0
896

Пелтекът

denev

Започнах да заеквам ненадейно. Който не е заеквал, едва ли ще разбере страданието на един пелтек. Но казано простичко, езикът среща преграда и не може да произнесе думата. Сякаш там, където преди е имало врата, сега има бетонна стена. Когато заекнеш пред непознати хора, примерно на опашката за кафе, както и да е. Другият път ще си вземеш кафе от друго място. Но когато заекнеш пред познат човек, срещнат, да речем, на улицата, и на теб ти става страшно неудобно, и на оня човек също му става неудобно. Тъй че набързо се разделяте. И ако видиш пак този човек след време на улицата, ще го подминеш, без да му се обадиш. А и той ще се направи, че не те е забелязал. Така волю-неволю се превръщаш в отшелник.

Ами ако си учител? Ами ако си лектор? Какво ще правиш тогава? Ще трябва да напуснеш работа. Ето те и безработен.

Има и още една опасност. Езикът на пелтека се развързва само тогава, когато удари две-три чашки. Тогава изведнъж отново му се връща дар-словото, от него избликва всичко неизказано, замълчано и пресовано на бали от мълчание вътре в душата му; и той иска да говори с часове, до зори. Че ако може, и на другия ден да продължи това говорене. Но това означава и да пиеш до зори. Ако си грузински пелтек, бива. Ама ако не си – тогава си готов още в полунощ. Тоест, за да бъдем пределно ясни, пелтекът е силно застрашен от алкохолизъм.

И каква стана тя сега? Излезе че да си пелтек, означава да си безработен отшелник алкохолик.

Разбира се, да си пелтек си има и своите добри страни. Това не може да се отрече. В компания повече, ако не и изцяло, мълчиш и слушаш. Но така научаваш много нови неща. Говоренето е сребро, мълчанието е злато – казва поговорката.

После – пелтекът общо-взето не заеква изобщо, единствено когато говори на животинки, на кучето или на котката. Така преоткриваш света на животните и разбираш колко красота, поезия и собствен смисъл се крие в него, в света на животинките.

На трето място – когато така или иначе ти се наложи да произнесеш някаква фраза, ти постигаш това с максимална психическа концентрация и сбитост на речта. Образно казано, ако сладкодумецът изгаря една лопатка въглища в хода на разговора, ти изгаряш един самосвал. За едно и също количество думи. Това е за сметка на здравето ти, но пък наистина те учи на такава концентрация, каквато и в тибетски манастир няма да усвоиш.

И друго, това вече за поетите и писателите пелтеци. Пелтекът знае на коя дума ще заекне, малко преди да я произнесе. И трескаво, в хода на разговора, започва да търси синоними на тази дума. И най-често успява да намери синоним. Така речниковият му фонд се обогатява неимоверно. А оттам печели и писането му.

След този почти трактат за заекването нека да ви разкажа нещичко от личния си опит, което, надявам се, ще бъде от полза за всички събратя пелтеци.

Когато заекнах за първи път, погледнах на това с насмешка. На всеки може да му се случи езикът му да се върже на възел, така си помислих. Но с времето разбрах, че проблемът изобщо не е малък. Какво можех да направя? Избрах да ударя хидрата право в сърцето. И пуснах обява във вестника, че лекувам заекване. Аз, пелтекът, щях да лекувам пелтеци. По-хитро от това здраве му кажи.

Вдълбочих се в методологията и в крайна сметка се спрях на кратък курс от три сеанса.

По време на първия сеанс щях да уча пациента да не отклонява погледа си от очите на събеседника, когато заекне.

По време на втория сеанс щях да му преподам изпълнението на йогийската „лъвска” поза.

А по време на третия сеанс – да го запозная със съдържанието на 58-и псалом по славянския псалтир, който според отеческата наука лекува немота.

Пуснах обявата във вестника и зачаках обажданията. Тайно си правех сметка как, ако вземам по двайсет лева на сеанс и имам по трима пациенти на седмица, това ми осигурява над 600 лв. доход на месец.

Дни наред никой не се обади. Един ден обаче телефонът звънна.

Беше майката на едно детенце. Синът й заеквал. Записа си час на другия ден. И аз изпаднах в сценична треска. Представях си как звънят на вратата, аз им отварям и докато им казвам „добър ден”, заеквам. И майката с омерзение хваща детето си за ръка, врътва се и си тръгват.

Все пак, като преспах, се успокоих. И зачаках първия си пациент.

Точно в десет на входния звънец се звънна. Нямаше майтап. Кариерата ми на лечител започваше. Станах и отворих със замах вратата.

На прага стоеше симпатична, дори твърде симпатична жена с момченце във втори-трети клас. Поканих ги спокойно да влязат, настаних ги на столовете срещу бюрото ми и кимнах с глава: разкажете какъв е проблемът.

Майката обясни. Беше искрено разтревожена, а очите й бяха толкова сърнешко-хубави, че ми се прищя да я погаля. Накарах момчето да прочете едно съвсем лесно кратко текстче. То се справи без проблем.

– Кога заекваш? В какви ситуации? При какви обстоятелства? – попитах го, съвсем забравил в този момент, че има опасност и аз да заекна, докато задавам въпросите си. Тоест, не се изразих точно – помнех, че заеквам, но знаех, че в този момент няма такава опасност, просто някак го знаех.

Момчето вдигна рамене, не можеше да отговори или може би не разбра въпросите ми.

Аз пак погледнах майката право в разтревожените сърнешки очи и набързо й разкрих секрета и на трите сеанса. Разбрахме се момчето да практикува един месец, след което отново да се обадят. На тръгване майката попита каква е таксата, какво трябва да плати. Аз разперих ръце и й обясних, че таксата се заплаща след като ефектът от лечението стане видим.

Кажи-речи, други пациенти не се обадиха и практиката ми заглъхна. Но поне този, първият ми  и последен пациент очаквах да се обади с майка си след месец, както се бяхме уговорили. Не се обадиха. Имаше две възможности. По-малко вероятната – момчето се беше оправило и по стар български обичай ме бяха забравили. По-вероятната – лечението ми нямаше никакъв ефект.

Но интересно нещо – след този пръв и последен мой лечителски опит спрях да заеквам аз. Или, да бъда по-точен, почти спрях да заеквам. Тоест, сега, когато заекна, си го разбирам само аз. В очите ми тогава се появява насмешливо пламъче, защото си припомням как се излекувах. И понеже знам какво е страданието да си пелтек, реших в крайна сметка да споделя опита си и с другите. Нали запомнихте, братя пелтеци – двайсет лева, умножено по три, но само след като лечението даде резултат.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗащо да четем една книга до края?
Следваща статияВеско Ешкенази свири Бах