Авторът на „Хляб наш насущний“, който оглави един от първите протести срещу Закона за защита на нацията (1940 г.), беше един от забравените. Но бе свършил такова количество работа, творческа и народополезна, че за нея е бил нужен, образно казано, не един, а хиляда живота.

От дистанцията на изминалите години (вече наближаващи четиресет), откакто е основан Мемориалният кабинет „Стилиян Чилингиров“ към Националния литературен музей, можем да заявим, че тъкмо този факт допринесе най-много за излизането от забравата и преоткриването на писателя, общественика, енциклопедиста Стилиян Чилингиров (1881–1962). Авторът на „Хляб наш насущний“, на първия роман в сонети „Владо Булатов“ и още десетки книги за големи и малки, някогашният директор на Народната библиотека и председател на Съюза на писателите, който оглави един от първите протести срещу Закона за защита на нацията (1940 г.), беше един от забравените, за него знаеха само специалистите литературоведи и немногото по-възрастни писатели, които са били негови съвременници. Стилиян Чилингиров бе свършил такова количество работа, творческа и народополезна, че за нея е бил нужен, образно казано, не един, а хиляда живота. Така и го написах навремето, през далечната 1981 година, когато сп. „Пламък“ публикува моя статия („Хиляда живота – една библиотека“), посветена на Чилингировата 100-годишнина. Текстът (ще цитирам от него по-долу) наблягаше най-вече на т.нар. материално културно наследство на писателя – неговата огромна лична библиотека, която бе откупена от Националния литературен музей и предстоеше създаването на Мемориалния кабинет „Стилиян Чилингиров“.

Предстоеше – силно казано. Бяха изминали повече от шест години, откакто тази безценна библиотека престояваше складирана – първо в мазето на музея „Христо Смирненски“ (филиал на НЛМ), сетне в една стая, предназначена уж за възстановка на кабинета. Бях натоварен от директора да бдя за нейното съхранение, докато настъпи моментът да се направи мемориалът. Кога щеше да настъпи той – никой не казваше.

Ще се опитам да проследя хронологията на събитията. В станалия неотдавна публично достояние „Дневник“ на Чудомир открих следния запис от 9 август 1954 г.: „Срещнах се с бай Стилиян Чилингиров, който живеел до ИСУЛ. Той получил удар и лошо говори. Искали да му съборят къщата (за да строят блок). Той писал писмо до Червенков, който му дал среща и му обещал това да се промени. „Хубаво, ама след месец дойдоха други – кай, – и искат да ми я режат 2 м навътре за разширение на улицата“ – кай“[1]. От тези думи на Чудомир става ясно, че още приживе на писателя е съществувал проблем относно запазването на неговия дом. Ст. Чилингиров не се е чувствал достатъчно защитен, тъй като т.нар. народна власт го е отстранила от активна писателска и обществена работа, част от книгите му са инкриминирани и включени в списъците със забранена литература, а творчеството му е упорито маргинализирано. Твърде вероятно е също разрушаването на къщата и построяването на жилищен блок върху терена да е било планирано още в началото на 50-те години от дъщеря му и най-вече съпруга ѝ – адвокат Недко Папаличев. Бъдещите събития сякаш потвърждават това предположение. 

Сега ще прескоча към 1976 година, месец септември, когато по силата на обстоятелствата, че бях току-що назначен като уредник в новосъздадения Национален литературен музей, бях присъединен към комисията, натоварена с описването на Чилингировата библиотека. Наскоро дипломиран филолог, самият аз знаех твърде малко за покойния ѝ собственик, както и за митарствата, свързани със съдбата на неговото наследство. Без да съм свидетел на предисторията, мога да споделя следното: след кончината на Стилиян Чилингиров (1962 г.) неговият син Добромир Чилингиров (1909–1974) – известен навремето издател – поема грижата за опазването на архива, библиотеката, целостта на кабинета и къщата на писателя. Може да се каже, че благодарение на неговата ревност това безценно наследство се бе съхранило сравнително цялостно. Добромир Чилингиров полага върховни усилия да се обяви за паметник на културата къщата на баща му, като идеята му е тя да бъде превърната в музей. За да спре разрушаването и осъществи замисъла си, той търси съдействие от Съюза на българските писатели, от Столична община, от Института за паметниците на културата, от отделни видни творци и личности с обществена и идеологическа тежест, някои дори членове на ЦК на БКП. Домът на Ст. Чилингиров бива посещаван и от български, и от чужди интелектуалци, Добромир Чилингиров сам ги посреща, развежда, събира впечатленията им в нарочна възпоменателна тетрадка. Междувременно работи по подреждането на библиотеката и архива на баща си, пише статии, свързани с творческата му работа.

Усилията на Добромир Чилингиров се увенчават с относителен успех. На къщата, намираща се на ъгъла между ул. „Бяло море“[2] и бул. „Бирюзов“ (сега „Дондуков“), е определен най-ниският статут на културен паметник – „за сведение“ (1968 г.). Има препоръки тя да бъде запазена, обстановката да се съхрани в автентичния ѝ вид, но категорично решение да бъде превърната в музей няма нито на общинско, нито на национално ниво. Така – до смъртта на сина през 1974 година.

През 1967 г. другите Чилингирови наследници започват съдебни дела за подялба на имуществото на писателя. Основният двигател е адвокат Недко Папаличев, зет на Ст. Чилингиров. Под претекст да не изчезнат ценни материали и вещи, кабинетът бива запечатан, а Добромир Чилингиров е обвиняван от Папаличеви, че търгува с книгите и архива на баща си (което посочените като свидетели институции категорично отричат)[3]. В крайна сметка, въпреки активността на Добромир Чилингиров, въпреки отказа му от наследствени права в името на бъдещия музей, след неговата кончина резултатът е в полза на Папаличеви – къщата трябва да бъде разрушена, а на нейното място да се построи жилищен блок[4]. С едно важно уточнение: Комитетът за култура излиза с решение партерният етаж на бъдещия блок да се предостави на новосъздадения Национален литературен музей[5], като библиотеката, произведенията на изкуството и други ценни вещи от кабинета на писателя (според преценката на оценителната комисия) бъдат откупени и експонирани в едно от помещенията. Архивът на Стилиян Чилингиров пък постъпва в Централния държавен архив. Получените от откупката парични средства съответно ще се поделят между наследниците.

Така идеята на Добромир Чилингиров, на която той посвещава остатъка от живота си, остава неосъществена. Къщата не е опазена, не се създава музей на Ст. Чилингиров, движимото културно наследство на писателя е разделено на две основни части, които стават собственост на две различни институции. Все ми се струва, че това палиативно решение е било изгодно за всички заинтересовани страни: наследниците получават пари от откупката, както и правото да придобият апартаменти в бъдещия жилищен блок, държавата си измива ръцете – декларирайки, че опазва движимите ценности на писателя, а евентуалният музей е „снижен“ до възстановка на кабинета („мемориал“). Последното звучи в унисон с конюнктурата, тъй като петната върху Ст.-Чилингировата личност и дело, лепнати след 9 септември 1944 г., на този етап не са били напълно изличени…     

Комисията по оценката и откупуването на библиотеката, чийто председател беше тогавашният и.д. директор на НЛМ Михаил Райчев и в която взех участие и аз, се състоеше от трима новоназначени уредници и двама специалисти от Народната и от Университетската библиотека. Задачата на библиотечните експерти беше да оценяват паричната стойност на книгите една по една, а тази на уредниците – да описват оценените книги и да ги пакетират – по 20 екземпляра, завързани с канап. Започнахме работа през септември, точната дата не помня, и тъй като количеството на книгите беше огромно, а сроковете ни притискаха, се наложи за кратко или по-дълго време към основния състав да се присъединят и други колеги.

Къщата на Стилиян Чилингиров, каквато я видях, представляваше широка едноетажна постройка с олющена фасада и издължени тесни прозорци откъм улицата и булеварда. Към кабинета на писателя водеше просторен хол, в средата на който имаше голяма старинна маса – бъдещото ни работно място през следващите седмици. Влизайки в кабинета и виждайки библиотеката, останах потресен. Легендите, които бях слушал и чел – че тя по обем се равнявала на цял отдел в Народната библиотека, че съдържала над 30 000 заглавия, че криела автографи едва ли не от всеки пишещ у нас и т.н., – колкото и да разкрасяваха действителността, не можеха да се мерят с нея. Ето какво съм писал навремето: „Кабинетът на писателя, иначе скромна стая, още от влизането превземаше цялото съзнание. Книги. По всички стени, от пода до тавана – книги, книги. На по два реда или ред върху ред, по столовете, че и по пода. Върху масивното бюро, дар от признателните питомци на занаятчийското училище, наред с мастилницата и лампата, пак книги. Последните, които е прелиствал – томове на Джек Лондон, Марк Твен, Иван Вазов, Димитър Талев, Тодор Павлов[6]. Привикнал полека към обстановката, погледът започва да разпознава и останалите предмети: статуетки, старинен часовник, фотоси в рамки, графики. Всичко наредено и качено по рафтовете (тук стени няма), но някак изглеждащо дребно сред масива от тонове човешка мъдрост“[7]. 

Намирам за важно да опиша използваната в работата ни методология, като отчета и плюсовете, и минусите ѝ. Двамата оценители (днес покойници) – от Народната и Университетската библиотека, си разпределиха книгите по езици. Петър Драгнев от НБКМ пое българските издания, а Елена Митова от УБ – чуждите. За старопечатните книги и периодика беше извикан друг специалист – Лидия Драголова, пак от НБКМ. Левовите оценки се нанасяха на гърба на изданията, а ние изготвяхме списъците ръкописно, като срещу всяко заглавие вписвахме стойността му. Самите списъци се съставяха под индиго, в три екземпляра, единият от които се поставяше във всеки пакет, другият беше приложен към окончателния протокол, а третият оставаше за архив. Бяхме си изработили способ, съгласно който номерацията на книгите в списъците трябваше да има последователност от едно към безкрайност, като по този начин можеше накрая да се установи общият им брой. Негативното в дадения случай беше, че пакетите не се опаковаха в амбалажна хартия, а само „кръстосано“ се завързваха и така съдържанието им, от една страна, беше видимо и можеше да привлече злоумишлени апетити, от друга, намиращите се вътре в пакета книги не бяха защитени от повреждане при съприкосновение с околната среда. Съществуваха и други фактори, които оказаха неблагоприятно въздействие както върху финансовата стойност на отделните екземпляри, така и върху целостта на библиотеката, и за които ще говорим по-долу.

По-късно си дадох сметка и сега съм длъжен да отбележа, че оценките, които определяха колегите специалисти от НБКМ и УБ, бяха занижени в сравнение с тези, които би им определил държавният антиквариат, като за пазарни цени въобще не можеше да се говори, тъй като свободен антикварен пазар у нас тогава не съществуваше. Не беше изключение някои от изданията, особено тези на чужди езици, да бъдат оценявани дори на по десет-двайсет стотинки. Петър Драгнев, който завеждаше отдела за набавяне на българска литература в НБКМ, ползваше като помощно средство един циклостилен „ценоразпис“, изготвен за нуждите на държавната антикварна книжарница, съобразявайки се донякъде с него, докато колежката му Елена Митова даваше оценките си по свое усмотрение. Вярно, количеството на книгите беше наистина колосално, сумата, която се получи в крайна сметка, никак не беше малка за тогавашните представи, но все пак оставаше впечатлението, дори и при слабите ми по онова време познания за стойността на старите и редките книги, че бившите собственици/наследници останаха ощетени.

При описването на библиотеката попаднахме на наистина уникални издания – ръкописни и старопечатни книги, някои изключително редки, книги с автографи от всички видни български писатели и критици (ако изброя имена, няма да ми стигне мястото), от учени, политици, общественици и пр. Разбира се, имаше и от по-малко известни, забравени или „забранени“ автори, както и съвсем непознати, между тях несъмнено присъстваха и вманиачени графомани. Освен всичко друго, оказваше се, че Стилиян Чилингиров е бил и заклет библиофил, събирал е не само книги от областите, които са го интересували (интересите му наистина са били енциклопедични!), но и редица други – закупени, подарени, случайно попаднали му. Въобще всичко! Върху корицата или титула на всяка притежавана от него книга той е слагал подписа си, факт, който не само потвърждава библиофилството му, но и помага при идентифицирането на екземпляри от неговата библиотека, попаднали по една или друга причина в чужди ръце.

Откриха се и единични екземпляри, които не са принадлежали на писателя. Спомням си един случай – красиво подвързан том, на чийто форзац открихме екслибриса на Пенчо Славейков. Липсваше подпис на Ст. Чилингиров, следователно книгата не е била негова, а вероятно е била заета от самия П. П. Славейков. Обадихме се в къща-музей „Петко и Пенчо Славейкови“ и оттам пратиха човек да си я прибере.    

Направи ми впечатление една стояща отделно от библиотечните стелажи етажерка, стара и паянтова, въпреки че навремето е била с изискана изработка. На нея бяха подредени голямо количество заглавия от поредицата „Српска книжевна задруга“. Колекцията беше дар от Белградската университетска библиотека, която благодарение на Ст. Чилингиров е била спасена от унищожение по време на Първата световна война и върната на притежателите ѝ заедно с каталога. За съжаление, тази етажерка, която можеше да се реставрира и използва, не беше откупена и книгите от поредицата вместо да бъдат експонирани в комплект – като при автентичната обстановка, бяха подредени сред общото мнозинство.

Още един акт, на който станах свидетел и за който не съм сигурен дали беше подчинен на законови норми. При работата си по оценяването Петър Драгнев откриваше книги, основно брошури, които се явяваха липси на Народната библиотека, т.е. във фондовете ѝ нямаше налични екземпляри от тях, а за някои дори и сведения за съществуването им. На това основание П. Драгнев категорично заяви, че тъй като НБКМ се явява национален архив на българската книга, тези издания трябва да бъдат предадени там. Не помня дали им е правен опис и протокол за предаване-приемане, най-вероятно такъв документ да не е изготвян, а всичко да е станало на „юнашко доверие“, основано на авторитета на националната институция. Не знам също какво количество книги е било „прехвърлено“ (стотина?), само свидетелствам, че библиотеката на Ст. Чилингиров се яви „донор“ на Народната библиотека и подпомогна попълването на фондовете ѝ.

Малко преди да приключим с описа и оценката на книгите, намиращи се по стелажите и по пода на кабинета, научихме, че в мазето на къщата се намират още печатни материали, събирани от Ст. Чилингиров – огромен брой периодични издания, които бяха комплектувани по годишнини, пълни и непълни, малко от тях подвързани, повечето – не. Складираните в тъмното и влажно подземие вестници и списания бяха, меко казано, в лошо състояние, замърсени и физически доста повредени. Специалистите книговеди, както и библиофилите, са наясно колко трудно е да се комплектуват пълни годишнини на периодика, особено вестници, както и че поради лесната им наранимост подобен вид ценности изискват специално опазване. Така или иначе, те бяха преброени, оценени, описани и пакетирани.

Накрая дойде ред да се оценят вещите и произведенията на изкуството. За тях към комисията бе привлечен допълнителен специалист – известният художник Владимир Кавалджиев (1908–1988), мисля и един експерт етнограф. В тази комисия не взех участие, нито останалите от групата на уредниците и библиотечните специалисти. Знам, че бяха откупени портретите на Ст. Чилингиров, дело на известни художници като Петър Морозов, Харалампи Тачев, Райко Алексиев и др., някои фотографии, всички вещи, които се намираха на бюрото му, включително и пишещата машина, лампата, очилата, бастуна, металната табелка с името му, стояща на входната врата, разбира се, част от мебелите и доста други предмети, свързани с писателя, които и днес могат да се видят експонирани в мемориалния кабинет. Беше отказано откупуването на един красив и ценен резбован иконостас, намиращ се в хола на дома, въпреки че с колежката Гичева, секретар на комисията, която оформяше окончателния протокол, настояхме пред и.д. директора М. Райчев да го вземем. Той отказа с думите: „Представете си как би изглеждал този иконостас в една бъдеща експозиция“. Лично аз много добре си го представях, но се въздържах от коментар – бях твърде млад и зелен да споря с опитния музеен специалист, отгоре на това и мой върховен началник. От друга страна, „времето беше такова“, както след години щеше да се изрази един високопоставен генерал: религиозни атрибути, знаци и символи не се допускаха в официални експозиции, било то и на писател, който е бил православен християнин. Литературният музей, както по-сетне тръбеше спуснатият ни за директор поет Георги Свежин, е „идеологическа институция“. Тук ще изпреваря събитията, за да вметна, че при откриването на Мемориалния кабинет „Стилиян Чилингиров“ през 1985 г. внучката на писателя Капка Папаличева донесе едно загънато в кърпа дървено Христово разпятие и го постави на видно място върху стелажите с книгите. Заяви, че било лично на дядо ѝ, донесено от Божи гроб, и че го дарява на мемориала с настояването да стои тук. Мисля, че остана.

Общата оценка (в описите на книгите фигурираха към 18 000 номера, но впоследствие екземплярите се оказаха повече) на библиотеката, картините и предметите възлизаше на кръгло 16 000 лева. Това беше сумата, която трябваше да се изплати на наследниците. Стана обаче друго – главният финансист на Комитета за култура Б. Скопаков и нашият и.д. директор М. Райчев се разбрали да я намалят на 12 000. Бяха си образували нещо като „чрезвичайна комисия“ (ЧеКа) и извършили корекцията по своя (вероятно на Скопаков) преценка. Толкова трябвало да се даде на хората, не бивало излишно да се обогатяват. Как е възможно това – питах се тогава? Значи държавата, в случая културната ѝ администрация, може да си позволи всичко – независимо от квалификацията на толкова специалисти, които бяха вложили труд и с подписите си върху окончателния протокол поемаха своята отговорност. А и паричните оценки, както казах по-горе, бездруго бяха занижени. По-късно опитният адвокат Недко Папаличев оспори законността на наложеното намаление чрез съда. В резултат на няколкогодишни дела казусът беше решен в полза на наследниците и те бяха възмездени с остатъка от сумата.

С къщата на Стилиян Чилингиров се разправиха бързо, събориха я, но не се знаеше кога ще бъде построен блокът, за да приюти библиотеката. Националният литературен музей не притежаваше сграда и фондохранилище, тъй че вързопите с книгите трябваше да бъдат преместени някъде. Михаил Райчев разпореди да бъдат временно пренесени и съхранени в къща-музей „Христо Смирненски“ (филиал на НЛМ), по-точно в мазето ѝ, защото друго свободно помещение там нямаше. В тази акция не съм участвал, тъй че не знам как са били подредени книгите, но когато години по-късно влязохме в това мазе, за да натоварим библиотеката и да я прехвърлим в една от стаите на новопостроения блок, се убедих колко лошо е била стопанисвана тя през изтеклите години: замърсена от изпопадалата мазилка, прашасала, немалко пакети бяха с разкъсани връзки, като от тях очевидно бяха взимани книги, имаше и сериозно пострадали екземпляри.

Казвали са ми познати, че навремето били купували антикварни книги, които носели подписа на Стилиян Чилингиров. Това е сигурен белег, че те са били част от библиотеката му. Не става въпрос за отделни екземпляри, а за значително количество. Дали са били присвоени и продадени от някой, който е имал достъп до мазето склад в Къща-музей „Христо Смирненски“? Никого не обвинявам, но не е изключено – факт неоспорим е, че целостта на част от пакетите беше нарушена, а и в мазето практически е могъл да влиза всеки. Възможно е също още преди библиотеката да стане собственост на Националния литературен музей някои от наследниците на писателя да е вършил подобни деяния, за каквито те са се обвинявали взаимно. Но, за съжаление, всичко отдавна е приключило и е останало забулено в неизвестност.

Библиотеката на Стилиян Чилингиров престоя в мазето на къща-музей „Христо Смирненски“ повече от четири години, от късната есен на 1976-а до края на 1980-а. Практически без надзор. Междувременно блокът, заменил съборената къща, бе завършен и Националният литературен музей се нанесе на партерния етаж. Особеното в планировката на този етаж е, че притежава два входа – един откъм бул. „Бирюзов“ (сега „Дондуков“) и един откъм ул. „Бяло море“. Така се обособяваха две самостоятелни групи от помещения, в първата – по-голямата – се настаниха част уредниците и фондохранилищата, а във втората (откъм „Бяло море“) трябваше да се помещава мемориалният кабинет. Но установилото се „временно положение“ беше различно – частта, отредена за мемориала, приюти друга група уредници (напр. целия отдел „Нова българска литература“), а някои от помещенията ѝ бяха превърнати в складове или останаха празни.

В навечерието на 1981 г. дойде нареждане от и.д. директора да пренесем библиотеката на Стилиян Чилингиров на „Бирюзов“, т.е. да я върнем там, където е била и където щеше да бъде подредена и експонирана. На мен бе разпоредено да отговарям както за преместването, така и за самата библиотека. Нямах още писмена заповед, бях нещо като неофициален пазител. Връчен ми бе ключ от голямото помещение (тогава склад), където евентуално щеше да се устрои мемориалният кабинет. И в един зимен ден няколко души уредници и шофьорът на музея часове наред товарехме ръчно пакетите с книги на служебната „Ниса“, след което ги превозихме и разтоварихме на определеното място. Складирахме библиотеката, заключих, и толкова. Престоя в този вид три години и половина.  

През първите месеци на 1985 г. управата на Националния литературен музей, в лицето на директора Г. Свежин и зам.-директора Л. Нинов, внезапно реши да реализира плана по създаването на Мемориален кабинет „Стилиян Чилингирлов“. Инициативата, мисля, бе на Л. Нинов, който активно организираше цялото материално-техническо обезпечаване на музея, в т.ч. ремонти и обзавеждане. За зам.-директора основно правило беше да свърши дадена работа скоростно, без да се интересува доколко тя е обоснована от музейна гледна точка. След като огледа всички помещения на „Бирюзов“ и „Бяло море“, той заключи, че за мемориала не е подходяща първоначално обявената просторна стая, намираща се непосредствено до входа, в която бяхме складирали библиотеката. Заяви, че тук ще бъдат настанени уредници, а възстановката на кабинета ще направим в най-малкото и най-отдалеченото от входа празно помещение. Опитвахме се, някои от нас, по пътя на музейната логика да убеждаваме ръководството, че подобно положение обрича мемориала на изолация, че така публичният достъп до него става практически невъзможен. Не бяхме чути. Директорът имаше други приближени съветници, както и хора, съгласни с всякакви решения само и само да му се харесат. Обаче, слава богу, не беше приета другата „смела“ (всъщност безумна) идея на Л. Нинов – на мястото на единствения прозорец, гледащ към улица „Бяло море“, да бъде отворен вход, през който да се влиза директно в мемориала.    

За моя изненада получих „вътрешна заповед“, с която бях определен за отговорник на Мемориален кабинет „Стилиян Чилингиров“. Трябваше да извърша работата по възстановката, като бъда ръководен от колежката зав.-отдел „Фондове“, която беше и партиен секретар. Нямах друга алтернатива освен да приема това наложено ми изпитание.

За да изготви проекта за пространственото оформление на мемориалния кабинет, беше нает художникът Симеон Войнов, с когото работихме успешно по реализирането на няколко музейни изложби. Опитен професионалист и дружелюбен човек, Мони, както го наричахме, свърши прекрасна работа, при това за кратко време, съобразявайки се с възможностите на наличното пространство. Проектира стелажите на библиотеката, които трябваше да заемат две срещуположни стени – от пода до тавана, организира и интериора така, че да могат да се наместят вътре масивното бюро и част от автентичната мебелировка. Въпреки малкото, да не кажа нищожно място, с което разполагахме, получи се, бих казал, много добра възстановка – запазена и до днес. Мони Войнов, починал в средата на 90-те години, заслужава да го поменем с тези няколко думи на благодарност.

Изработката и монтажа на стелажите бяха извършени от Ателието за пространствено оформление към СБХ. Когато работниците приключиха, остана нерешен проблемът с осветлението и подовата настилка. Нужен ни беше полилей и килим със значителни размери, за да покрива мокета, с който бе застлан пода. В музейната практика съществува алтернативата, когато нямаш оригиналните предмети, необходими за попълването на интериора, да ги замениш с такива „от епохата“. Така и направихме. С колегата Борис Тодоров (лека му пръст) посетихме дома на една възрастна дама, изпаднала в нужда, и оттам набавихме съответните вещи, които бяха откупени на прилична цена.

Дойде ред на най-съществената работа – подреждането. Симеон Войнов привлече една аранжьорка на свободна практика към СБХ, отличен професионалист, чието име не си спомням. Няма да изпадам в излишни подробности, само ще отбележа, че всичките около 20 хиляди тома минаха през ръцете на двама-трима души, които ги почиствахме един по един, сортирахме ги, съобразявайки се с форматите и физическото им състояние, донякъде и с тяхната тематика, и ги редяхме на стелажите на два реда – вътрешен и външен. Само който не е подреждал богата библиотека, не знае колко трудоемко и изнервящо е всичко това. Трябваше, от друга страна, да примирим някак си експозиционното (т.е. тогавашното музейно) мислене с библиотековедско-литературоведското. Първото залагаше на симетрията и естетиката, второто – на строгата типологична систематизация. Надделя експозиционната концепция – с оглед да се хареса на зрителя (евентуален) и на музейните шефове (реални). 

При подредбата на вещите по бюрото, както и мебелите, се съобразихме, доколкото е възможно, с автентичната обстановка. Разполагахме с няколко снимки, направени преди разтурването на библиотеката и кабинета. Когато свършихме, Симеон Войнов лично закова на вратата на Мемориалния кабинет табелката с името на писателя.

Съществен факт, който не мога да премълча, е, че наличността на книгите изобщо не беше проверена. Не само време нямаше, отсъстваше каквото и да било желание за такава душегубителна, но изключително полезна дейност, залегнала и в нормативните документи, свързани с опазването на музейните ценности. Така, без да съм приемал книгите по опис, без инвентаризация и съответен протокол, получих „назначение“ да стопанисвам Мемориален кабинет „Ст. Чилингиров“, факт, който не ме освобождаваше от задълженията ми на уредник в отдел „Нова българска литература“ и не се отразяваше върху заплатата ми.

За да стигнеш до стаята, отредена за Мемориала, трябваше да минеш през още две помещения – преддверие и обширен салон. Първоначално този салон, два и повече пъти по-голям от площта, която ни бе отпусната за възстановка на кабинета, служеше за канцелария на уредниците, но при преразпределянето, извършено с „вещата намеса“ на зам.-директора Нинов, бе преустроен в справочна библиотека. Не че книгите, съдържащи се в нея, бяха много и имаха значителна стойност, нито че бяха от кой знае какво значение за работата ни, но в един момент тази скромна сбирка от инцидентно ползвани нови издания придоби по-голяма важност от библиотеката на Ст. Чилингиров, респективно експонирането ѝ като Мемориален кабинет. Стана така, че за да имам достъп до Мемориала, за който еднолично отговарях и само аз имах ключ, трябваше да разчитам на благоволението на библиотекарката, разположила не само скъпоценните си книги, но и себе си в тези две преходни помещения. Тя отказа да ми предостави ключ, съмняваше се явно в моята честност, а освен това не се отличаваше с особена дисциплинираност по отношение на работното си време и място. При тези принудителни дадености, които никой от шефовете не се нае да промени, ползването на кабинета не само беше затруднено, но за публични посещения не можеше да става и дума. Останах дори с чувството, че всичко това се прави съзнателно, едно, за да ми се наложи зависимост (от очевидно некомпетентен човек), второ – за да се „затвори“ максимално достъпът до същинската музейна ценност.

Реши се Мемориалният кабинет „Стилиян Чилингиров“ да бъде открит през същата 1985 г., в чест на Международния ден на музеите 18 май. За директора Георги Свежин това беше важно събитие, отлична възможност за изява на неговите управленски достойнства. На тържеството бяха поканени шефове от Комитета за култура – Дирекция „Културно-историческо наследство“ и принадлежащия към нея Отдел „Музеи“, отговорни лица от ръководството на Съюза на българските писатели, служители от културния отдел на ЦК на БКП.

Задължително беше да има и официално слово от виден писател с високи партийни позиции, за предпочитане съвременник на Стилиян Чилингиров. Единственият, който отговаряше на всички горни условия, беше Младен Исаев – поет, антифашист, носител на званието „Народен деятел на културата“, на Димитровска награда, въобще удостоен с всички възможни литературни и политически заслуги. И най-важното, заради което не можеше да откаже – като председател на СБП Ст. Чилингиров е бил сред защитниците му по процеса срещу Военната комисия към ЦК (1942 г.), по който е бил обвиняем заедно с Никола Вапцаров[8]. По това дело Исаев бил оправдан и впоследствие интерниран.

Посетихме дома на Младен Исаев заедно с партийната ни секретарка. Наближаващ 80-годишна възраст, но все още бодър, той ни изслуша и прие с охота поканата (благодарен бил на бай Стилиян – така рече), като вметна, че ще му е нужна известна помощ от наша страна по подготовката на встъпителното слово. Колежката го увери, че ние ще направим необходимото. Под „ние“ тя подразбираше моя скромност. Изпълних поръката и написах целия текст, той се хареса на партийната ми надзирателка, след което го отнесохме в дома на поета. След като го прочете, Младен Исаев кимна одобрително, потърси химикалка и спокойно сложи името и фамилията си под моето машинописно съчинение. При откриването на Мемориала произнесе словото си както го бях написал.

На церемонията по откриването на Мемориален кабинет „Ст. Чилингиров“ присъстваха немного официални и повече неофициални лица, както и роднините на писателя. Тържеството завърши със скромна почерпка, осигурена със средства на Профсъюзната организация в Националния литературен музей. Помня, че когато обстановката стана неформална, началникът на Отдел „Музеи“ към Комитета за култура Иван Кисьов се приближи до мен и ми каза, първо на немски, после на български език: „Всичко е добро, щом свършва добре“.

През лятото на следващата 1986 г. напуснах Националния литературен музей. Бяха изминали точно десет години от моето назначение, съвпадащо, както казах, с оценката и откупуването на Стилиян-Чилингировата библиотека. 

Алберт Бенбасат (1950) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада” (1997), „Литературни приключения” (2000), „Книгата като тяло и като дух” (2004), „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца” (2005), „Печатни пространства и бели полета” (2010), „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване” (2011), „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век” (2013), „Лъженауката за книгата” (2014). Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, редактор и съставител на множество книги.

______________  

[1] Чудомир. Дневник (1947–1967). Второ издание. ЕИ „Литернет“. Варна, 2004.
[2] Старото име на улицата е „Карл Шведски“.
[3] Вярно е единствено, че Д. Чилингиров се е занимавал и с антикварна търговска дейност, доставял е книги на държавния антиквариат.
[4] Подробностите, свързани със съдебния спор, са обстоятелствено разгледани от Габриела Ангелова на базата на архивни източници в ЦДА (ф. 1477К) и са включени в нейния дисертационен труд „Библиотеката на българския интелектуалец като поле за изследвания в сферата на библиотекознанието и книгознанието (1878–1944): историко-теоретични аспекти“ (2021).
[5] С първоначално название Национален музей на българската литература, създаден с Решение на Министерски съвет от 1976 г.
[6] Твърде вероятно е книгите върху бюрото да са били подредени така от Добромир Чилингиров, тъй като при проверката се оказа, че томовете на Джек Лондон са издадени след смъртта на Стилиян Чилингиров.
[7] Бенбасат, Алберт. Хиляда живота – една библиотека. // В: Бенабасат, А. По въпроса за книгата. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2008, с. 148.
[8] Вж. Полицейско досие на М. Исаев в Сайта на ДА Архиви. Ф. 2123 К; оп. 1; а.е. ОБ 105611 Г.