0
3527

Пенсионер

Марлов събираше багажа си от кантората. Добре че багажът му не беше кой знае колко – една снимка от младите му години, на която коремът му беше плосък, косата буйна, а погледът – бистър; няколко изсъхнали флумастера, две чанти, пълни с празни бутилки на балкончето, които след кратък размисъл реши да завещае на следващия наемател; няколко папки с поверителна информация, която накъса на малки лентички и изгори търпеливо в пепелника; бележникът със записките за вредата и ползата от алкохола, който внимателно прибра; и май това беше. Той подритна с крак купчината боклук на пода, приседна на бюрото и извади от вътрешния джоб на якето си металната манерчица.

Добре дошъл в полка на пенсионерите!

Отвинти капачката и се почерпи. Изпръхтя. Равносметката беше обезкуражаваща. Опитът му да работи като честен частен детектив беше претърпял фиаско. Или нямаше клиенти дни и седмици наред, или клиентите му бяха пълни човешки отломки, старци и старици, мъчещи се да съберат натрошеното си като бисквити настояще в лъскавите кутийки на миналото; рогоносци, изгубени в огледалните лабиринти на ревността си; семейства с брак, прояден от молеца на скуката до такава степен, че омразата се беше превърнала в единствената възможна форма на любов между тях; с една дума, неплатежоспособни същества, които наместо хонорар предлагаха изветрели емоции… А Марлов трябваше да плаща наема на кантората, бензина и чарковете на колата, да си купува алкохол и цигари, пък и нещо да хапва от време на време, нали така? Това неговата клиентела не можеше да проумее. Затова стъпката, която предприемаше Марлов – да закрие детективското си бюро и да се пенсионира – колкото и мъчителна да беше за него като професионалист и борец за правда, беше единствено възможната.

Марлов пак си сръбна от манерчицата и пелената пред очите му започна бавно да се разнася. Лошо или добро местенце, кантората му беше служила вярно като сигурно убежище през последните години и той изпитваше към неголямата стаичка почти синовно чувство. Ако можеше стаичката да се въплъти за миг в човешки образ, то това щеше да е образът на възрастна женица с уморени добри очи и с изтъняла прошарена коса, хваната с прости железни фиби на слепоочията.

Беше крайно време да тръгва, за да не се размекне съвсем. Марлов се огледа за шапката си. Имаше хубава велурена шапка, тип олигофренка, която напоследък носеше постоянно, защото вече беше доста оплешивял и все му беше студено на голата тиква.

Но шапката я нямаше.

Нито на бюрото, нито на закачалката. Странна работа. Той много мразеше някоя вещ изведнъж да потъне така в земята – забравяше всичко останало и започваше да мисли само за това. Погледна под бюрото, погледна пак към закачалката, надникна на балкона, хвърли един поглед и в тоалетната, макар че какво можеше да дири шапката му в тоалетната? От шапката нямаше и следа…

Майната ѝ, махна накрая с ръка Марлов, грабна найлоновата торбичка с малкото си вещи, излезе на стълбището и щракна бравата. И заслиза надолу.

На долната площадка една възрастна сивокоса женица миеше мозайката. Това май беше новата чистачка на входа.

– Тръгнахте ли си? – попита любезно тя.
– Абе аз че си тръгнах, си тръгнах, ама си изгубих шапката.

Жената се изправи.

– Каква ви беше шапката?
– Велурка. Тип олигофренка.

 Женицата изведнъж прихна.

– Защо се смеете? – наостри се Марлов. И без това му беше кисело. Само до шеги му беше.

Но женицата така цвилеше, че не можеше и дума да продума в отговор.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ памет на Джордж Стайнър
Следваща статияМеждународен конкурс за кларинетисти в София