5
813

Патриарх с досие ще отвори
бездна от въпроси

С д-р Николай Михайлов разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева

мммм

Намираме се в една отдавна непозната ситуация за БПЦ – избор на патриарх след кончината на Негово Светейшество Максим. Църковният народ е стъписан, а в Светият синод ясно се очертаха различните лагери. Какви са най-хлъзгавите подводни камъни, които ни очакват занапред?

Най-хлъзгавият подводен камък е да се удавим в думи. Друг подводен камък е да си въобразим, че знаем какво мисли църковният народ. И трети – да узурпираме мандат да го представляваме под напора на страсти.

Можем ли да говорим за клерикализация на Църквата и кои са основните причини за това? Как може да бъде възстановено съзнанието за Църквата като общност и да бъде осмислена тази общност отвъд институционалните отношения?

Църквата е съборен йерархически организъм. Съгласие на трите йерархични степени в дух на любов. Парадигматичен образ на църковното управление е Апостолският събор от I век. Изволися Духу Святому и нам. Три века по-късно св. Григорий Богослов ще си обещае кракът му да не стъпва на събор по причина на омерзение от епископските нрави. Това в IV век. Оттогава са изминали 17 века по посока на Апокалипсиса. До днешната апостасия.

Християните днес са „когнитивно малцинство”, утре – гонено. Нека си дадем сметка за историческия час. Това би ни спестило илюзии, включително и реформаторски илюзии. Църквата може да бъде осмислена като общност, но тя не става общност по причина на това, че е осмислена. Проблемът не е в дефицита на осмисляне, а в дефицита. В дефицита на вяра и дух. Църквата като общност е благодатно събитие, а не просто еклесиологичен норматив, лесно постижима богословска конструкция. И със сигурност не е инфантилна еуфория в стила на „ах, къде ще сложим розите!”. Тези внезапно възникнали щастливи общности, доколкото ги има, ще трябва да бъдат проверени за наличие на благочестив фалш и тънък групов нарцисизъм, защото това е първото, което ни връхлита в „общност”. Особено ако въпросните общности са мобилизирани да отстояват „кауза”, която разполовява света им на „прави” и „неправи”, като ги снабдява с лукса да се чувстват „прави”, за сметка на „неправите”. Така се отпрашва в баналното направление на груповите патологии, описани във всеки учебник по социална психология и наречени на аскетически език не иначе, а „прелест”.

Клерикализацията е злоупотреба с власт. Висшият клир наследи от комунизма известни номенклатурни навици, обогатени в новите условия с вкус към бизнеса и отчасти към лукса. Контрастът между неговото предназначение и публичния му образ придобива на моменти скандален характер. Тъй като този клир е нереформируем по духовен път, натискът отвън за повече благоприличие е практически неизбежен и се случва, тъй да се каже, естествено, по силата на всепроникващото медийно око. Не могат да се скрият и не можем да ги скрием, даже и да бихме желали. Реакцията е неизбежна. Висшият клир се нуждае от корекция на дезориентацията му за време, място и обществено-политически събития. Внимателно и благоразумно. При груби прояви на духовна невменяемост – твърдо.

Но това не означава превръщането на Църквата в „общност” в съгласие с еклесиологичния идеал, а най-обикновено цивилизоване от гледна точка на здравия разум и „европейските цивилизационни стандарти”. Докарали сме я дотам – да се борим с варварството на свято място.

Каква е според вас ролята на миряните в живота на Църквата? Ако синодалните архиереи измъчват българското общество със своята „травматична неразкаяност и обидена злост” и „дремят в XIX век”, както сте заявявал, то не е ли именно гласът на миряните един от гласовете, които биха могли да спомогнат за преодоляването на кризата в общественото доверие към Църквата?

Още малко за митрополитите. С малки изключения тези митрополити са номенклатурни кадри на тоталитарния режим. Някои от тях са с религиозна вяра, други – не. Кариерите им, строго погледнато, са под голям каноничен въпрос и не издържат акривия[1]. Но не в това е бедата. Бедата е в културната им неадекватност и потискащ провинциализъм. Покриват изцяло фолклорния образ на „дядо владика” и Бешковата рисунка на „попа”. По-взискателната част на българското общество се пита откъде се взеха и не е ли могло да се намерят други. Антропологичният профил на българския клир е дълбок въпрос, без съмнение свързан с тоталитаризма, но и по-общо с историческата ни съдба – с робствата, верноподаничеството, обскурантизма, суеверието, ритуализма, магизма и недоверието към разума. Православието в България е исторически „утаено”, приспособено към етно-културната специфика на българския човек. Този човек е възпитаван в послушание, а не в самостоятелност и отговорност. Образът на Църквата като лечебница е двуостра метафора – утешава, лекува и демобилизира. Представата за християнина като за пациент снема отговорност и оневинява „по болест”. Но тази представа не възпитава граждански отговорни хора, а в най-добрия случай – каещи се полумонаси. Фамилно-битовият стил и изводимата от него лексика вдетиняват. Ако 45-годишният епископ е „Дядо”, то ние сме му внуци. Дечица на дядо владика. А какво става с човешката отговорност, щом сме му внуци? Става Матушка, батюшка, цар и поясни поклони. Става източна йерархия.

Българският клир е образ и подобие на своя народ. Клирът и народът са в съгласие по религиозния въпрос. Българското православие е  б ъ л г а р с к о  православие. Не пробужда, а приспива. Ритуалът е панацея. Ритуалът е магия за превръщане на сложното в просто, на драматичното в лирично. Ритуалът е потребление на магична медицина, опушена с тамян и опята акапелно. Естетиката е по-важна от етиката. Никакъв интерес към моралната проблематика, към самостойната ценност на истината. Душевният уют има решителен примат над истината, над доблестта, над достойнството. На Изток са калугерите, на Запад рицарите.

Колаборационизмът на епископата има и по-дълбоки причини, свързани с феномена на моралното равнодушие като религиозна „добродетел”. Религиозното суспендира етическото. Досущ по Киркегор. Западното Просвещение от началната му фаза може да бъде изтълкувано като бунт на разума срещу хедонистичната редукция на вярата, срещу традиционния уют на религиозната дрямка. Вярата е преживявана по „принципа на удоволствието”, което ще рече нагонно и самоусладително, съвсем по Фройд. „Православната” религиозност плаче за критическо осмисляне, за преглед от позициите на независимата богодадена съвест. Дневниците на Шмеман имат огромен принос за пробуждане на православната съвест, размишленията му реабилитират човешката честност в лоното на лениво-консервативното „православие”, дремещо в самодоволство и „смирена” гордост. Затова горят книгите му.

Питате ме за миряните. Скептичен съм. Не знам къде са тези миряни. Със сигурност ги има, но те се крият по силата на здрав духовен рефлекс. Тези, които се виждат, ми се струват проблематични, защото са във властта на разнообразни пристрастия, включително и политически. Всяка кампанийно-активистка версия за преодоляване на „кризата” не преодолява кризата, а анонимността на спасителите. Обслужва страсти. На този етап на историята вярата е в радикален смисъл на думата частен въпрос, въздишка и плач. Публикуваната религиозност е крайно съмнителна, съмнявам се, че някой й вярва. Но това са неизбежните уговорки. Църквата е обществено тематизирана, въведена е в публичен процес на осмисляне и критика. Това означава, че нещата ще се случват така, както се случват. Амбициозни миряни ще атакуват, висшият клир ще се отбранява, а от всичко това, да се надяваме, ще произлезе някакво „добро”.

Нека си представим избор на патриарх с досие. Как това ще промени живота на Църквата?

Няма да е добре, ако изберат патриарх с досие. Интуицията на част от хората, че България е провалена страна, ще намери ново потвърждение, тъй да се каже, мистическа санкция. Оформя се впечатление за пустош, за радикална несъстоятелност. Ако избирателното тяло извърши някое ярко безобразие, ще се смирим вкупом, но ще се отвори втора бездна от въпроси. Какво става с този народ, включително с църковния народ, с неговия клир, защо това равнодушие и откъде тази небрежност? Ще бъде осъзнат разкол, по-дълбок от „онзи”, който измъчи Църквата през деветдесетте години. Разкол на съвестите. Не вярвам българският клир да извърши такова посегателство върху църковния мир. Не вярвам да се подведе от народното безразличие, не вярвам да се изкуши да избере „мениджър със здрава ръка”, „способен да въведе ред”, не вярвам да се подчини на външен натиск. Вярвам, че избирателното тяло ще прояви милост и ще осъзнае своята историческа отговорност.

Какъв хоризонт се очертава пред БПЦ – необходимост от реформи или запазване на статуквото?

Хоризонт на внимателно отстраняване на най-ярките безобразия. Малко повече административен разум. Корекции в православния „стил”, отстъпление на „селското”. Крайно пестеливо медийно присъствие на висшия клир. Не са за показване. Скромност на реформаторите от мирянския чин. Благоразумно укротяване на всяка неумерена реформаторска амбиция. Особено активните трябва да бъдат дръпнати за ръкава. Не живеем във времето на Тъпчилеща. БПЦ не може да понесе амбициозна реформа. Ще стане още по-лошо. Ядра на духовен и културен обмен. Книгоиздаване. Високата култура е дериват на християнството и притвор на храма. Трябва да бъде стимулирана и спонсорирана. Молитва. От самото начало и до края.

Д-р Николай Михайлов е роден през 1946 г. Лекар психиатър и магистър по богословие. Дългогодишен преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Народен представител от ДСБ в 40-ото народно събрание.

Пълният текст на интервюто с д-р Николай Михайлов ще бъде публикуван в бр. 77 на сп. „Християнство и култура“.

 


[1] От гр. κρίβεια – строго съответствие с каноничната гледна точка. – Б. ред.

 

5 КОМЕНТАРИ

  1. Упражненията върху съществено важното за обикновения човек място на религията в живота му съвсем не се нуждаят от състезания по риторични надцакване в стил: кой с каквото и както може. В този момент ,толкова важен и съкровен за поне малко възпитаните в традиционната за българския дом православна вяра граждани, главно преследване на най-важната цел е търсенето на изход от дълбоката поквара в цялостно заразеното с комунистически последици наше общество, не само в църквата. Засегнатата тъкан на религиозните традиции, болезнено срязвана през десетилетията с насадения атеизъм на пропагандната комунистическа машина, не свършва само с идиотската ситуация с ченгеджийския Синод. Хората се питат: как Бог го допуска. И основното съпътствие на проблема с оределите вярващи, посещаващи в храмовете ни, особено из страната, е напълно липсващото и до днес някакво поне плахо изказано отношение на Църквата ни по отношение на дълбоките рани, нанесени от комунистическата власт и ДС на българския народ. Възвръщането на духовното обединение няма да стане само с религиозно възпитание и проповеди, нито с някакво покаяние от подлеците в расо. Покаянието и отминаване на премеждието може да се постигне само след пълно прочистване на рудиментите на комунистическата зараза, на този етап – напълно невъзможен процес, колкото и песимистично да звучи. Ако си послужим майтапски със стиловите похвати на д-р Михайлов, локализирани в екзистенциално-есхатологична вербалност, най-ефикасна е темпоралната филтрация на карминения мицел. За съжаление обаче витиеватите дискурси в случая не променят релевантно парадигмата…
    Чакат ни тежки времена.

  2. “ … локализирани в екзистенциално-есхатологична вербалност, най-ефикасна е темпоралната филтрация на карминения мицел. За съжаление обаче витиеватите дискурси в случая не променят релевантно парадигмата… “ кристално НЕЯСНО, Боби.

    Нека си кажем сега и ние на простоват български 1.

    1. =НЕ НА РАЗКОЛА=

    След като се оказа, че БПЦ се е самообезглавила като водачите са продали за сребърници съвестта си и народното доверие и са служили на Комитета за ДЪРЖАВНА Сигурност (а са УЖ независими от държавата) ясно стана, че не съществува никакъв начин БПЦ да се САМОвъзстанови. Агентите взаимно се „гласуват“ и ще се „ръкополагат“ един-друг и нине и присно и во веки веков.. Вече има признаци, че християнско покаяние,, смирение и благодат не може да се очаква, че светската власт им се е усладила на тези „монаси“. Шофьорчета, биячета, готвачки, машинописки, масажисти, скъпи играчици, палати и летни резиденции … Човещина, в “богочовешкия” организъм на Светата Църква. Митрите им са раздадени от “народната ВЛАСТ” която е светска и това ги отделя от Църквата – като лауреати на ДЪРЖАВНА награда.

    ВСИЧКИ митрополити достойно ще бъде да освободят заеманите катедри незабавно и да отидат в опустелите чалгасали манастири на размисъл, покаяние и Богу служение. Народът не ги признава за негови „духовници“ отдавна, те са пастири без паство, ОБЩНОСТ с населението те нямат. Без изключение = които не са имали досиета не са по-добри, напротив, те са „хиротонисани“ и ръкоположени от Агентурата, а някои са непоправимо компрометирани пред епархиотите си. Доказано от специалисти (проф. д-р К. Я.: http://kultura.bg/web/апорията-на-бъдещия-ни-патриаршески-и/#comment-220 ) самото им повишение в Йерархията и назначаване като Архиереи от БКП е нелегитимно и против Канона; откъдето следва несъстоятелност на всякакви решения, гласуване и … ИЗБОР на Патриарх. Нека не се главоболят, и да са благодарни, ако не бъдат низвергнати, анатемосани и отлъчени, а приютени в манастир.

    БЕЗ ЕКЗАРХ като карахме цели 30 (тридесет) години да не би да не оцеляхме непокръстени? Даже най-висшето благодеяние, подвиг на българското християнство -спасението на тукашните евреи- се извърши тъкмо по онова време от тогавашния пловдивския митрополит (не патриарх) Кирил, който безстрашно се препречи на “властта” (сегашните менте-подмазвачи за по-лесно ни залъгват как “всяка власт е от Бога”, вкл. нацизмът и диктатурата на пролетариата)

    ВСИЧКИ, особено вманиаченото “пловдивско“ джихади, когото местното паство загърби дотолкова, че освен биячите и служебното местно Политбюро за оперетите му се налага докарване на агитките с клакьори в бусове чак от В.Търново и Кърджали. http://podtepeto.com/article.php?pageNum_getComments=2&id=7772#commentbox за да има на кого да си подаде анатомията си за целувка … Над 500 подписа с имена -http://citizenspeak.eu/node/79- настояват за наказателната му отговорност за престъпване на Закона за паметниците на културата; които той простовато обърква с … надгробия; а в Града чак толкова непрогледно невежество буди присмех, парвенютата имаха шанс само през Диктатурата на “Пролетариата”.

    ОПАСНОТО в случая е младостта му и енергичното безумие, този ако не бъде надлежно озаптен както всеки нормален български престъпник -http://podtepeto.com/article.php?id=7819-, може да докопа Боянската църква и да я разхубави в приветливо розово без угризения: това е Моя собственост, бащиния Методи Стоименова (Севастиянов му е съветски псевдоним), ключовете държа Аз, каквито формуляри е трябвало да попълним, в канцеларията ми се отнесете при четиринайстата машинописка; айде че бързаме, никакви специалисти не могат на Мен да диктуват, те са прикрити атеисти (?!? даже е желателно Прокурорът да не е фанатик идеолог, а законник http://kultura.bg/web/какво-значи-църквата-е-в-епископа/#comment-225). Някаква диагноза не може да не съществува за някой, който се мисли, че е “хванал дядо Господ за шлифера” както казват простите православни Андрешковци фигуративно, и че е над законите на страната: църквата = това съм АЗ, и драпа (- http://www.reduta.bg/?p=2597 -). И подробна инвентаризация трябва, монасите са дали обет за нестяжание (непритежание, заедно с другите два – за целомъдрие и послушание). Никакви греховни покупко-продажби.

  3. Нека си кажем сега и ние на простоват български 2.

    2. НАРОДЪТ (не държавата, която няма ИЗПЪЛНИТЕЛНА власт в църковните дела-афери) чрез Законодателя = Народното Събрание (доколкото има такова, там едни партийци надцакват отсрещните партийци докато не им останат сили и време за работа) следва незабавно да блокира търговските сделки на черните агенти, които са се активизирали (Мелбърн -http://www.citizenspeak.eu/node/74-, Вашингтон -http://www.kultura.bg/bg/article/view/18310-, Чикаго -http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/usa-central/13079.html-,-http://bg-voice.com/articles/view/sudut_reshava_sudbata_na_sv_ivan_rilski/164/-,http://ide.li/article3885.html-; Сан Кирико -http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=828770-, Черноморието, планините – http://www.youtube.com/watch?v=6D36FV7t8go – и навсякъде) да ограбят и осребрят безценни и незаменими религиозни, културни и художествени ценности, блага и имоти, които са всенародно достояние и притежание независимо от актове за собственост, търговски регистри, нотариални надхитрявания *).

    С ОБРАТНА СИЛА = състояли се сделки да се разследват и анулират. Нотариатът да отказва регистрирането на имотни сделки, в които “продавач” се явява Църквата или подставените й лица; това е престъпление и светотатство за Геената Огнена. (http://www.youtube.com/watch?v=6D36FV7t8go&feature=relmfu). Закупените (не без замисъл) звания “Архонт” са недействителни, те не са “БОГУ”угодни, а другиму. Църквата е народна, тя е различна от частните корпорации. Църковното от дедите ни е … взето назаем от внуците ни, то не е стока, то е светиня. Църковниците са допуснати вътре да си вадят препитанието в добросъвестно служение Богу и Народу, нищо повече. Като имат ключовете те са само СЪДЪРЖАТЕЛИ, а не “притежатели”. Вън всякоя скверня!

    СЪБОР – всенароден, църковен и то не само на “вцърковени” с членска значка под ревера- следва да се насрочи и организира със същият този акт от Народното Събрание, като се пресекат всякакви попълзновения за оркестрирането на Събора от досегашните църковни властници, които ловко биха го опорочили. Българският народ отлично познава кои и какви са неговите истински, достойни селски свещеници и пастири, които си знаят работата без телохранители, Ролекси и Линколни. Макар на по-скромно равнище -епископско засега, така както първоначално през турско, Екзархията (грешнаго Софрония) без Патрици – и ще ги последва през създадената от йерарсите криза на “тяхното” право(?криво?)славие че и нататък во веки веков.

    РАЗКОЛ няма как да стане, разкол става когато половината възстане против другата половина. Когато ВСИЧКИ без изключение бъдат отстранени разцепление няма, има оздравление. Като хирургическа операция за ампутиране на гангрена: без компромис. Сегашната “църква” агонизира в апория, яхната от недостойни бизнесмени. Българският народ има крепка душевност, а и остър поглед да прозре хитрувания, замазване, шикалкавене, подслаждане, продажност и порочност; съветски и ФАНАРиотски имперски козни. Благочестивото ПАСТВО в 21 век вече не е безсловесно стадо. А личната критика към този или онзи Йерарх не е нападка срещу Църквата (както ловко извърта Той в перихореза = “… дръжте крадеца!”), която Е БИЛА, Е и ЩЕ ПРЕБЪДЕ.

    С Богом на Негово попКръстюПодобие, со миром!

    Многая лета!

  4. Спор като че ли няма. Всички виждаме почти една и съща картина. Но говоренето няма край, излиянията не секват…
    За мен досиетата на владиците не са най-големият проблем на Българската православна църква. Още по-малко се вълнувам за ролекса на Николай Пловдивски или пък за линкълна на Кирил Варненски. Най-съществено ми изглежда това, че църквата ни е малка. Съизмерена с морето от безверие, в което е потопена, тя е направо мъничка.
    Запомнила съм един Великден преди десетина години, емблематичен. Градинката около храма „Св.Георги” – претъпкана, за удобство полицията е спряла движението по „Патриарх Евтимий”. Компании се разхождат по булеварда, разнасят бири, веселят се. С труд се провираме, стискам детето за ръката, за да не се разгубим. За нощната служба влизат малко хора и вътре е спокойно, просторно. На излизане всичко е променено: народът се е пръснал, няма жива душа по улиците. Само боклуците напомнят за стълпотворението, търкалят се бутилки, включително и от водка. Виждат се и черупки от яйца по асфалта. Те пък напомнят за празника.
    Чак след време чух от един свещеник израза „великденски християни”, който обяснява много неща.
    Днес всеки има претенции към клира, не само „по-взискателната част на българското общество”, за която говори д-р Михайлов. По правило най-напористи са хора, за които богослужението е тера инкогнита. Те обаче коментират с охота подробности за бита, облеклото, притежанията на свещениците, знаят тайни прегрешения, обобщават на едро. В тази шумотевица няма шанс да се чуе какво мислят вярващите – тези, за които е важно в неделя някой да отвори царските двери и да ги прикани „Со страхом божим” да пристъпят напред.
    Ако има как едните да замълчат, а другите да проговорят, може би всичко ще си отиде на мястото.

  5. Избор на патриарх? 
    НЕ. Нямаме “ИЗБОР”. А избирателите като са нелегитимни -щом са противоканонично НАЗНАЧЕНИ от диктатурата на пролетариата на катедрите; подкрепени сега от техните платени “вцърковени“ угодници с членска значка под ревера- това означава че целият “избор” е невалиден за повечето съвестни българи. И без Патрика можахме да изкараме трийсетина години, случвало се е (след екзарх Йосиф до екзарх Стефан).
    Църквата Е БИЛА, Е И ЩЕ ПРЕБЪДЕ. Като схванат „духовниците“ какво им е призванието, за какво съществува Църквата сред човечеството; че ПАСТВОТО не пасе трева; като отминат към Историята и Линколнът, и Ролексът, чак тогава епископите и Народът ще се съберат и посочат достоен водач, а не ментета.
    Нали МУТРОполитите са уж монаси, главни “отшелници”, над суетни светски агитки, архонти и техните баронеси; над готвачки, масажистки, шофьорчета и биячета = нека да идат добросъвестно и доброволно в опустелите чалгасали манастири на размисъл, покаяние и нестяжание, докато се вразумят. Църквата не е място за бизнес менаджери и за търговийки, според Спасителя.