0
5016

Патриотични уроци

Димитър Гюдженов, „Бой за Шипка“

Трети март е плаващо историческо събитие, път към нещо, но не и самото нещо, той не е цялостен, завършен исторически и държавнически акт. Време е за сериозна обществена дискусия, която да ни отведе до избор на истински български национален празник, който ни дава сила да бъдем себе си.

Книгата „Патриотични уроци” на доц. д-р Александър Йорданов съдържа 38 студии и статии за смисъла на родолюбието, написани под формата на уроци за „млади патриоти и демократи”.
„Патриотични уроци” – това са пропуснатите от българското образование уроци. Александър Йорданов представя някои от най-важните събития и личности от новата българска история от гледна точка на българските национални интереси. В центъра на авторовото разбиране на историята е съдбата на човека. Възстановени са премълчавани страници от национално-освободителното движение, Съединението, антибългарските преврати и терористични акции в историята ни, държавния преврат на 9-и септември 1944 г., престъпния „Народен съд”, комунистическия терор срещу българския народ, опита да бъде ликвидирана независимата българска държава, престъплението с мълчанието за Чернобилската авария, руската хибридна война срещу България и др. Оригинален е прочитът на делото на личности като В. Левски, Хр. Ботев, З. Стоянов, Ст. Стамболов, Иван Вазов, Димо Кьорчев, проф. д-р Ив. Шишманов, П. К. Яворов, Димитър Талев, Александър Караманов и др. Приносни са страниците за отражението на Балканската война в литературата, както и наблюденията върху образа на Македония в българската литература, борбата за свобода и независимост на българските горяни и балтийските „горски братя”. Осветляват се малко известни драматични страници от историята и на други народи – трагедията „Катин”, Гладомора в Украйна, „Пражката пролет”, раждането на полската „Солидарност”, бунтовете в срещу режима в СССР и др. 
Срещаме се с личности, които са откривали Бога само в родината си.
Според автора изчистването на прочита на новата ни история от напластените лъжи на комунистическата историография и пропаганда е важно за оцеляването ни като народ, за националното ни самочувствие и европейско настояще.
Книгата е посветена на паметта на двама достойни българи: големия български писател, драматург и публицист Георги Марков и Илия Минев – несломения борец за свобода и човешки правдини. Предлагаме ви текста, посветен на Трети март и освобождението на България след Руско-турската война (1877-1878).

Александър Йорданов, „Патриотични уроци“, изд. „Век 21-Прес“, София, 2019 г.

* * *

Четвърти урок

ТРЕТИ МАРТ

Близо 60 000 българи загиват за Освобождението на България в периода от Нишкото (1841) до Априлското въстание (1876) и Руско-турската война (1877–1878). Вечна им памет! Загиват тези нашенци за свободата и независимостта на България. В Руско-турската война от 1877–1878 г. загиват и хиляди поданици на Руската империя – украинци, руснаци, финландци, поляци, литовци. Загиват и хиляди румънци. Войната се води от политиците, но костите си край Стара Загора, на Шипка и при Плевен, оставят мужиците от различни народности. Те воюват с иноверците, с агаряните, с потисниците на християнската земя. Те се жертват и те освобождават. Те не знаят истинските цели на войната, не познават скритите планове на политиците. Но военачалниците са наясно с тези цели и планове. Те знаят отлично за какво воюват в руската военна кампания през 1877-1878  г. в посока към Босфора и Проливите. Всичко е описано още в Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария от 8 юли 1876 година, в което руският император Александър II и австро-унгарският император Франц Йосиф се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава. Така и става. Създава се Княжество България изцяло под руско „временно управление” и нова автономна провинция в османската империя – Източна Румелия. Същите цели на руската военна кампания са затвърдени и в Будапещенската конвенция между Русия и Австро-Унгария, подписана на 15 януари 1877 г., малко преди да завърши Цариградската посланическа конференция. И третият документ, за който няма как да знаят тези, които оставят костите си на бойното поле, е Лондонското споразумение между Русия и Великобритания, което е част от подготовката за Берлинския конгрес през лятото на 1878 г. Според него държавата, която ще възникне в резултат на войната, няма да има излаз на Егейско море и ще бъде разделена на две провинции – и само едната, тази на север от Балкана, ще получи автономия с княжеско управление. Във всички тези документи не става дума за никакво „освобождение”. Това, което предстои да се случи на територията на Северна България, се определя в дипломатическите документи от този период като „руска окупационна зона”.

Свободата има смисъл, ако е осъзната. Няма свобода там където има лазене в нозете на „освободителя”. А на 3-ти март 1878 г. т.нар. освободители нямат съзнание за свобода. Те самите са несвободни, без да съзнават това. В собствената си империя „освободителят” преследва свободомислещите. В армията му воюват представители на поробени от него народи. Те тепърва предстои да се борят за своята свобода. Затова Иван Вазов се обръща към руските „освободители” през 1916 година с думите:

„О, колко ви, братя, жалея!
О, как бих желал, братя клети,
свобода и вам и за нея,
кат нас да живейте и мрете!”

Патриархът на българската литература, който ни е дал първите уроци по родолюбие, е наясно, че 38 години след последната руско-турска война, руските „братя” все още не са свободни. Парадоксални в този смисъл са твърденията на някои български историци, че несвободните донасят у нас свобода. Това е по-скоро опит за манипулиращо съзнанието главно на младите хора обяснение и възприемане, което у нас се налагаше тенденциозно в периода на комунистическата тоталитарна власт. Българската национално-освободителна доктрина не предвижда друга държава да ни дари „свободата”. Не предвижда, както пише още през 1928 г. проф. Спиридон Казанджиев, историята да потъмнее в съзнанието ни. Защото докато пазим в съзнанието си своята история, ние ще бъдем самостоен народ. Но подменим ли я с чужда версия, то тогава „чужда сила” започва да владее съзнанието ни и да определя делата ни. Дори годините си, пише проф. Казанджиев, ние започваме да броим „според събитията, които мерят чуждо минало”. Такава подмяна на българската история бе осъществена в периода 1944-1990 г. В определен смисъл тя продължава и до днес. Част от нея е подмяната на познанието ни за национално-освободителната ни борба с благодарността към „освободителя”.

Империите не освобождават. България е освободена от волята на българите за свобода, проявена в самото наше национално-освободително движение, чийто връх е Априлското въстание. В „Психология на Априлското въстание” Иван Хаджийски изтъква, че то е „подготвено и изнесено от една масова, всебългарска вътрешна въстаническа организация и, на второ място, единствено то не бе подбутнато отвън, не бе подобно повечето минали въстанически опити военно-тилова маневра, а бе дело чисто народно, дело на въстаническата самодейност на народа ни.“

На 3-ти март 1878 г. в селцето Сан Стефано (днес квартал в община Бакъркьой на Истанбул) се подписва един предварителен (временен) протокол, наричан неточно и до днес договор, чрез който се прекратяват военните действия между Руската и Османската империи. „Великите сили” си запазват правото по-късно да подпишат истински договор със съответните международно обвързващи клаузи. Това става на 13-и юли в Берлин на форум на „високо равнище”, в който участват представители на Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия, Русия и Турция. Разочарованието след Берлинския конгрес, където „една късогледа дипломация разпокъса Отечеството ни”, както пише Иван Евстатиев Гешов, е всеобщо. „Възможна ли бе подобна несправедливост”, пита той. Но нашенци живеят в еуфория, в несъответни на реалността мечти, налагани им от руската пропаганда. Те не знаят, че политиката и истината не живеят под един покрив, не знаят, че много често в политиката едно се говори, а друго се върши. Както Руско-турската „освободителна” война, така и протоколът от Сан Стефано, и последвалият Берлински договор, не носят на българите нито пълна свобода, нито независимост. Утвърдена е независимостта на Черна гора, на Сърбия и Румъния. Северна България (Княжество България) получава само автономия, без независимост, а Южна България (Източна Румелия) – административна автономия, но под властта на Султана.

Умните българи от оная епоха веднага са разбрали, че Санстефанският протокол и Берлинският договор са само временни политически редути по пътя към свободата и независимостта на България. И логично запретват ръкави да работят за съединението, обединението и независимостта на отечествот ни. Те са живи свидетели как очаквания и реалност се разминават съдбовно, как на мястото на една империя започва да се настанява друга, с амбицията да дирижира цялостния обществен и политически живот на Княжество България. За този руски имперски мерак великолепно разказва Симеон Радев в „Строители на съвременна България”. Случва се и нещо по-страшно. Постепенно грижите за насъщния, както и актуалната политика, изтласкват от паметта на хората българските герои, българската воля за свобода. Вместо памет за тях, започва да се насажда тезата за „благодарността” към „освободителите”. Но точно тогава гръмва мощният глас на Иван Вазов. Той възкресява имената на националните ни герои в безсмъртната си „Епопея на забравените”. Друг велик българин – Захари Стоянов, създава своя уникален документален роман „Записки по българските въстания”, в който разказва за някои от най-героичните страници в нашето „минало недавно”. Иван Вазов и Захари Стоянов разбират, макар и от различни партийни позиции, че това, което е наша гордост – борбата за свобода и независимост, е тенденциозно оставена на заден план в националното съзнание, а на преден, както е за съжаление и до днес, е внушението за „освобождението” и „благодарността” към „освободителите”. Но така е до момента, когато нашите далечни предци научават, че трябва да си платят за „освобождението” (Указ №1144 от 10 януари 1884 г., публикуван в Държавен вестник). Тогава те бързо „изтрезняват” и започва да им просветва. Защото в този Указ четем:

„Изплащане от България на Русия разноските по ОКУПАЦИЯТА на Княжеството от Руските императорски войски”.

Няма грешка. Понятието „окупация” e точното международноправно понятие за това, което е осъществила Руската империя през 1878 година върху част от територията на Османската империя. Посочена е и сумата, която, едва родилото се за живот Княжество България, трябва да плати: близо 11 милиона „книжни рубли”, равна на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка. По това време една книжна рубла е била цяло състояние. И много правилно нашите тогавашни политици са се разсеяли за изпълнението на този Указ, защото прагматичното им съзнание е подсказало: не може да изискваш едновременно и благодарност, и пари. „Освобождението” би трябвало да е дело високоморално, безкористно, „братски жест”, а не търговска сделка.

На 3-ти март 1878 година вече не са между живите Георги С. Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски. Много скоро си отиват от живота Тодор Каблешков и Любен Каравелов. Това са нашите национални герои. Останалите живи техни другари постепенно са разделени от политиката. Едни започват да обслужват интересите на „новите господари”, на „освободителите”, а други, като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, се опитват да намерят път към обединението и независимостта на България. За целта се налага да застанат срещу имперските амбиции на „освободителите”. Да осмислят „благодарността” през дълга към своите загинали другари. През волята да продължат техният завет – свободна, обединена и независима България. Те разбират простата истина, че Руската империя не е това, за което тя самата се представя. Затова и Захари Стоянов проклина стъпването на българска земя на „московлука“. А Димитър Маринов в книгата си „Стефан Стамболов и новейшата ни история“ (1909) предава думите на  Стамболов за „полученото“ в резултат на „освобождението“: „Отечеството ни – разделено на пет части и раздадено по милост на различни държави. И още – едно натрупано опекунство, което ни души всеки час, което ни спъва на всяка стъпка.“

Документално е доказано, че в Руско-турската война от 1877-1878 г. не „освобождението”, а завладяването е било цел на руската политика. Стремежът на Руската империята е бил да отнеме част от територията на Османската империя и да я превърне в свой протекторат, да я постави под контрол. Същевременно е безспорно, че Княжество България след тази война получава възможността да бъде свободна, макар и зависима държава. Но това е само възможност, не и реалност. Минават много години докато „освобождението” получава смисъла на свобода и независимост – идеалите на българската национална революция.

Стефан Стамболов и Захари Стоянов заплащат с живота си своето българофилство. Те знаят, че народите са истински свободни, когато са независими. Знаят и казват открито, че т.нар. освобождение има смисъл само като път към истинското освобождение – независимостта. Защото без освобождение няма независимост, но и без независимост няма истинска свобода. Международноправното понятие за „освобождение без независимост” е „окупация”, която може да бъде маскирана и като „братско” вмешателство във вътрешните работи на „освободените”. „Освобождението” в условията и видът, който ни го „осигурява” през 1878 г. Руската империя, практически поражда нова и тежка зависимост, която в руското национално съзнание и до днес съществува като разбиране, че ние българите не сме волни птици и не сме „чужбина”. Това емоционално чувство на руснаците към нас е изразено в поговорката:„Курица не птица и Болгария не заграница”( „Кокошката не е птица и България не е чужбина”). Нагла поговорка, както нагло е и поведението на „освободителите” веднага след „освобождението”.

В своите „Писма от България” руският военен кореспондент Евгений Уткин предава свой разговор с руски окръжен началник по време на т.нар. „Временно руско управление” на „новоосвободена” България. 

„Знам, че „братушките” не могат да ме понасятказа ми един началник на окръг, когато обхождахме владението му и спирахме в селатано ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!
Чакайте, – възразих му аз – нагайката е твърде глупаво средство, за да бъде спечелено приятелството на българите.
Нека ви направя за седмица шеф на кааза и ще видите може ли човек да се справи без нагайка. Всеки ден ще ви трябват двеста-триста! Не познавате българите, а колкото до тяхното разположение – Бог да им е на помощ, но на нас защо ни е?
– Забравяте, че сме дошли да ги освобождаваме! А вие, с нагайката!
– Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!”

След тези „педагогически поучения” за възпитателната цел на руския камшик, Уткин заключава:

„Българите безпрекословно изпълняваха заповеди, но на лицата им не можеше да прочете нито задоволство, нито радост. Бяха убедени, че ако турците са ги били произволно, така ги бият и руснаците.”

В българското „освобождение” от 1878 г. няма независимост. И това става очевидно от т.нар. „Санстефански договор”. Той е предварителен (прелиминарен) протокол за прекратяване на войната между две воюващи страни. Не „освобождението на България” е било цел на руската политика. Завладяването, т.е. окупацията на част от територията на Османската империя, е средство за постигане на цел. За Русия тази цел е да има безпрепятствен достъп до Босфора и Проливите. Това означава, че руската имперска завоевателна доктрина не предвижда по пътя към „топлите морета” да има независими държави, провеждащи своя независима национална политика. Нейната цел е била да има контролирани и зависими от политиката на императора „автономни” области. Пропагандата облича тази цел в привлекателна дреха. За българите тя се нарича „освобождение”. Съветските историци признаваха тази измама, съдейки от написаното от тях в „Болшая советская енциклопедия”:

”Царското правителство на Русия преследваше във войната с Турция завоевателни цели, но използваше лозунга на една освободителна война”. 

Изразът „освободителна война” е лозунг и нищо повече. Той е пропаганда за „народните маси”. Елитът – императорският двор и военоначалниците, са абсолютно наясно с целта. И я преследват, както в Сан Стефано, така и в Берлин. Доколкото под Санстефанския протокол стои подписът на руския посланик в Цариград граф Николай П. Игнатиев, то е добре да се цитират и неговите „записки”, издадени през 1914 г. в Санкт Петербург. В тях четем:

„На Русия ѝ е тясно в Черно море и тя трябва да владее изхода му, т.е. Проливите, пряко и косвено, и то не само заради осигуряването на безопасността и благосъстоянието на своя Юг, колкото поради политически и икономически съображения.”

И по-нататък:

„За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравстено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.”

Така мисли авторът на Санстефанския договор, дипломатът и политикът граф Николай  П. Игнатиев. За съжаление в България имаше и продължава да има политици, които споделят тази политическа философия. Според тях България трябва да е вечно благодарна на Русия за „освобождението”. Те правят извод, че ние не можем и не трябва да водим независима от Русия политика, не можем да си позволим да имаме равнопоставени отношения дори днес с Руската федерация. Когато български политици и държавници се държат достойно с Русия и защитават националните ни интереси, те са обявявани от Кремъл за „врагове” и „русофоби”. За да се контролира територията, която препречва на Русия пътя към Проливите, срещу България се осъществява постоянен натиск и агресия – преврати, терористични атентати, внос на „революция”, окупация, масови убийства, концлагери и репресии. Има дори два опита за ликвидиране на държавата ни и превръщането ѝ в „съветска република”. Вярно е, че те са дело на българските слуги на Кремъл, но това не променя картината. Целта е България да „кудкудяка” в задунайския двор на империята. 

Руската империя подготвя чрез дипломация осъществяването на целта. Същото прави по-късно и СССР – в Техеран, Ялта и Потсдам. Според Райхщадското споразумение между Австро-Унгария и Русия от 26 юни 1876 г. двете империи се съгласяват, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Това споразумение, което практически обезмисля т.нар. „санстефанскиэ договор” се реализира в Берлинския договор от лятото на 1878 г. и унищожава пропагандния мит за т.нар. „Санстефанска България”. Будапещенската тайна конвенция от 3-ти януари 1877 г. утвърждава и доразвива някои положения от Райхщадското споразумение, като още веднъж предопределя прелиминарния, т.е. необвързващ характер на „договора”от Сан Стефано. Лондонското споразумение от 18 май 1878 г. между Русия и Великобритания, като част от подготовката за Берлинския конгрес, предвижда държавата ни да няма излаз на Егейско море, да бъде разделена, а не обединена, а в един от меморандумите към него директно се говори за „продължителността и характера на руската окупация на България”.

Тези три споразумения изцяло погребват мита за т.нар. „обединена Санстефанска България”. Те са документи, които реално влизат в действие на Берлинския конгрес. Но историците отлично познават и един сборник със секретни руски документи, озаглавен „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-дунавска област“ от 1893 г. Той включва предадените на българския премиер Стефан Стамболов секретни документи от руския чиновник М. Якобсон. Те са публикувани най-напред на страниците на в. „Свобода“, а след това и като отделна книга с предговор на Димитър Петков. В него Димитър Петков – кмет на София, председател на парламента и премиер на княжество България, отбелязва сполучливо, че „всеки русофил, след като прочете документите, би трябвало да се срамува, че е такъв“. Логично, в този смисъл, историкът Янко Гочев задава въпрос: защо „освободена“ България в руските дипломатически документи е наричана „Балканска област“ или по точно „Руско-дунавска област“? Защо Русия твърди, че „освобождава” България, но не я легитимира в своите дипломатически документи с нейното собствено име? Едва в Берлинския договор от 13-и юли 1878 г. името „Балканска област“ („Руско-дунавска област“) изчезва и руските документи започват да говорят за „Северна България“ и „Южна България“(Източна Румелия).

Изводът е еднозначен: на 3-ти март 1878 г. не се сбъдва националният идеал за свободна, независима и обединена България. А това е нашият възрожденски идеал. Един „предварителен” договор не „дава” свобода, независимост и обединение. Той е пожелателен документ. За реалните, но и тайни споразумения, които Русия е сключила още преди войната, българите предстои тепърва да узнаят от решенията на Берлинския конгрес. Но нека се вгледаме в текстовете на „Санстефанския договор” с уговорката, че и до днес липсва неговият оригинал. В „договора” се използва терминът „окупация“ („окупационен“, „окупационна“). Той означава „задържане на територия и контрол върху нея“. Не означава „освобождение”. И съвсем не означава „независимост” поне що се отнася до България. В окупираната територия не българите упражняват върховната власт.

„ДОГОВОРЪТ”

В чл. 1 и 2 на Санстефанския „договор” Османската империя признава окончателно независимостта на княжество Черна гора. В чл. 3 и 4 се признава независимостта на Сърбия и се дава право на мюсюлманите в тази държава да запазят имотите си. В чл. 5 се признава независимостта на Румъния. И стигаме до важния за нас член 6. В него България се описва като автономно поданно княжество с християнско правителство и народна милиция. По въпроса за границите се определя създаването на руско-турска комисия, която трябва да се съобразява с принципа на народността. В чл. 7 се определя изборът на българския княз и утвърждава неговото потвърждаване от турския султан. Самата организация на управлението на Княжеството трябва да се изработи преди избирането на Княза и това право се дава на руски императорски комисар. За целта е предвиден срок от 2 години. Но тогава следва логичен въпрос: що за държавен глава ще бъде Князът, след като „организацията на управлението” става без него? 

В чл. 8 е посочено, че България преминава под руска окупационна aдминистрация. Никъде не е записано задължение на Русия да изтегли войските си. Не е уточнено и откога започва тази окупация. В чл. 9 се определя годишен данък, който България ще трябва да плаща на сюзерена – Османската империя. Така Санстефанският „договор” описва т.нар. „освобождение” като сделка. Посочва се, че размерът на задълженията ще бъде определен по-късно. Платецът е известен – българският народ. В чл. 10 се дава възможност на Османската империя да си служи с българските пътища за превоз на свои войски. Уж сме „освободени”, според Санстефанския „договор”, а турските войски могат да преминават през Княжество България свободно. В чл. 11 се гарантира, че българските мюсюлмани запазват своята собственост. При евентуални спорове ще заседават съвместни българо-турски комисии под контрола и надзора на руски комисар. В чл. 12 се предвижда всички крепости по река Дунав да се съборят. Но защо? Нима българската държава няма нужда от защита от север? Или просто територията трябва да остане лесно проходима за бъдещ поход на „руските императорски войски” към Проливите?

Любопитен е текстът и на чл. 25, който гласи, че „пълното опразване от руската армия на европейска Турция, с изключение на България, ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между Н.В. руския император и Н.В. султана“. Защо „с изключение на България”? Как се нарича държава, от чиято територия чуждата армия е „забравила” да се изнесе? Нарича се окупирана държава. Слава Богу, че Берлинският договор ревизира този текст и намалява срока на руската окупация на 9 месеца, като задължава Русия да изтегли войските си до три месеца след този срок. Княжество България практически се „ражда” на Берлинския конгрес. На този конгрес се решава територията на Княжеството да бъде освободена от руската окупация.  

Санстефанският „договор” не предвижда международноправен суверенитет на България. И държавата ни наистина не получава такъв. От 3-ти март 1878 г. до 22 септември 1908 г. България няма независимост, няма суверенитет като държава.

Всички държави по света имат за свой национален празник Деня на независимостта или на националния суверенитет. „Ден на освобождението” имат за национален празник Беларус и България. Вероятно защото в тези две държави политиците най-малко разбират значението на думите „свобода”, „независимост” и „суверенитет”. Дори Русия, която има всички основания да избере за свой национален празник „освобождението” си от 250-годишното монголо-татарско иго, не направи това, а избра за свой национален празник датата на провъзгласяване на своя суверенитет след разпадането на Съветския съюз. На 12 юни 1990 г. първият конгрес на народните депутати на Руската федерация прие Декларация за суверенитета и този ден бе обявен за национален празник. Така „освободителите”, както мнозина грешно у нас наричат руснаците, избират за свой национален празник Деня на суверенитета, т.е. на независимостта, а не деня на своето освобождение. Но защо ние превръщаме в национален празник един ден, в който чужда държава се намесва в нашата история? Защо сме единствената държава в света, която сама трансформира своя национален празник в междунационален? И трябва ли тогава един „предварителен” договор да бъде дата на националния ни празник? Не е ли 3-ти март по-скоро едно „плаващо” историческо събитие, което символизира временност, процес, етап, а не завършен исторически акт. Впрочем повече от век българите не мислят, че 3-ти март трябва да бъде наш „национален празник”. Такъв той стана през 1990 г., когато на власт още бе Българската комунистическа партия, но вече бе ясно, че 9-и септември, датата на държавния преврат през 1944 г. в условията на съветска окупация на България, е „неудържима” като национален празник.

„Санстефанска България” е лишена от суверенитет и е „Балканска област” окупирана от руски войски. Автономията на Княжество България не е независимост. Княжеството е васално на Султана и е под руско управление. Днес такава форма на държавно устройство се нарича протекторат. Според Янко Гочев това означава, че дадена територия има свои институции и държавен глава, но над тях стои и решава най-важните въпроси държавата протектор. В случая протекторът е Руската империя. Характерно за Русия като държава протектор е, че тя максимално ограничава свободата на действие на националните власти. Прави ги напълно контролирани и зависими. Изцяло от нея зависи външната политика и отбраната. Пак тя напълно контролира и външнотърговските връзки. Днешната пълна енергийна зависимост на България от Руската федерация, руската митническа война срещу нас, започнала почти веднага след разпадането на СССР, тоталната хибридна атака и активна намеса в българската политика, включително и при издигането на кандидат за президент, са следствие от „освободителния” Санстефански „договор”. В Княжество България до Съединението – септември 1885 г., военното ведомство се ръководи от руски генерали и офицери. Днес не са случайни твърденията, че българското военно ведомство се управлява от „русофили”.  

Санстефанският „договор” се оказва „ловушка”, капан, илюзия, инструмент за десетилетно манипулиране на българския народ. Откровенността, с която споделям това, изисква да призная, че самият „договор” не скрива тази си роля. Той е „предварителен”. Едва с Берлинския договор (13-и юли 1878 г.) България се появява на картата на Европа със своето име. В Берлин ставаме „Княжество България“.  

Затова е логично на 3-ти март да си припомним, че съратниците и следовниците на нашите национални революционери, тези истински, а не книжни или депутатски патриоти като днешните, бързо разбират, че спасението ни от руската зависимост се нарича НЕЗАВИСИМОСТ. Затова и Захари Стоянов припомня думите на Левски: „Цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме”. И на Раковски: „Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество…” И на Каравелов: „Българинът се бори за своето съществование, за своята свобода, за своето име и за своята народност, а неговите руски братия му казват, че българския народ не съществува и че думата България е само географическо понятие!” И на Ботев: „Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии”.

Това не са „случайно изтървани” мисли. За да напишат нашите най-ярки исторически личности тези твърди и решителни думи със сигурност са мислили много върху тях и отлично са разбирали от какво искат да ни предпазят. А и тези им думи се оказаха пророчески. Неслучайно след като извоюва независимостта си, България не се поколеба да защити своите национални интереси, включително и в отбранителна война срещу Русия. Тя е победна за нашата държава. На 3-ти март 1918 г. в Брест-Литовск болшевишка Русия капитулира пред независима България. Това е повод за национално празнуване. Две години по-рано народният ни поет Иван Вазов изрича горчивите думи: „О, руси, о, братя славяни… Защо сте дошли… немили, неканени гости?” И им пожелава: „свобода и вам и за нея кат нас да живейте и мрете”! Но знаейки, че Русия е държава на несвободата, народният ни поет ще изповяда: ”О, колко ви, братя, жалея!”

Когато Вазов пише „На руските воини”, той няма как да знае, че само две години по-късно една още по-тиранична и по-жестока от императорската власт – властта на червените комисари, в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година, ще избие цялото семейство на последния руски цар Николай II в Екатеринбург. Но кошмарът на историята е още по-голям, защото 66 години по-късно „червените” унищожители на „бялата” царска Русия – наш „освободител” според популярната представа, ще представят себе си отново като „освободители”. Но нима ще приемем, че убийците на „освободителите” ни са също наши „освободители”?

Затова е време да изхвърлим от съзнанието си пропагандата и митологията за „освободителите”. Време е и да се запитаме защо поляците не приемат да честват „Палача на Варшава” – руския императорски генерал Йосиф Владимирович Гурко, смазал с кръв полското въстание за свобода през 1863 година и печално известен с политиката си на насилствена русификация като варшавски генерал губернатор. У нас името на Гурко носят улици и дори град. Това наше чуждопоклонство е унизително. Защото не Гурко е воювал за нашата свобода. Не Гурко ни е освобождавал. Гурко отлично е знаел, че става дума за поредната руска експанзия към Проливите, че става дума за завладяване, за окупация, за политика, преследваща други цели. Генералът е част от елита на Руската империя и всичко му е било ясно. Не идеята за свободата, а изпълнението на имперската политика ръководи неговите действия. Свободата на „поробените братя” е била само в мислите и чувствата на обикновените войници, на тези, които също са били несвободни, но за „братята християни” са вървели смело срещу шрапнелите.

БЛАГОДАРНОСТТА

На 3-ти март 1878 г. в Сан Стефано не присъстват българи. Това показва какво е отношението на руските „освободители” към българските духовни и политически водачи. Дори на подписването на договора от Вайтанга – събитие, което и до днес се отбелязва като национален празник на Нова Зеландия, присъстват вождовете на племената на маорите. Всички държави, с малки изключения като Куба и Лаос например, са утвърдили за свой национален празник Деня на независимостта или Деня на суверенитета. Сърбите са избрали за свой национален празник Деня на своята революция срещу Османската империя. Ние също имаме такава революция – Априлското въстание, но явно повече ценим чуждата намеса в народното ни освободително дело. Такъв ни е „патриотизмът” – чуждопоклоннически. Така сами отричаме своята освободителна доктрина, в която за Русия няма място. Така са мислили Раковски, Ботев и Левски. Затова и в никакъв техен писмен документ не се говори за „освободителна мисия” на Руската империя. Ние продължаваме да честваме като национален празник деня, в който две чужди нам империи, воюващи за територии – Руската и Османската, сключват предварителен „договор” помежду си и си разпределят зоните, които ще владеят. Едва Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. очертава реално пътя към българската Независимост.

Датата за подписването на „предварителния договор” в Сан Стефано не е избрана случайно. Тя е своебразен подарък за руския император Александър II, който на тази дата през 1855 г. се възкачва на престола. А през 1861 г. на същата дата подписва декрет за отмяна на „робството” в Русия, т.е. на крепостното право. Но този процес се влачи с години и става така, че руските мужици от едно робство – крепостното, попадат в друго – болшевишкото, където отново са лишени от правото на частна собственост върху земята, на свобода на местожителството, на свободно придвижване в страната и в чужбина. Важно е да се знае, че император Александър II се нарича „Цар Освободител” не защото е освободил България. Неговата идея за нашата земя е била друга – зависима и контролирана територия с послушно и благодарно население, което с труда си да храни Империята. И това го е заявил още преди войната от 1877-1878 г. в Райхщад. Затова и през 1880 г. трети март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II, а не като Ден на освобождението. Едва след Съединението той започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско владичество. Но не е национален празник. След 9-и септември 1944 г. празникът спира да се отбелязва като официален и дори е обявен за националистичен, т.е. „шовинистичен”. Трябвало е да минат 32 години, за да се сетят българските комунисти, че има такъв ден в българската история. Но пак не го правят национален празник. Национален празник бе денят на държавния преврат – 9-ти септември 1944 г., а втори голям официален празник бе денят на Великата октомврийска социалистическа революция, т.е. на болшевишкия държавен преврат от 7 ноември 1917 г. Дори международния ден на жената Осми март бе по-популярен от Трети март.

Трети март като „ден на освобождението на България от османско иго” бе определен за национален празник с Указ 236 на Държавния съвет, издаден на 27 февруари 1990 г., и с Решение на 9-ото Народно събрание от 5 март 1990 г., т.е. три месеца преди изборите за VII Велико народно събрание. След приемането на новата Конституция през 1991 г. денят 3-ти март бе вписан като национален празник в чл. 154 на Кодекса на труда. 

Истината е, че никоя държава не превръща своя национален празник в междунационален и не го дели с чужда държава. Не трябва да прави това и България. Още повече, че благодарността на българския народ към воините от различни народи, оставили костите си по чукарите на Стара планина, при Плевен и Стара Загора, е изразявана многократно. Пракалената благодарност отблъсква, защото губи своя смисъл и започва да внушава слугински мисли. А в такива случаи е добре да си припомняме казаното от Христо Ботев за „особения характер” на нашия народ, за неговата „особена физиономия, коя го отличава като народ”. И за необходимостта той да се развива по народните си начала”.  

Точно срещу развитието ни според „народните ни начала” се обявява Руската империя веднага след т.нар. „освобождение”. Тя се опитва да наложи своя недемократичен модел на държавно управление чрез силовата си господарска политика на камшика и нагайката. Докато идеалът на националното ни освобождение е свързан с права, свободи и равенство с „другите европейски народи”. На палубата на парахода „Радецки” Христо Ботев се обръща към християнска Европа, а не към „православна Русия”. Русия се държи с България след „освобождението” като към подчинена и задължена държава. Така не се държат „освободители”. Но въпреки това, дори онези български политици, които не слугуват на руския императорски двор, запазват чувството си на уважение към обикновения руски народ.

След Първата световна война Царство България приема над 35 000 руски бежанци, търсещи спасение у нас от режима, който болшевиките налагат в Русия, след като убиват последния руски император Николай II заедно с цялото му семейство. Между тях са и преки наследници на генерали и офицери от руската армия, участници в Балканската кампания през 1877-1878 г. Те са приети радушно, създават свои училища, културни и стопански организации. Получават солидна финансова подкрепа от българската държава. Особено голяма е била грижата за децата сираци. А ветераните от войната през 1877–1878 г. получават изключителни привилегии – месечни пенсии в размер на 1000 лева. Това е два пъти повече, отколкото е получавал по това време българският учител. На това решение на българския парламент се противопоставят само комунистите, защото според тях то е било „провокация към Съветска Русия”. Но затова пък от него се възползват графиня Олга Толстой, Варвара Гурко, граф Леонид граф Игнатиев, Петър Глоба, ген. Анатолий Адамович и много други. За всичко това от години пише с много подробности проф. д-р Евелина Келбечева.

През 1944 година, когато съветската армия окупира България, комунистите започват репресии не само срещу българите, но и срещу руските бежанци. Последните са обявени за врагове на съветската власт и на българското комунистическо правителство. Унизяват ги, като ги задължават да приемат съветско гражданство. Това е условието, за да бъде продължена финансовата подкрепа за тях. Но как да станеш „съветски гражданин”, като знаеш, че съветската държава е избила твоите близки и роднини, прокудила ги от домовете им? Стотици инвалиди и нетрудоспособни български граждани от руски произход са принудени да станат съветски граждани. До 1944 г. за руските ветерани от Руско-турската война са изразходвани 200 милиона лева. За станалите „съветски граждани” в периода 1945–1951 г. са дадени още 132  милиона, а 12 милиона лева отиват за реставрацията на руския православен храм “Св. Николай” в София. С други думи, България отдавна се е отблагодарила. Да се благодари днес на Русия означава да се благодари на наследници на убийците на българските „освободители”. А това е крайно неморално и недостойно. Слугинажът не е благодарност. Благодарността означава равнопоставени отношения и национално достойнство.

ГЕНЕРАЛ ГУРКО

Кой е генерал-фелдмаршал Йосиф Владимирович Гурко? „Освободител” или кървав тиранин? Ако е тиранин, както твърдят полски историци, възможно ли е ние, българите, да го почитаме като носител на „свобода”? И свободата ли е била цел при неговия военен поход в България или друга е била целта му? Ако е тиранин, ако е измъчвал хора, трябва ли централна улица на европейска столица да носи неговото име? Или и ние сме като гърците. Но те поне се гордеят със свой „земляк” – император Василий, когото наричат Българоубиец, а ние се прекланяме пред чужденец убиец. Изненадани сте от този факт, нали?

Биографията на генерал Йосиф Гурко (1828 –1901) е подробно проучена от полския историк Станислав Вйех. Тя се дели на три периода. Първият обхваща първите 50 години от живота на генерала. У нас този период е неизвестен. И може би с право, защото разкрива един посредствен и комплексиран военен – саможив, затворен в себе си, без приятели и крайно непопулярен в царския офицерски корпус. Най-любопитното от този период е сватбата му с Мария Андреевна, чиято майка – Елисавета Василевна, с псевдоним Евгения Тур, е известна писателка и опозиционерка, свързана с руската и полската политическа емиграция във Франция. През 1863 г. генерал Гурко участва във военна операция за потушаване на полското „Априлско въстание” – Варшавското въстание за освобождение от руско „робство”. Запомнен е от поляците с жестокостта си. Удавя в кръв Варшава и дава първото доказателство, че империите никога не освобождават. Те само поробват.

Вторият период, за който най-много е писано у нас, е само от няколко месеца. Това е времето на Руско-турската война (1877–1878). За българите Гурко е като „летящ орел”, който донася освобождение. Той е „освободителят” на старата и на новата българска столица. Но за него войнишкият живот не е струвал пукната пара и затова, поради лошо командване, само при сражението край Горни Дъбник загиват 3 600 войници. За Гурко човешкият живот е струвал „по-малко, отколкото копче на мундира, и затова неговите балкански победи почиват на грамадата от трупове на бедните войници”, имали нещастието да воюват под негово командване. Балансът на зимната операция на Гурко по време на войната е трагичен. Без един турски изстрел неговият „преден отряд” губи хиляда войници, замръзнали в Балкана. Но макар и постигнати с цената на много жертви, военните успехи при кампанията в България на ген. Гурко са безспорни.

Третият период е времето, през което генереал Йосиф Гурко е генерал-губернатор на Варшава. Той възприема Полша като „военен полигон”. Прочува се с организирането на много военни учения и маневри, както и с реализирането на крайно националистическа руска имперска политика. В Полша той е известен като:

а) Враг на полския език. През 1885 г. въвежда задължителното изучаване на руски език в училищата и забранява ползването на полски език дори в междучасията на учениците. Същата забрана е въведена и в администрацията, в пощите, болниците, съда, полицията, жп гарите.

б) Ликвидатор на полската държава. Закрива всички полски институции и най-напред Полската банка. Русифицира железниците и изхвърля на улицата железничарите от полски произход. Същата репресия прилага и в общинските администрации. Изхвърля от работа всички поляци – от кметовете до писарите, от учителите до горските служители и свещениците.

в) Преследва християните католици. Въвежда полицейски контрол в Духовната семинария. С насилие налага православната вяра. Забранява на свещениците да общуват с миряните извън църквата. Затваря духовни училища и семинарии. Само от град Келце например са задържани и депортирани в Сибир десетки свещеници. Религия в училищата започва да се преподава само от православни учители.

г) Насилствено налага православието. Отнема незаконно имуществото на католическата църква и го предоставя на православната. Драстично намалява заплатите на католическите свещеници и десетократно увеличава заплатите на православните духовници. Започва строителството на най-големия в Европа православен храм, за да покаже символично превъзходството на православието. Така съборната православна църква във Варшава става символ на деспотичното управление на генерал-губернатора Йосиф Гурко.

д) Царски сатрап. Нарежда армията да открие огън срещу стачкуващите работници в Лодз.

е) Прикрива престъпления. Съпругата му, подобно на известна нашенка – политик и дипломат, пазарува от варшавските магазини, без да плаща. Заставала пред рафта, взимала си „кремчето” и си излизала. Случвало се магазинери да се оплачат. И любящият Йосиф бързо им намирал място в затвора. Когато напуска Варшава, Гурко прави опит да изнесе от Кралския дворец редица скъпи вещи, между които и цяла мраморна камина. Синът му Евгений, с нестандартна сексуална ориентация, проиграва в казиното на Монте Карло огромна сума, като завлича с много пари свой близък приятел. Под заплаха от съд се самоубива с цианкалий. Но според близки до двореца източници става дума за убийство, извършено по заповед на баща му, с цел той да запази поста си. Близо половин век по-късно нещо подобно извършва и дълголетният председател на Върховния съвет на СССР Михаил Калинин, който, за да запази поста си, се съгласява съпругата му да бъде изпратена в Сибир като „враг на народа”. Владимир – големият син на Гурко, се прочува с т.нар. „Афера Лидвала”. През 1906 г. като началник на отдел в Министерството на вътрешните работи той продава огромни количества държавно зърно по занижени цени. Корупцията е очевидна, заловен е и е осъден.

В Русия истината за генерал Йосиф Гурко е манипулирана. Представят го като „толерантен, разумен, с добро отношение към поляците и католическите свещеници”, генерал-губернатор, реализирал целите на руската политика – усилване на империята и повишаване на ролята на православието.

В България генерал Йосиф Гурко е герой. Неговото име носят улици и дори град. Пропускаме, че той е знаел истинската цел на руската военна кампания през 1877-1878 г., целяща да „окупира”, а не да „освобождава” нашата земя. Свидетели сме, включително и днес, че тази руска окупация е оставила дълбоки поражения върху националното ни съзнание и психика, които са усилени през 46-годишния съветски окупационен период (1944 – 1990).

В Полша Йосиф Гурко е символ на руската окупация и на омразата срещу полския народ, демонстрирана векове от имперска Русия. С неговото име се свързват репресиите срещу полския език, култура, традиции, религия, както и насилственото налагане на православието. Затова и на никого в Полша не му минава през ум да вдига паметник на генерал Йосиф Гурко. Което не значи, че поляците не могат да благодарят. Варшавяни са благодарни на кмета на Варшава Сократ Старинкевич за направеното от него в периода 1875–1892 г. – изграждането на канализация, на трамвайни линии, както и уважението, демонстрирано от този руски имперски чиновник към обикновените хора. Затова и негов паметник има издигнат в полската столица. Но престъпната имперска политика на генерал-губернатора Йосиф Гурко няма шанс да бъде оценена с паметник в Полша. Защото историята, скъпи млади приятели, не може да бъде четена избирателно. Тя винаги трябва да се чете цялата. Или не сте съгласни? Приятен ден!

ДЪЛГЪТ

Император Александър II не настоява за дълга от България. Защото във времето докато той е жив, Княжество България издържа петдесетхилядният руски окупационен корпус. Нямаме още своя армия и храним чужда армия. Както пише Симеон Радев, императорът е чакал, „щото българските министри да се сетят сами“. Но след смъртта му на 14 март 1881 г. новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга – сумата от 10 618 250 рубли и 40 копейки. Изчислена по тогавашен курс на рублата спрямо златото тази сума се равнява на 32,5 тона злато или на 53 милиона златни франка. На 10 януари 1884 г. с Указ №1144 българският княз Александър I утвърждава Конвенцията от 1883 г. за изплащане на Русия на разноските по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски”. Предвидено е сумата да се изплаща на части. Обслужваме редовно дълга си от 1883 г. до 1885 г.  През 1886 г. отношенията ни с Русия се влошават. Причината е руската позиция срещу Съединението. Изплащането на окупационния дълг спира. Затова пък на гърба на България се стоварва и окупационният дълг на бившата Източна Румелия в размер на 10 613 250 книжни рубли и 43 ½ копейки.

По това време държавните чиновници в Русия са работели за няколко рубли на месец, а на пазара с една рубла се е купувала една крава. Така България е трябвало да осигури 11 милиона „говеда” на „братята освободители”. На толкова е оценено българското „освобождение”. Но нима е морално да се изживяваш като „освободител” и същевременно да искаш пари? Имат ли морал „освободителите”? Къде им е „братството”? Как една млада държава, която едва прохожда, да изплати такъв огромен дълг? Това руско отношение бизнес сделка ли е или си е чист рекет? Има ли „пито и платено”, няма „освобождение”. След Съединението ние поемаме и дълга на Османска Турция към Русия за войната от 1877–1878 г. А той е 82 милиона златни франка. Или близо 50 тона злато. В този смисъл „освобождението” ни излиза наистина златно.

Подобна рекетьорска схема ни сервира след 1944 г. и Съветска Русия. Тя ни заставя да издържаме окупационната ѝ армия, ограбва златният държавен резерв. Но още по-лошото е, че сменя икономическата и политическата ни система, че от свободни хора се опитва да направи безропотна зависима маса, тълпа. Но все пак България оцеля като държава, докато СССР изчезна от картата на света. Ирония на съдбата или Божие провидение!

* * *

Отдавна сме се отблагодарили на Русия. И отдавна нищо не ѝ дължим – нито пари, нито благодарност. След престъплението, което извърши срещу нас през 1944 г., по-скоро очакваме обратното – президентът и правителството на днешна Русия, която сама се възприема като правоприемник на СССР, да се извинят на българския народ за всички злини, които СССР ни е сторил след 1944 г. Да се извинят за безумната си идея да строят комунизъм, за зверствата на ленинизма и сталинизма, за наложената ни тоталитарна система. Защото е вярно, че руският народ най-много е страдал от своите комунистически управници. Но е вярно също така, че този народ крепеше до последно тези управници. И това е вина, историческа вина.

Трети март не е дата, която обединява българския народ, независимо, че този ден е избран за „национален празник”. За съжаление той все повече се превръща в празник на чуждопоклонници, на „фили” на чужда държава, на псевдопатриоти, чиято истинска любов е Русия, а не България. На този ден се развяват чуждите руски знамена. А на българите от оная епоха, на съвременниците на драматичните събития от 1878 г. и 1885 г. и през ум не им е минавало да обявяват 3-ти март за национален празник. Защото са били наясно с истината за събитията, тя е била близко до тях, това е бил техният съвременен живот. Нещо повече. Те са знаели, че „заспиването” на възглавницата на „освобождението” би било предателство пред националната кауза и невярно от историческа гледна точка признание, че някой друг ни е свършил „нашата работа”. Това наше самоподценяване и комплексираност е непродуктивно, то работи срещу нас самите, пречило ни е, пречи ни и днес. Защото и други народи са „освобождавани”, но такова коленичене пред „освободителите”, каквото наблюдаваме у нас, никъде няма. И неслучайно почти всички народи, с много малки изключения, имат за свой национален празник Деня на независимостта. И не мислете само за 4 юли, за американската независимост. Не подминавайте и примера на нашите „освободители”, за който стана дума.

България има свой Ден на независимостта – 22 септември 1908 година. Защо не приемаме това изцяло българско и международно прието събитие за наш национален празник? Защо избираме събитие, което е част от процес, а не събитие, което увенчава този процес. Защо избираме само постамента – „освобождението”, а не паметника върху него – независимостта?  Защо бягаме от завършената творба – НЕЗАВИСИМОСТТА. Та нали, ако се вгледаме в своята Независимост, ще видим в нея и Освобождението, и Съединението в едно цяло, в едно завършено дело. Трети март, в този смисъл, е плаващо историческо събитие, път към нещо, но не и самото нещо, той не е цялостен, завършен исторически и държавнически акт. Време е за сериозна обществена дискусия, която да ни отведе до избор на истински български национален празник, който обединява, а не разделя, който ни дава сила да бъдем себе си, да гледаме уверено в бъдещето, да изправим гръбнак.

Знам, че тези ми думи за някои ще позвута провокативно. Затова ще завърша този урок с един абсурден пример, „рожба” на „благодарността” ни към „освободителите”. Става дума за епопеята на връх Шипка.

Историците са категорични: августовските боеве на връх Шипка през 1877 г. са решителни за изхода на Руско-турската война. Във Вазовата творба „Опълченците на Шипка” генерал Николай Столетов се обръща към българските опълченци с думите:

„Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“

Така, според големия ни поет и съвременник на тези събития, съдбата на руския император Александър II през август 1877 г. е била в български ръце. Нашите опълченци се сражават за българската свобода. Затова и на Паметника на свободата на връх Шипка, който е открит лично от Н.В.Цар Борис III на 26 август 1934 година, четем кратко и ясно: „На борците за свободата“. Иван Вазов знае и кои са били редом до нашите опълченци на Шипка: „българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут”. За българите е ясно защо „тичат”: „България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали: да мрем по-добре!“ И българските опълченци наистина се сражават геройски и заслужават вечно преклонение, както и възхитата на поета. А редом с тях са „орловци”. Това всъщност са украинци. Защото 36-ти Орловски пехотен полк, както отдавна са констатирали историците, се състои почти изцяло от украинци от Полтавска и Харкивска губернии. Така са и рекрутирани още 35-ти Брянски, 33-ти Елецки, 34-ти Севски полкове. Шипченският проход е защитаван от 36-ти Орловски пехотен полк, от пет български опълченски дружини и няколко други малки части (общо 6 хиляди души с 27 топа) под общото командване на генерал Николай Столетов. В най-тежкия момент на боевете „изведнъж Радецки пристигна с гръм”. Става дума за генерал Федир Радецки – украинец по произход, който изпраща като подкрепление 35-и Брянски пехотен полк, съставен главно от украинци начело с полковник С. И. Липински. За „награда” след  Октомврийската революция от 1917 г. болшевиките  разрушават паметника на генерал Радецки в Одеса и на негово място издигат паметник на Ленин!? Но това е вече друга история.

На 11/26 август, останали без патрони, украинците от Първа стрелкова рота на 35-и Брянски полк и 3-та стрелкова рота на 36-и Орловски полк заедно с българските опълченици посягат към камъните, дърветата и мъртвите тела, за да отблъснат османското нападение. И затова поетът пише:

„Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба…
„Грабайте телата!“ някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска”.

Ето и мнението на историка доц. Стефан Дечев:

В отбраната на Шипка участват 35-и Брянски и 36-и Орловски полк, в които служат полтавчани; 4-та стрелкова бригада, която е съставена от селяни от Херсонска област и която по време на боевете получава неофициално наименованието «Желязна»; както и 53-ти Волински, 54-ти Мински, 55-и Подилски и 56-и Житомирски полк на 14-а дивизия, състоящи се от селяни и граждани от Харкивска, Полтавска, Киевска и Херсонска област. Между другото, в тази дивизия служи като срочнослужещ прочутият украински театрален деец Микола Карпович Садовски (1856-1933), който за боевете на Шипка е награден с Георгиевски кръст, 4-та степен.”

Сред имената на известните украинци сражавали се на Шипка се откроява името на Йосиф Шевченко, племенник на големия народен поет и будител на Украйна Тарас Шевченко. Той е ранен на Шипка, но оцелява и по-късно става окръжен управител на Горна Джумая (Благоевград). На Шипка е ранен смъртоносно Юрий (Георгий) Рудченко – по-малък брат на известния украински писател Панас Мирни, както и на Иван Рудченко (псевд. Иван Билик), известен събирач на украински фолклор. За това, че украинци и украински българи са участвали във войната свидетелстват и паметниците, които са им издигнати в Киев, Харкив, Одеса, Болград (паметник на българските опълченци), Рени и други украински градове. А доц. Стефан Дечев в статията си „За премълчаната „украинска” Руско-турска война и след нея”, публикувана на 24-ти февруари 2018 г. в сайта Faktor.bg, обръща внимание на очевидното, а именно, че „поради своето местоположение, самата територия на Украйна е една от основните бази за формирането на руската действаща армия преди заминаването ѝ за Балканите през 1877 г.”

На Шипка редом до нашите опълченци и до украинските воини се сражават и руски храбреци. Не са много, но се сражават. Впрочем навремето комунистите лъжеха, че за българското „освобождение” са загинали 200 000 руски воини. Това бе нагла и греховна лъжа. Защото да записваш като мъртви близо 180 000 души си е наистина грехота. Жертвите, които дава Руската империя в балканската военна кампания през 1877-1878 година, са малко над 17 000 души. Но има и такива, които умират от болести. Ако се видят нагръдните знаци на 35-и Брянски полк и 36-и Орловски полк, веднага прави впечатление златният тризъбец, който днес откриваме в държавния герб на Украйна. Много е важно също така да се знае, че самите чужди воини, които рамо до рамо с българските опълченци отбраняват през август 1877 г. прохода Шипка и воюват за „свободата на България”, не са били свободни хора, защото родната им земя е била окупирана от Руската империя. Така, както несвободни са били и руските мужици воини. Така както „поробени” от Руската империя са били финландци, поляци, литовци. И парадоксът на нашето „освобождение” е и в това, че за него воюват „несвободни” хора, живеещи в чуждата им Руска империя. А че е била чужда за тях тази империя, доказателство е фактът, че и те също като нас се борят за независимост, дават скъпи жертви, през ХХ век създават, но и временно губят своите национални държави и едва след разпадането на Съветския съюз – наследник на Руската империя, успяха да постигнат това, за което са мечтали – свобода и независимост. Но е факт, че и самите руснаци активно участваха в разрушаването, както на Руската империя, така и на СССР. Това не може да се отрече.

На връх Шипка се е намирало главното командване при отбраната на прохода. А върхът, където е издигнат Паметикът на свободата, се е наричал връх „Свети Никола“. Свети Никола е чудотворец и спасител. И наистина чудо се случва през август 1877 г. на върха, носещ неговото име. Етимологията на името идва от гръцките думи побеждавам (nikáo) и народ (laós). На Шипка побеждава българският народ.

Но през 1951 година комунистите преименуват връх „Св. Никола” на връх „Столетов” – на фамилното име на генерал Николай Столетов, командир на Шипченския отряд, в състава на който са и петте дружини български опълченци. Червените другари изхвърлят името на светеца по обясними причини – всичко християнско на тях им чуждо. Но минават години и в един момент същите „строители на социализма” започват да гледат с лошо око към Руската империя и не защото са „неблагодарни”, а защото са „истински приятели на СССР”. А генерал Столетов, откъдето и да го погледнеш, си е руски имперски генерал – исторически враг на болшевиките. И през 1977 година връх „Столетов” е преименуван на връх „Шипка”. Настъпва бъркотия, защото връх Шипка вече съществува. Получават се два върха с едно и също име.

Събират се тогава комунистическите „умници” и решават да поправят грешката.  Решават да дадат на истинския връх Шипка ново име – „Малка Шипка“. Но защо истинският връх Шипка да е „Малка Шипка”? Резултатът е, че днешният връх Шипка по документи изкуствено е преместен с около един километър на юг и е поставен на мястото на връх „Свети Никола“. Така управленската глупост побеждава дори най-великата епопея в нашата нова история! А главен майстор строител на Паметника на връх „Св. Никола” (Шипка) е Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно носел бомбе. Строежът продължава няколко години и също е цяла епопея, в която участват селяни от селата Шипка, Мъглиж и Енина.

Ще завърша с това, с което всъщност започнах днешния урок. На Трети март ние, българите, имаме не толкова повод за празнуване, за никому ненужни поцелуи, за рапорт даден и за рапорт приет, а за дълбок, за наистина много дълбок размисъл за драматичната ни национална съдба, за истините и лъжите в българската история, размисъл честен и откровен за нашето минало. И поука за настоящето и бъдещето ни.

Доцент д-р Александър Йорданов е политик и дипломат, литературен историк и критик, публицист и журналист. Председател на ХХХVІ Народно събрание (1992–1994). Народен представител в VІІ Велико народно събрание (1990–1991), в ХХХVІІ и ХХХVІІІ Народно събрание (1994–1998). Извънреден и пълномощен посланик на България в Полша (1998–2001), Литва, Латвия и Естония (1999–2001), и в Македония (2001–2005). Главен редактор на в. „Век 21” (1990–1998) и в. „Демокрация” (2013). Член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България и директор на Програма „Гражданско общество и демокрация” от 2017 г. Работи в Института за литература при БАН от 1979 г. Автор на книгите: „Личности и идеи” (1986), „В сянката на думите” (1989), „Своечуждият модернизъм” (1993), „Надеждата срещу безвремието” (1993), „Да нарушим Сценария!” (2006), „Завръщане” (2006), „Време за опозиция” (2008), „Днес е хубав ден!” (2008), „Blogo, ergo sum!” (2012), „Самотен и достоен. Проф. д-р Константин Гълъбов – живот, творчество, идеи” (2012), „Непознатият Александър Караманов” (2018).