0
1169

Пейзажи. Обиталища

фотография Галя Йотова

Изложба „Пейзажи“ на Вера Недкова и Калия Калъчева, дом-музей „Вера Недкова“, Национална галерия, ул. „11 август“ № 2, от 24 февруари до 24 юни 2022 г., куратор Диана Драганова-Щир

Колко пъти минавам по улицата, поглеждам към табелата и така не се решавам да вляза във входа на кооперацията. Възпират ме пустотата, замрелият в очакване малък двор, тихите стълби и апартаментът, който е бил дом, ателие и убежище на художничката Вера Недкова. На 24 февруари се осмелих и отидох на откриването на изложба „Пейзажи“ от програмата „В дома на Вера Недкова“, в която се (съ)поставят картини на утвърдената художничка и на младата Калия Калъчева.

Мястото не е случайно, името, творчеството и животът на Вера Недкова (1906–1996) също не са случайни. През 1995 г. тя завещава цялото си имущество, архив и произведения на държавата в лицето на Националната галерия. На 17 ноември 2004 г. официално се открива реставрираният и обновен дом, който след тази дата става музей. През 2019 г. започва и програмата „В дома на Вера Недкова“, имаща за цел да представи съвременни млади, но и зрели творци в интериора на музея.

Целите на подобна инициатива се оказват сложни, защото поставят едно сегашно състояние в хоризонта не само на картините на Вера Недкова, но и сред мебелите и докосваните от художничката предмети и вещи. Отговорността е голяма и заради това първата изява е на Анна Бояджиева – утвърдена авторка с многопластово отношение както към художествения текстил, но също и към пространственото решение изобщо на материалността. Не бъркам, като казвам, че всеки съвременен художник, който се решава на тази съ-поставеност с Вера Недкова, рискува собствената му работа да „диша“ с наслоения въздух и напрежение в работното и житейско обиталище на художничката. През 2020 г. е изложбата „Автопортрети“ с такива на Вера Недкова от средата на 20-те до 60-те и автопортрети и инсталация на младата Деница Боева. През същата епидемична 2020 г. там гостува и „Музей на жената“, който включва различни визуални обекти от личната колекция на художничката Алла Георгиева. След една година болно затишие стигаме до разхлабения режим на 2022 г., когато в музея се откри изложбата с пейзажи на Вера Недкова и на художничката Калия Калъчева (р. 1986).

Вера Недкова е родена в Скопие през 1906 г. в семейството на дипломата Тодор Недков. Това е и една от причините да получи образование, което на няколко езика ще открива света, изкуството, културата. Учи във Виена живопис и реставрация – професия, която след десетилетия ще спаси жизнения ѝ път. Пише на френски език писмо до баща си с молба да ѝ позволи да отиде във Флоренция, където да се запознае с италианското изкуство, но там среща и любовта в лицето на Силвано Боцолини, който под нейното силно влияние по-късно ще се превърне в един от значимите абстракционисти в Европа. През 1934 г. Вера Недкова се прибира в България, заживява със семейството си в София, среща се със свои по европейски образовани връстници като Кирил Цонев, Елиезер Алшех и Бенчо Обрешков, става член на „Дружество на новите художници“ и още същата година прави своята първа изложба в България. Тя е една и от първите жени, заедно с Анна Карима и Евгения Марс, които утвърждават феминисткото движение в България.

фотография Галя Йотова

В слънчев пролетен ден съм пред вратата на „11 август“, звъня и се качвам по стълбите, за  да разгледам сама експозицията. За втори път стъпвам в този дом и отново ме пронизва невидимо присъствие. Да, мебелите са там, стерилно оставени на времето и погледа, но само няколко стъпки навътре и виждам по библиотеката албуми, книги и пожълтелите краища на стари вестници – сякаш току-що аристократичните ръце на художничката с тук-там засъхнала боя са ги сгънали и прибрали върху полицата на библиотеката с пресечена от прозореца светлосянка. Облегнати малки статуетки, празни вази, свещници без свещ, засъхнали четки и палитра като пастелна картина – очите се плъзгат по рафтове и напукан фурнир. За миг се сепвам от появила се сянка – не, това не е дух, това е живата охрана в музея. Да, тук сме само ние – зрителите на балсамирано време, но, сигурна съм, в този дом завинаги е останало нещо от дъха на Вера Недкова.  

Може да е странно, но акцентът върху художничката е оправдан поради изключително силното ѝ присъствие – и духовно, и материално – в настоящата изложба. Нейните пейзажи се открояват, но те са и интимни платна, в които планинският масив на Родопите се дипли с топли цветове като узряло женско тяло; утрото синее в морето на Созопол; една червена къща стопява погледа на площад в Сибиу, Румъния, а лодката на спомена връща към каменните тераси на Малта. Притихнали в синьо са прозорците на нощта в картина и само отражението на „Александър Невски“ в стъклото на балконска врата ме връща към слънцето на деня. Пастелните тонове в картините на Вера Недкова притеглят и разкъсват булото на безразличието. Няма празно място – мазката на живота твърдо нанася слой след слой – живописта ѝ е откровението и отредената радост от цветовете на битието.     

Въвлечена в диалога с миналото, с женското, с природното и пейзажното е младата Калия Калъчева. Дали поради времевата отдалеченост и поколенческо разминаване, но не се усеща художничката да има проблематично отношение с творчеството на Вера Недкова. Калия Калъчева е различна, действена, по младежки рязка с отривистите линии и категоричния блясък на зеленото, розовото, сребърното, златното. При нея и мащабът е друг, но това е само разликата в диоптъра към яркия съвременен свят и поривистия поглед през слънчевите очила на младостта. Двете художнички се допират в преминаването си през минираното поле на случващото се и обкръжаващото, но и се разминават в музикалния лад на настроеността си. Ако Вера Недкова твори с минорни и разлати тонове, Калия Калъчева е дръзка и ритмична в мажор. Акордите между тях са съвременна атоналност, която вибрира и звучи жизнено, оптимистично.

фотография Галя Йотова

Отнесох се из стаите на неголемия дом-музей, ослушвам се, но е твърде рано за камбаните на храма; проскърцва паркетът, шумят с мелодията на нещата стари вестници. Над купата със засъхнали четки е раздвоеният автопортрет на Вера Недкова с маската лице и без да искам от устата ми излизат думи на Клод Кахун[1] (1894–1954): зад всички маски прозира друга, а зад последната се крие и образът.

[1] Клод Кахун е другото име на родената във Франция Люси Рене Матилде Швоб, която заедно с партньорката си Марсел Мур (с истинско име Сюзан Малерб) правят фотография, скулптури и активно участват във френския сюрреализъм. Кахун е известна със своите автопортрети, с които играе различни перформативни личности.