0
1783

Пасха: Христос воскресе!

„Открехнах аз залостените двери, нищо не бе вече закрито, защото всичко отварях. И тръгнах към затворниците, за да не оставя окован никого.”

Възкресението: откриваме почти оригинален израз на събитието в кратките вероизповеди, които апостол Павел вмъква в писмата си, особено в Първото си послание до коринтяните (15:3-7): „Аз ви предадох най-напред онова, което бях и приел, че Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията, после се яви на повече от петстотин братя наведнъж, от които повечето са живи до днес, а някои и починаха; после се яви на Иакова, след това на всички апостоли…”.

Едновременно с това откриваме в същите послания, както и в Първото послание на Петър, цитати от не по-малко древни химни, възславящи смисъла на възкресението като кълн на преображението на света: „Като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците… Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” (Еф.4:8-10). И тъй, едновременно е „закланият Агнец” и „Оня, Който държи седемте звезди в десницата Си”, както казва книга „Откровение (2:1). Онзи, в Когото всичко пребивава и Който въплътен, отдаден на смърт, възкръснал, изпълва всичко със светлината Си, със „светлината на живота”, както ни казва свети Йоан (8:12).

Относно възкресението на Иисус, Писанието, без да съгласува нищо, е умножило констатациите за едно отсъствие-присъствие, истинско предизвикателство за нашето разбиране, привикнало със смъртта. Животът очарова с множеството си отблясъци. Не ми се иска дори да споря за празната гробница – животът, тъй дълго скрепен с печата на смъртта, е тъкмо празна гробница! – нито върху множеството обвинения. Разбираме ли една симфония чрез анализа на мастилото и хартията, върху която е написана? Не е ли по-добре да дадем ухо на музиката? Глухите ли са най-добрите музикални критици, подобно на онези, дето изначално отричат тайнството, но претендират, че са в състояние да проследят дирите му? Лично аз предпочитам този невероятен анонимен поет от края на I в., заговорил за Възкръсналия на езика, подет от литургиите:

Открехнах аз залостените двери,
…нищо не бе вече закрито, защото всичко отварях.
И тръгнах към затворниците, за да не оставя окован никого.

(Одите на Соломон, 17)

Христос, Въплътеният Бог – „Словото, станало плът” – е споделил всичко до края, споделя и днес нашата участ. Ние разпадаме човечеството на затворени индивидуалности, които се ненавиждат или размиват. Разпад, който продължава да се разширява чрез колективни вражди. Казваме, че сме личности: но самите ние си оставаме абортирани! Христос обаче е съвършена личност, защото е божествена личност, „един от Светата Троица”. Разбира се, става дума и за конкретен индивид, чието лице изкуството може да пресъздаде. Ала тъй като е „любов без граници”, Той не е отделен от нищо и от никого сред нас, от началото, та до края на историята: „Човекът-максимум”, Той носи в Себе Си цялото човечество. Той умира заедно с нас, за да възкръснем ние заедно с Него.

Възкресението не означава реанимиране на някакъв труп, мъртвец, върнал се към живота в условията, в които се е намирал преди да умре. Възкресението на Христа преобръща радикално тези условия. Разбира се, Възкръсналия е съвсем реален, Той се оставя да бъде докоснат от Тома Неверни, споделя храна с учениците Си и все пак е различен, „в друг образ”, както се казва в края на Евангелието от Марк. Дотолкова, че Мария Магдалина го взима за градинаря, а поклонниците от Емаус за неинформиран странник. Той се изплъзва от пространството и времето, които разделят, преобразява ги в средства за среща, в пътища към общението. В Него божественото и човешкото се единяват окончателно: така човешкото намира своя завършек и тази преобразена, обожена човечност прониква оттук насетне и „работи” в дълбините на историята. „Както желязото в контакт с огъня приема неговия цвят, така и плътта [сиреч творението], след като е приело в себе си обоженото Слово, бива освободено от погибелта. Така [Христос] е преоблякъл нашата плът, за да я освободи от смъртта” (Кирил Александрийски, Тълкувания върху Лука, 5:19).

Ала тогава, защо възкресението си остава тайна? Поради зачитането на нашата свобода. Възкръсналия не се налага. Той не се явява на властимащите в този свят, а само на онези, които наистина Го приемат с вяра и любов. И не възкресението е това, което провокира вярата, а тъкмо вярата позволява на възкресението да се прояви. Иисус ни зове кротко, както призовава Мария Магдалина: и едва тогава тя „се обръща”, сърцето ѝ се обръща – и Го разпознава. И едва когато преломява хляба в някаква страноприемница, поклонниците от Емаус Го разпознават – затова изчезнал, Той присъства в евхаристията, в Духа, в „тайнствата” на Църквата.

В Църквата човечността Му, която е и наша, Неговата човечност, едновременно разпната и възславена, става за нас източник на Живота. Разбира се, смъртта винаги властва и ни напомня присъствието си: раздялата, скръбта, изчезването на онези, които обичаме, трагедиите, толкова жестоки в историята, ненавистта към себе си и към другите. Ала всичките тези ситуации, ако ги изживеем с доверие във Възкръсналия, ако приемем да получим себе си от Него, могат да се превърнат в пътища на Възкресението. Христос възкръсна, духовната смърт е победена, смъртта е вече само раздран покров на любовта. Тогава, дълбоко в себе си, тревогата се превръща в доверие, вече не се нуждаем нито от роби, нито от врагове. Смята се, че няма изход, но Той е тук, Той, нашият приятел, нашето място – „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” – неговото присъствие е откриване на светлината. „Вчера бях погребан с Тебе, о, Христе, ни казват пасхалните утрени. Днес се пробуждам с Тебе, Възкръсналия”. Да, ние се пробуждаме като деца, като оздравели в пасхалната светлина – и това е първата утрин на света, едно бадемово дърво цъфти сред развалините, Бог ни въз-връща живота и ни го прощава. „Никой ли те не осъди? – пита Иисус прелюбодейката. И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши”.

Връщайки се при Отца Си, по време на Възнесението, Христос окончателно ни прави свободни, Той ни позволява да приемем Духа, „новотата на Духа”, прави ни отговорни за хода на историята: докато Той се завърне и за да се завърне. В лоното на творческата свобода, ние сме призвани за разкъсаме кръга на нищото, да насочим всички хора и целия всемир в динамиката на възкресението.

Да, Христос възкръсна. И всичко, и всички, са вече живи – завинаги.

Превод от френски Тони Николов

Текстът е от брой 121 на сп. „Християнство и култура“.

Оливие Клеман (1921-2009) е френски православен богослов, професор в богословския институт „Св. Сергий” в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция” (1959); „Православната църква” (1961); „Византия и християнството” (1964); „Въпроси за човека” (1972); „Духът на Солженицин” (1974); „Отче Наш” (1988), „Христос, земя на живите” (1990), „Малък духовен компас на нашето време” (2008) и др. Предложената тук статия е от сборника „Христос възкресе” (2000).

На главната страница: Марко Иван Рупник, Възкръсналият Христос сред апостолите, мозайка в катедралата „Св. Себастиан“ в Братислава, 2011 г.