Ами хората? Те не виждат ли, че НЕЩО е заменено с НИЩО? Толкова ли са глупави да не видят разликата?“

Тук вече идва великата магия на тоталната пропаганда. Д-р Гьобелс би могъл да бъде само чирак пред умението на ония, чиято милионократно повторена лъжа се превръща в… истина. Алхимична истина, но все пак истина, която е полезна, нужна на съответния режим. Нали всяка полезна лъжа е далече по-необходима от всяка вредна истина?

Ала нека дам няколко нагледни примера на такива съвременни алхимични фокуси:

Живееше в една от тези страни скромно, тихо, дисциплинирано момченце. То не блестеше с никакви особени качества, нито проявяваше някакъв забележителен талант в каква да е област. То дори не знаеше, че най-големият му талант щеше да се окаже именно липсата на всякакъв талант. И понеже момченцето нямаше самостоятелен ум, и не можеше нищо да решава със собствената си глава, то естествено стана член на съответната партия, където единствената му функция беше да гласува за всеки, който е най-силен в момента. Междувременно момченцето почувствува някакъв литературен напън, който се изрази във взимане на диплома по филология и пописване из вестниците на някоя мършава дописка. До този момент никой не бе забелязал неговото съществуване, защото в литературно-художествен смисъл той беше равен на абсолютното нищо. Но какъв късмет всъщност е да си чиста нула! По някакъв повод режимът извърши чистка на цяла редколегия, където някои хора се бяха опитали да пишат онова, което мислят. Двама или трима от тях се бяха оформили като не особено приятни за ръководството личности. И затова инстинктивно търсенето на техни заместници се превърна в търсене на гарантирано безличие. И ето, нечии наблюдателни очи успяха да доловят нулевата стойност на нашето момченце. „Ние сме в състояние да дадем смисъл на всяка нула, като поставим пред нея цифрата, която ни трябва!“

Разбира се, когато назначават НИЩОТО заради качеството му на НИЩО, предварително го обявяват за НЕЩО.

Цялата мощна машина на системата започва да работи за създаването на име, авторитет, популярност на новоизкалъпения важен другар Д. По-опитни другари се заемат да му помогнат да понапише някакво и друго произведение — статийки, очерци, беседи, че дори и романче. Няма никакво значение, че всичкото е ала-бала-портокала. Критиците от всевъзможни издания, верни на системата (критиците също в голямото си мнозинство са алхимически превърнато НИЩО в НЕЩО), се втурнаха да публикуват обемисти статии за забележителните качества на писанията на другаря Д. Изведнъж се оказа, че той имал особена дълбочина на мисълта, че изразните му средства били ЗАГАДЪЧНО прости, че речта му била ЗВУЧНО КРАСИВА, че той разравял корените на родния си край и внасял нов цвят върху палитрата на родната книжнина…

И след като новооткритият творец и важен член на важна редколегия получи толкова много похвали за своето безспорно творчество, следваше да му се даде и награда. Въпреки че в комисията за наградите имаше някакви съмнения, те бързо бяха смачкани от „пътеводната звезда“ на новата личност. Той беше награден и провъзгласен за откритието на годината. Оттук нататък нещата се развиха като по ноти. Другарят Д. стана партиен секретар на важен институт, където цялата му работа беше както и преди — да бъде послушен, безотказен робот на ония, които го бяха превърнали от НИЩО в НЕЩО. Едно нещо той знаеше много добре, понякога дори го съзнаваше с твърде мъчителна болка; че без неговите повелители, без могъщата магия на системата той би си останал за цял живот едно скромно, незабелязано нищо.

„Аз всичко дължа на тази система и съм готов да умра за нея! Системата ме направи това, което съм!“ — произнасяше гордо той в своите речи пред младите си последователи от комсомола.

Той беше вече в номенклатурния списък, явяваше се по коктейли и приеми — понапълнял, със самочувствие на признат гений, със замислеността на гражданин, от когото зависят много неща, с жестове на снизхождение, с няколко добре заучени шеги, с добър арсенал от цитати и дори (какъв шик) намек за самоирония… Той беше триумфиращият успех на партийната алхимия.

Последваха лауреатства, дъжд от медали и титли — заслужил, народен — снимки по вестниците и т.н. Неговата главна опора вече бяха няколкото дузини личности, партийно производство: еднакво безлични, еднакво бездарни, еднакво послушни, еднакво тщеславни. Всички те бяха свързани в бетонно здрав съюз. Глупостите, които другарят Д. пишеше или казваше, се отпечатваха в списанието на другаря В., минаваха по радиото в отдела на другаря Г., биваха рецензирани от другаря Ж., докладвани пред голямото началство от другаря З. и прочие по принципа на скачените съдове. Обратното, всеки опит за критика срещу другаря Д. биваше съответно смачкван от всички останали негови апапи.

Понеже, въпреки високото си положение, вътрешно той си оставаше НИЩО, системата никога не се почувствува заплашена от него. Затова тя щедро го ползуваше и щедро го възнаграждаваше. Той не можеше да я изненада с нищо неприятно, тъй като той не излъчваше нищо свое, а само отразяваше нейната светлина. Другарят Д. беше изпращан с дипломатически мисии, водеше важни делегации на Запад и на Изток, обядваше и вечеряше с видни държавници и името му беше във вестниците. Той беше личност, защото представляваше цяла страна, цял режим и дори някои чужди представители смятаха неговото очевидна ограниченост и лична безцветност за добре изработено качество.

Името му беше поставено в националната енциклопедия, с портрет отгоре и с изброяване на неговите творчески постижения. С една дума, той си беше осигурил държавно погребение първа степен.

И всъщност, тъкмо по този повод, силата на магията свърши. Когато той умря от някаква съвсем безлична смърт и го погребаха, светът моментално забрави за него. Но един ден, отивайки в нашето читалище, видях, че вътре се втурна гневно момче, което хвърли книгата, която носеше на библиотекарката и извика:

„За какво ме карате да си губя времето с този глупак! Дайте ми нещо свястно!“

Беше едно от наградените романчета на другаря Д.

Но това е само един и може би не най-яркият пример на партийната алхимия. Бих могъл да ви разкажа за друго абсолютно НИЩО, което шумно седна на мястото в друг национален институт, заемано в миналото от достойни и горди личности. Бих могъл да разкажа как например човек, който никога не е имал елементарно понятие от театър, бива поставен за пръв художествен ръководител на първия театър в страната. Бих увеличил списъка с едно още по-безлично филмово недоразумение, което в течение на години решаваше съдбата на националната кинематография, и още много-много примери. Всички те биваха превръщани от нищо в нещо с един и същ изпитан процес, с една и съща магия, за да излъжат себе си, обществото и света, че са личности, че са творци, че са истинските представители на цяла духовна култура.

В действителност единствените, които накрая остават излъгани, са самите те и тяхната система, защото са имали нещастието да повярват на собствената си лъжа. Винаги идва моментът, когато детето от приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ се появява изневиделица и извиква:

„Кралят е гол!“

Останалото е прочистване на библиотеки, шкафове, витрини и прочие от нетърсена и непродаваема стока, плюс мълчаливо шествие към книжната фабрика, където изчезват последните остатъци на фалшивото нещо, за да остане само истината за нищото.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На заглавната страница: Ерик Булатов, Художник на пленер, 1968.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияВ памет на Никола Радев
Следваща статияФлотилия в чаша вода