0
2046

Пасхата на Христос у св. Иоан Богослов

Както е известно в евангелието на св. Иоан Богослов думите на Господа над хляба и чашата на Тайната вечеря отсъстват. За сметка на това обаче в четвъртото Евангелие е съхранена в пълнота онази прощална беседа на Христос със сътрапезниците Му на последната пасхална вечеря, която останалите евангелисти не са ни предали. Тя най-вероятно е предваряла разчупването на празничния хляб и въздигането на чашата „на благодарението” в края на вечерта и вероятно е била увенчана с произнасянето на думите, врязали се в паметта на Марк, Матей и Лука.

Но ако въпросните „думи” при тях действително представляват обявяването на непосредствено предстоящата Христова Жертва, то няма съмнение, че предадената ни от четвъртия евангелист беседа преди това не е нещо друго освен възвишено разясняване и дълбинно богословско „разшифроване” на нейния спасителен характер и смисъл.

Ние обаче не бива да не забележим по колко необичаен начин това „разшифроване” е извършено от четвъртия евангелист.

На първо място, Христос тук сякаш въобще не говори за предстояща смърт (макар че безспорно има предвид нея, когато предупреждава за съвсем скорошното си „заминаване” оттук). И все пак не тъкмо и просто за смърт говори Той, защото въпросното „заминаване” по един подчертан – определено подчертан – начин описва като „отиване при Отца” (вж. Иоан. 14:2, 12, 31; 16:5, 10, 28; 17:11, 13); като следователно въздигане (в небесата), а не слизане (в гроба). И макар Христос да знае и да вижда ясно, че възвестяваното сега ще бъде свързано със скръб, с печал, с болка (срв. задето ви казах това, сърцето ви се изпълни с тъга, Иоан. 16:6; вие ще се разплачете и разридаете, Иоан. 16:20), Той настойчиво обещава – и именно във връзка с това възвестяване обещава – радост и мир (… скръбта ви ще се обърне на радост, Иоан. 16:20; ще се зарадва сърцето ви, Иоан. 16:22).

Само по себе си това е забележително: предстоящата Си жертвена смърт Христос у св. Йоан описва не като тръгване към Кръста или, по-точно казано – тръгването Си към Кръста, отдаването Си на смъртта в някаква тържествена, парадоксална дълбочина Той осветлява като поемане „нагоре”. „Отивам на смърт, отдавам се в Жертва” – в прощалната беседа на Христос у св. Йоан се обявява като възнасяне. То е, повтарям, „отиване при Отца” и нищо по-малко.

Още по-забележителното обаче е, че по цялото протежение на беседата въпросното „отиване при Отца” се обяснява от Христос не като нещо отнасящо се просто до Него. Напротив – то се разяснява в беседата дори най-вече като нещо, свързано със сътрапезниците, събрани около Него в тази последна вечер. Като се започне с тържественото: Отивам (т.е. „в дома на Отца” Си) да ви приготвя място (Иоан. 14:2), и се завърши с пронизителните думи към Самия Отец в Първосвещеническата молитва: Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан. 17:24). В този смисъл то е едно много особено „отиване”, много особено „заминаване”, което е същевременно пределно разкриване на Заминаващия и дори – както ще видим след малко – окончателно вселяване в онези, от които се „заминава”. Още малко – заявява Христос на събраните – и светът няма да Ме вижда…; и веднага след това добавя: …а вие ще Ме виждате (Иоан. 14:19). И не само ще Ме виждате, но именно „в него ден” (в който „светът ще престане да Ме вижда”, в който ще достигна „горе”) ще разберете вие, че Аз Съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас (Иоан. 14:20); ще разберете тоест, че вече сме заедно, напълно заедно – един в друг в Отца.

По-ярко и непосредствено свидетелство, че Христос обещава (и завещава) на Тайната вечеря именно съвъзцаряването на Своите, една нова заедност с тях на самия Божий Престол, и то тъкмо благодарение на Жертвата, едва ли би могло да се посочи.

Нека отбележим и много особената – парадоксална – хронотопика, в която се разполагат обещанията (заветите) на Господа в тази Негова прощална беседа с учениците. Те сякаш постоянно свързват „долу” и „горе” – пренасят „този свят”, в който ще останат сътрапезниците, в „домена” на Отца, в който отива техният Учител, и обратно – довеждат „небесата”, в които Той „отива”, в „този свят”, в който те остават. Не може да не се види, че обявяването на непосредствено предстоящата Жертва на Христос (тук „долу”) е същевременно едно възвестяване на съвсем скорошното реализиране на „небесата” там „горе”, което тъкмо защото ще се случи и поради това, че ще се случи, ще се окаже и съвсем скорошното пределно възсъединяване на тези „небеса” с оставащите тук „долу”. Жертвената смърт на Кръста е възвестяване на „изход” – изход „горе” (при Отца), който в същото време – тъкмо с това, в резултат на това, ще се окаже идване отново, завръщане, при това пределно и окончателно

Разбира се, че това е така, защото в цялата беседа у св. Йоан Христос възвестява и обяснява Своята жертвена смърт през призмата на нейното завършване във Възкресението, Възнесението и Петдесетница – през призмата, тоест, на нейното из-вършване, с-вършване „там горе”.

Но ето защо, тръгвайки на кръстна смърт, Христос у св. Йоан обявява не вече (и не просто), че Неговото Тяло ще се „преломи” и Неговата Кръв ще се „пролее”, но че Той „отива при Отца”. И – както вече казах – завършването на тази Своя смърт „при Отца” във Възкресението Той представя като нещо, касаещо не просто Него, но като нещо, свързано преди всичко с учениците. Те, учениците – нека забележим – в оня ден, в който Христос достигне при Отца, ще се възрадват с радост, която вече „никой няма да им отнеме” (Иоан. 16:22). Те, учениците, малко след като „светът” престане да вижда Христос, ще Го видят отново. Те, учениците, в същия ден, в който Той вече ще е „в Отца”, ще разберат, че всъщност са в Него и Той е в тях. Ще разберат, с две думи, че в деня, в който Христос ще възлезе горе, Той ще се върне по един окончателен начин долу (или, което е същото – ще ги възнесе по един окончателен начин горе).

Съществено е да забележим и че в т.нар. Първосвещеническа молитва на Христос към Отца, предадена ни от св. Йоан Богослов в 17 глава на неговото Евангелие, Той моли изключително за учениците Си и онова, за което моли, е нещо съвсем различно от тяхната „опростеност” тук, в света. Нека припомня: Отче! – издига глас Иисус в навечерието на принасянето на Жертвата Си и може би непосредствено след като е обявил „преломяването” на Тялото Си – тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан. 17:24), а това значи на Престола на славата, който и е Жертвеникът, на който ще се упокои Жервата Ми. Да бъдат – моли още Иисус – всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан. 17:21), което пък значи да бъдат с Нас горе, да седнат „на престоли” около Престола на славата, в Царството. Отче… – моли още Иисус – прослави Сина Си… според както Си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, каквото си Му дал, да даде тям живот вечен (Иоан. 17:1-2).

Нека припомня още веднъж, че в самото начало на тази беседа, завършваща с тържествените слова на Първосвещеническата молитва, Христос – съобщавайки на учениците, че е дошъл часът Му да отиде при Отца (тоест да възкръсне от смъртта и да се възнесе „горе”) – изрично им казва, че съкровената цел на Неговото Възкресение и Възнесение е „да им приготви място” (Иоан. 14:3), та след това да дойде и да ги вземе при Себе Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз (Иоан. 14:3). Но не е ли в такъв случай целта на Жертвата Иисусова – така, както ни я разкрива Сам Иисус в прощалната Си беседа у св. Йоан – именно възкресяването „на всяка плът”, пределният „изход” от пределния „Египет на робството” с властта, дадена на Жертващия се „да ѝ даде живот вечен”? Не е ли Жертвата на Христос съвсем не плащането на някакъв „откуп”, в резултат на което Той да освободи людете от „проклятието” на Бога, да ги остави тук, на земята, „опростени” за греховете им. Съвсем не е това, казвам, защото Сам Христос в четвъртото Евангелие ни доверява, че възкръсва тъкмо за това, достигнал при Своя Отец, като ни „приготви място”, да дойде да ни вземе там, дето е Той, и всички вече да бъдем „едно”: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан. 17:21). А щом това е така, то значи и Възкресението (и Възнесението) на Христос не е събитие, просто следващо Жертвата и отнасящо се не до хората, за които тя се принася, а единствено до Христа Богочовека, ами е събитието на самата Жертва, възкресяването (в Христа) на човешкото естество, собствено „полагането на мястото”, в което Пожертвалият се чрез потъпкването на смъртта ще въведе Своите, достигането до края на пътя (който Сам Христос е), по който Той от самото начало е повел учениците, за да бъдат най-сетне в пълно единство (Иоан. 17:23).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСлавата на кръста
Следваща статияКротката болка на оцеляването