0
3361

Пастирът

Минах край селския магазин, който беше освен това и кафене, и кръчма, и будка за вестници и го видях, че пак седи под ореха, на скованата надве-натри пейка. Пред него имаше чаша ракия. Напоследък все там седеше, но не бях го заговарял.
– Къде ти е стадото? – попитах го.
– Няма ми го стадото – отвърна ми той.
Взех си пластмасова чаша с кафе, която веднага се нагъна и изкриви от врялата напитка и седнах до него.

Бях го виждал миналата пролет. Беше наел една от постройките в бившия стопански двор и се беше захванал с отглеждането на стадо кози. Минавах с колата по шосето, но спрях, защото тъкмо се бяха родили яренцата – черни, бели, кафяви, шарени. Да видиш яренца-сукалчета, които се бутат в майките си или се въртят като пумпали, е радост в чист вид. Той се подаде от другия край на двора, носеше с вилата слама. Беше оживен, изпечен от слънцето. Такъв го бях запомнил.
Онзи Радослав от миналата пролет нямаше нищо общо със себе си сега.
– Добре, какво стана? – опитах се да го разговоря.
– Нищо не стана. Заклах животните.
Допи чашата, отиде и си взе нова ракия и пак се изтърси тежко на пейката.

Бях го виждал как се смъква от планината привечер, със стадото пред него. Турил гегата на раменете и провесил ръце върху нея – като стопанин и на стадото, и на селото, и на планината. Най-отпред стъпва козелът, тежко люлее дългата си брада, зад него се нижат умните муцунки на козите, а в средата – яренцата, които се спускат към всяка вейка, подала се над оградите. Приличаше на някакъв планински полубог, гегата на раменете, кожената чанта се бие в хълбока му, а на колана му дълъг нож със седеф в дръжката.

Ясно. Не му се говореше. И аз мълчах, отпивах от поизстиналото кафе, на три дръпвания изпушвах цигарата и палех нова и гледах зелената виделина, която се мяркаше между листата на ореха.

– Мама и тате ходеха на работа в Перник – започна изведнъж той. – И летата карах горе на егрека, при дядо Лесо. Дядо Лесо беше един полусляп старец, който още някак, по чудо, се оправяше със стадото. Ходеше облечен в шаяк, а под сетрето – с една плетена жилетка без ръкави. И аз му бях от голяма полза. Той седеше на дънера, стискаше тежката гега между коленете си и току ще ми викне: Я виж какво прави Легуша? Или Белуша? Знаеше по име всички кози. И аз търчах и ги завръщах.

Беше опак старец, черен, як. Като по-млад, когато още беше добре с очите, решил да чува биволица. Че биволицата яде всичко, а млякото ѝ е много силно. Готово. Купил си биволица и започнал да я пасе в землището на селото. Често ходели и до язовира. Веднъж обаче да вземе биволицата да нагази във водата, а долу тиня. И биволицата затънала. Дядо Лесо се повъртял оттук-оттам, пък накрая влязъл с дрехите във водата. И успял да изтегли биволицата за юлара. Нали ти казах, беше много як човек.

Беше минал през всичките войни, до една. И все за войните разправяше. Например за битката при Чаталджа. Чаталджа била едно възвишение. Страшен студ. Нашите без топли дрехи, без обуща, пушките им калпави. Противникът горе, въоръжен с модерни пушки. Нашите падали на снопове. Но дядо Лесо някак оцелял.

Сетих се, че моят прадядо, Вълчо, беше загинал в битката при Чаталджа. Виж ти! Може и да са се знаели с дядо Лесо.
Радослав се напиваше. Беше си взел нова ракия. Кой знае колко беше изпил от сутринта.
– Мога да ти продам гегата – каза. – Нали я искаше?
Наведе се, беше в нозете му и я вдигна. Тежка дрянова гега, огладена от ръцете. Сетих се, че веднъж, миналата година, бях го настигнал с колата, докато връщаше стадото в селото, спрях и го попитах дали ще ми я продаде. Тогава той поклати глава.
Взех я, разгледах я.
– Добре – казах. – Двайсет лева.
Дадох парите. Стиснах гегата. Вече беше моя. Не знаех защо я вземам, но ми харесваше. Беше като произведение на изкуството, тежка, като полирана от допира на човешките ръце.
Вдигнах ръка за довиждане и тръгнах с гегата по улицата.
– Тази гега беше на дядо Лесо. Той ми я даде. Да знаеш – извика след мен Радослав.

И сега гегата стои в ъгъла на стаята ми. Излъскана от човешките ръце. Не зная защо я взех, не ми върши работа за нищо. Само вечер, когато отворя вратата на терасата да влезе хладен въздух и се чуят щурците, тези войници на поетите, гегата засиява изведнъж с блясъка на старо злато.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияБитката край Варшава
Следваща статияДа отворим досието на 90-те