0
3103

Пейзаж след бурята

Преди изборите писах, че българската демокрация прилича на къща, навестена от ураган, в която всичко е под въпрос, доколкото зданието се крепи единствено на фасадата. Оттук и залозите около изборната вълна в неделя: кой ще го отнесе заради двата скоропостижно отишли си парламента? Кое ще надделее – гневът или разочарованието? И ще възникне ли нов тренд, непредвидим за социолозите, който в последния момент да промени ситуацията? (За президентските избори е редно да говорим след балотажа).

Оказа се, че изненадата е възможна. Прозорецът на възможностите се открехна в полза на „Продължаваме промяната“, макар и по „частичен начин“ – с оглед на силно фрагментираното българско общество.

60% от българите отказаха да упражнят правото си на глас (и за президент, и за парламент). Факт, който е редно да не забравяме, с него трябва да започва всеки анализ. Преизчислете процентите на всички политически сили до пълния обем на реалните гласоподаватели и ще получите стряскащи по (не)представителността си резултати. Примерно за победители със седем-десет процента.

Тук ми се иска отново да спомена за ефекта „Проглеждане“ – по името на притчовия роман на португалския нобелист Жозе Сарамагу. Само два дни ни делят от балотажа в неделя. Представете си рехаво гласуване сутринта и поява (едва в късния следобед) на малко избиратели, изпълняващи гражданския си дълг с отегчение. За да се окаже, че голяма част от тях са гласували с „не подкрепям никого“. В романа на Сарамагу това е само началото на „изборна епидемия“ срещу която властта се оказва безсилна – в тази малка страна на всички поредни избори гласуват все по-малко хора, докато политическата ситуация не блокира напълно.

Не пророкувам, че точно това ще се случи точно на изборите тази неделя. А казвам какво може да се случи на следващи предсрочни избори. Или с какво ще се сблъскваме все по-често оттук нататък. Българската демокрация е сериозно поразена от „политическа епидемия“, не по-малко опасна от ковида, който ни гази в момента.

Двете Българии пред телевизора

Иван Кръстев описа разделението ни именно с тази метафора – „за двете Българии пред екраните“, при което по-голямата част гаси телевизора или сменя канала, щом се заговори за политика, не дай Боже за избори.

Тенденцията е глобална, виждаме я в световен мащаб. И тя не е само резултат от пандемичния стрес или всеразрушаващия ефект на социалните мрежи. Това е част от болестта на модерната демокрация: хората не разпознават себе си в свят, в който не съзират политическа алтернатива, или пък имат усещането, че все по-малко неща зависят от тях или техния избор. Гласуват, без това да доведе до промяна. Правителствата си отиват (със или без протести), обвиненията в корупция валят, а всичко си остава все същото.

Ето я песимистичната версия на българското политическо уравнение.

В другата версия блещука пламъчето на надеждата – заради „вълната на младите“. Около една трета от гласувалите са млади хора. 20% от тях в последния момент предрешиха изборите и промениха съотношението на силите в полза на „Продължаваме промяната“. С което ситуацията донякъде се отпуши.

Вотът на младите

Този вот е стихиен и емоционален, трудно се предвижда или се улавя от социологическите анкети. Още от следобеда в неделя се усещаше, че витае „завера“ във въздуха – по споглеждания пред местата за гласуване или подхвърляни реплики по улиците. Накрая гласовете „преляха“ към „двамата харвардци“, към които са насочени големи, дори непомерни очаквания.

Общият брой на тези гласове – около 670 000 души – приблизително възпроизвежда доверието, което почти същият брой млади хора гласуваха на Слави Трифонов и „Има такъв народ“ на изборите през юли, но с две съществени разлики.

Тогава гласуваха повече хора, а пък сегашните избори дори бяха 2 в 1. И, второ, политическите партии през юли не бяха така силно наказани – и „статуквото“, и „промяната“. Сега шамарът отекна гръмко.

ГЕРБ се размина с очакваното първо място, което би му дало възможности за коалиция с ДПС (при очакваното им силно представяне) и с някаква подкрепа на БСП (след назряващия „развод“ Радев-Нинова). Всичко това се разсея яко дим. И Бойко Борисов ще трябва да свиква с ролята на „първи опозиционер“, която в случая има своя комфорт.

Махалото се върна в посока на „промяната“, пътем „смачквайки фасона“ на досегашните политически сили.

Затова и озаглавих тези следизборни размисли „пейзаж след бурята“.

Оказа се, че Мая Манолова напразно е подскачала в социалната мрежа „Тик ток“ със сменена прическа, а „Ние идваме“ си отидоха преди всъщност да са дошли.

„Демократична България“ плати най-високата цена за „вливането“ на гласове в „новата промяна“, лишавайки се от половината си избиратели. Тепърва ще видим дали обявеното от Лозан Панов „болезнено подрязване на лозата“ ще даде своите плодове на пролет.

„Холограмното изображение“ на Слави Трифонов след изборите се опита да ни каже, че нищо не се е случило, но ден-два по-късно виждаме, че ИТН напълно са свили платната и кандисват за коалиция. Те вече осъзнават как са пропилели доверието на 400 000 души и че връщане назад няма.

Синдромът „Тарас Булба“

Особено тежка (и интересна) е ситуацията в БСП. Не само заради почетното „четвърто място“ (което можеше да бъде и пето) или заради заветните „десет процента“, които д-р Дертлиев искаше за тази партия на изборите през 1990 г. (заради историческите ѝ грехове). Наложи се да изчакаме цели трийсет години, докато това се сбъдне (не без помощта на Корнелия Нинова).

Сега вътре в БСП са извадили ножовете и вътрешната война е в ход (което си е тяхна вътрешнопартийна работа).

От значение за страната е как това ще се отрази на президентския балотаж в неделя. В момента Корнелия Нинова – след „страшното предателство“ на Румен Радев, припознал „Продължаваме промяната“ за „своята партия“ и угробил БСП – препрочита Гогол и видимо изчаква кога да срази „неблагодарника“ с репликата: „Аз те родих и аз ще те убия“ (в политически смисъл, разбира са).

Дали поднесената ѝ на тепсия оставка на злополучния правителствен говорител Антон Кутев ще смекчи „гнева Корнелиен“, предстои да видим.

На балотажа през 2001 г. част от седесарите не подкрепиха Петър Стоянов (по сигнал от актива), защото ги бил сравнил с „разбити авари“, което наклони везните на изборите в друга посока.

Можем само да гадаем как „съмишлениците на Тарас Булба“ ще постъпят тази неделя и няма ли в последния момент да решат да отидат за гъби.

Времето, което изтича през пръстите ни, е бременно с изненади.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияСвят на ръба
Следваща статия„Устроени сме да вярваме в доброто“