0
1242

Пернатата змия

Макар действието да се развива в Мексико, авторът нарича произведението си „истински американски роман” – какъвто се кани да напише през целия си живот или поне от времето на Първата световна война, когато започва да гледа на Америка като на убежище от размирна Европа.

Pernatata-zmiya1Като тематика и ситуиране „Пернáтата змия” е уникална в творчеството на големия писател. Макар действието да се развива в Мексико, авторът нарича произведението „истински американски роман” – какъвто се кани да напише през целия си живот или поне от времето на Първата световна война, когато започва да гледа на Америка като на убежище от размирна Европа и се заема сериозно да изучава американската литература. „Америка” в този роман е Мексико през 20-те години на миналия век, когато страната е сцена на политически размирици. Следва хипнотичен разказ за самоунищожителния опит на една жена във водовъртежа от страсти, интриги и езически ритуали. Героинята Кейт е овдовяла ирландка, която заминава за екзотичната страна да дири нов живот, но е въвлечена в революционно движение, поставило си за цел възраждането на древната религия на ацтеките.

Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) –  автор на романи, стихове, пиеси, есета и литературна критика, отдавна се е наредил сред големите имена в основата на голямата английска литература. Той е известен преди всичко с размислите си върху обезчовечаващото въздействие на индустриализацията и модерните нововъведения върху живота на обществото, върху душевното здраве, жизнеността и сексуалността на отделния човек. Неговите възгледи му печелят безброй яростни противници. Той е подложен на официално гонение, цензура и изопачено представяне на цялостното му творчество, поради което прекарва втората половина от живота си в доброволно изгнаничество. В последните си години той е обявен за порнограф, обезсмислил огромния си творчески талант. Днес Лорънс е признат за мислител, надникнал далеч отвъд собствената си действителност, и значим представител на модернизма в английската литература.

 

„Пернáтата змия”, Д. Х. Лорънс, ИК „Колибри” 2013 г., превод  Венцислав К. Венков, 15 лв.

 

Чаеното парти в Тлаколула

 

Оуън се прибра в хотела към шест и половина – уморен, възбуден, леко виновен и силно притеснен, че е пуснал Кейт да се прибира сама. А сега, след като всичко бе приключило – и в доста мрачно настроение.

– О, ти как се оправи сама? – възкликна в мига, в който я видя, уплашен почти по момчешки от собствения си, дължащ се на бездействието му грях.

– Идеално. Отидох в „Санбърн“ на чай и на ягодов сладкиш. Страшно вкусен!

– О, браво на теб! – засмя се с облекчение той. – Значи, не си била прекалено потресена. Много се радвам. Такива ужасни угризения на съвестта имах, че те пуснах. И си представих всички възможни неща, които биха могли да ти се случат в Мексико – да те откара шофьорът в някоя ужасно затънтена местност, да те обере и тъй нататък… но в същото време бях убеден, че ще се оправиш. А пък аз как изкарах… в тоя дъжд!… и нещата, с които хората ме замерваха по плешивото ми теме… и ония коне… отвратително беше, нали?… Просто се чудя дали още съм жив.

И се засмя с уморена превъзбуда, сложи длани върху корема си и забели очи.

– Не си ли прогизнал?

– Да съм прогизнал ли? Е, по едно време и това бях. Но доста поизсъхнах. Дъждобранът ми нищо не струва… Чудя се дали да не си купя друг. Но пък как прекарах само! Дъждът се лее по плешивата ми глава, а тълпата я цели с портокали. Буквално ме вдигнаха на рога за това, че съм те пуснал да си вървиш сама. Но пък надали ще имам друга възможност да присъствам на корида. И си тръгнах преди края. Бъд обаче отказа. Сигурно е още там.

– Толкова ужасно ли беше, колкото в началото? – попита тя.

– Не, не, ни най-малко. В началото бе най-лошо… с ония конски черва. Впрочем още два коня убиха. И пет бика! Истинска касапница. Макар част от нея да беше много фино изпълнена; ония тореадори изпълниха няколко крайно красиви номера. Единият се изправи върху плаща си, докато бикът го атакуваше.

– Имам чувството – прекъсна го Кейт, – че бих отишла пак на корида само ако ми дадат гаранция, че някои от тореадорите ще бъдат намушкани от бика. Уф, ужасно противна работа!

– Ами да! – рече неясно Оуън. – Точно така. И все пак имаше няколко много елегантни изпълнения, красива работа. И много смела, бих казал.

– Да бе – озъби се Кейт. – Самата смелост! Всички се въоръжили с ножове, копия, плащове и стрелички, и със знанието какво точно ще направи бикът. Нищо повече от представление как хора измъчват животни, при което всички онези прости мъже парадират колко сръчно могат да наранят бика. Нищо повече не са от момченца, които осакатяват мухи. Само дето са на възраст и са кучи синове, а не момченца. Ох… защо… не мога и аз да съм бик, поне за пет минути. Кучи синове, нищо друго не мога да ги нарека!

– Ами… – изсмя се от неудобство Оуън, – донякъде е така.

– Било проява на мъжество! – възмущаваше се Кейт. – Милиони пъти благодаря на Бога, че съм жена и че разпознавам безпогрешно жалките страхливци и хората с нечисти помисли.

Оуън пак се изсмя от неудобство.

– Върви горе да се преоблечеш – каза му тя. – Ще умреш.

– Май наистина трябва. И аз имам чувството, че всеки момент ще умра. Е, ще се видим на вечеря. Ще ти почукам на вратата след половин час.

Кейт се опитваше да бродира, но ръката й трепереше.

Арената с биковете не й излизаше от ума и имаше чувството, че нещо вътре в нея се е повредило. Изправи гръбнак и въздъхна. А и на Оуън я беше много яд. Тъй мил и чувствителен човек по душа, но страдаше от коварната болест на съвремието – търпимостта. Чувстваше се длъжен да изтърпи всичко дори когато то го отвращава. И го наричаше Живот! Според него през изминалия следобед наистина бе живял. Копнееше и по най-гнусните изживявания. А самата тя имаше усещането, че е яла нещо, което й е причинило птомаинно отравяне. И на това ако му викат живот!

Ох, тези мъже, тези мъже! До един страдат от мекото загниване на душата, от някаква странна перверзност, която ги кара да възприемат и най-отвратителното, най-отблъскващото като част от живота. Живот! Че какво всъщност представлява животът? Въшка, която се е тръшнала по гръб и рита? Уф!

Към седем на вратата й почука Вилиърс. Видя й се блед, преуморен, но и като птица, която е успяла да се накълве до пръсване с боклук.

– О, наистина беше ВЕЛИКОЛЕПНО – рече, отпуснал се на един хълбок. – ВЕЛИКОЛЕПНО! Убиха седем БИКА.

– Но не телета, за съжаление – каза Кейт, отново вбесена.

Той се спря да обмисли аргумента й, после се засмя. И в гнева й намираше някаква дребна чувствена забава.

– Не, не бяха телета – отвърна. – Прибрали са телетата да ги угоят. Но и още няколко коня, след като ти си замина.

– Не желая да слушам – рече студено тя.

А той се засмя, чувствайки се донякъде героично. Нима човек не е длъжен да гледа спокойно кръв и изкормени черва: та дори и да изпитва леко удоволствие. Младият герой! И все пак имаше тъмни кръгове около очите, като след оргия.

– Но чакай! – подхвана с лека престореност. – Не искаш ли да чуеш след това какво направих! Отидох до хотела на главния тореадор и го заварих да пуши дебела пура, проснал се с всичките си одежди върху леглото. Нещо като мъжка Венера, която никога не се съблича. Толкова смешен беше!

– Кой те заведе там?

– Оня поляк. Нали го помниш? И един испанец, който говори английски. Тореадорът представляваше великолепна гледка: опънал се на леглото в пълна униформа, само обувките си беше изул, а около него куп народ се възторгва от видяното – уауауауауа! – не си чувала подобна шумотевица!

– Не си ли мокър? – попита Кейт.

– Изобщо не съм. Абсолютно сух съм. Нали бях по палто. Е, като се изключи главата ми, естествено. Нещастната ми коса се бе провесила по лицето ми като ручейчета боя. –

И отметна със стеснителен хумор рядката коса върху темето си. – Оуън още ли го няма? – попита.

– Тук е. Преоблича се.

– Ами аз да се качвам тогава. Подозирам, че е почти време за вечеря. Не, дори сме закъснели!

При което откритие грейна така, сякаш беше получил подарък.

– Ти как се оправи, между впрочем? Много невъзпитано беше от наша страна да те оставим да си вървиш сама – каза и замръзна в рамката на отворената врата.

– Не се притеснявай. Нали поначало искахте да останете. А на моите години би трябвало да мога да се пазя и сама.

– Амиии – проточи той по американски. – Може и да можеш! – И леко се изсмя. – Трябваше обаче да видиш как всичките ония мъже театралничеха в хотелската стая, как размахваха ръце, а тореадорът си лежи с дебелата пура като някоя Венера, която слуша ухажорите си.

– Радвам се, че съм го пропуснала.

Вилиърс се изсмя гадничко и изчезна. А тя седна върху ръцете си, цялата разтреперана от възмущение и страст.

Аморална била! Как може човек да е аморален, или да е без морал, когато душата му е отвратена! Как може да се държи като тези американци, които ровят из бунището на усещанията и поглъщат боклука като някакви птици! В момента и Оуън, и Вилиърс й приличаха на кълвящи боклука птици. Отвратителни! Освен това имаше усещането, че и двамата я мразят преди всичко заради това, че е жена. Стига да се съобразяваше с тях, нямаше никакъв проблем. Но в мига, в който им се опълчеше и за най-малкото нещо, те механично я намразваха единствено заради това, че е жена. Мразеха женствеността й. А в това Мексико, разположено сякаш върху подземно русло от мизерия и тежко, змийско зло, й беше трудно да ги понася.

Не че не беше истински привързана към Оуън. Но за какво уважение от нейна страна можеше да става дума? Празен човек, разчитащ на обстоятелствата да запълнят живота му. Обладан от американското отчаяние, че е живял напразно или че изобщо не е живял. Че се е минал в нещо. И тъкмо тези плашещи го опасения го привличаха мощно, както магнитът привлича стружката, към всяка улична тълпа. И захвърлил цялата си поетичност и философия с цигарения си фас, почваше да проточва шия в поредното трескаво усилие да види – просто да види. Без значение какво гледа. Да не би случайно да го пропусне. Но след като бе видял кръвта по улицата от сгазената от кола парцалива старица, се бе върнал при Кейт побледнял, отвратен, объркан, уплашен, но в същото време и щастлив, че е видял. Понеже това бил Животът!

– Открай време благодаря на Бога, че не съм Аргус – каза Кейт. – Понякога, при всичките тези ужаси, имам чувството, че и двете очи, които притежавам, са ми излишни. Не се подхранвам с улични произшествия.

По време на вечерята се постараха да говорят за по-приятни неща, а не за коридата. Вилиърс бе спретнат, чист и изключително благоприличен, но тя усещаше, че крие в ръкава си дребна подигравателна насмешка заради това, че не е могла да понесе следобедния боклук. Самият той имаше черни кръгове под очите, но те се дължаха на това, че е „живял“.

Върхът дойде с десерта им. Появи се полякът заедно с говорещия американски испанец. Полякът имаше нездрав, нечистоплътен вид. И тя го чу да казва на Оуън, който, естествено, бе рипнал автоматично на крака в израз на учтивост:

– Решихме да вечеряме тук. Е, как я карате?

Кожата на Кейт вече беше настръхнала. Но в следващия миг чу как я нападна фамилиарно и онзи неприятен глас, който на толкова много езици звучеше еднакво гадно:

– А, госпожице Лесли, та вие изпуснахте най-интересното. Най-приятното! Чуйте…

Сърцето й се изпълни с гняв, а очите – с огън. Тя скочи неочаквано от стола си и се извърна очи в очи към застаналия зад гърба й мъж.

– Благодаря! Не желая да слушам. Не ми е приятно да ми говорите. И не желая да ви познавам.

Изгледа го веднъж, после се извърна с гръб, седна си на мястото и си взе кактусов плод от купата.

Онзи позеленя и за миг онемя.

– О, добре, добре – рече механично и се обърна към владеещия американски испанец.

– Ами… ще се видим по-късно! – избъбри забързано Оуън и се върна на мястото си на масата с Кейт.

Двамата особени мъже седнаха на друга маса. Кейт изяде мълчаливо кактусовия си плод и зачака да й сервират кафето. Ядът й беше преминал и се беше успокоила напълно. Дори Вилиърс криеше радостта си от новото изживяване под едно напълно въздържано поведение.

Поднесоха кафето, при което тя изгледа двамата на другата маса, а после – и двамата на собствената си маса.

– Преситих се на всякаква паплач – каза.

– О, напълно те разбирам – каза Оуън.

След вечеря се прибра в стаята си, но цяла нощ не можа да мигне, заслушана в шумовете на Мексико Сити, а след това – и в тишината и онзи особен, зловещ ужас, който тъй често изпълзява от мрака на мексиканската нощ. Дълбоко в себе си ненавиждаше Мексико Сити. Нещо повече – боеше се от него. Денем градът притежаваше определено очарование, но нощем на повърхността избиваха ужасът и злото.

На сутринта и Оуън обяви, че не е спал цяла нощ.

– Аз пък за пръв път, откакто сме в Мексико, спах така хубаво – рече Вилиърс с победоносния поглед на птица, която току-що е клъвнала вкусен залък от бунището.

– Виж го ти тоя крехък естетичен младеж! – отбеляза глухо Оуън.

– За мен и крехкостта, и естетизмът му са лоши признаци – възрази злокобно Кейт.

– Да не говорим за младостта! – изсмя се мъртвешки Оуън.

Вилиърс обаче се ограничи с леко пръхтене в израз на студено, приятно удоволствие.

– Търсят госпожица Лесли по телефона – обяви камериерката мексиканка.

Оказа се госпожа Норис, съпругата на британския посланик от преди трийсет години – единственият човек, когото Кейт познаваше не само в столицата, но и в целия дистритофедерал – федералния окръг. Госпожа Норис притежаваше огромна, масивна стара къща в село Тлаколула.

– Да! Да! Госпожа Норис ви безпокои. Как сте? Чудесно, чудесно. Искам да ви поканя, госпожо Лесли, на чай днес следобед и да разгледате градината ми. Много ще ми е приятно да дойдете. Двама приятели мексиканци ще наминат да ме видят: дон Рамон Караско и генерал Виедма. Очарователни личности, а дон Рамон е и велик учен. Съвсем смело мога да кажа, че и двамата са абсолютно изключение в сравнение с останалите мексиканци. Абсолютно! Така че, скъпа госпожо Лесли, нали ще наминете заедно с братовчед си? Много ще ми е приятно.

Кейт помнеше дребния генерал – далече по-дребен от самата нея. Спомни си изправената му пружинираща фигура, напомняща й на птица, и лицето с кòсите очи под извитите вежди, с късата му черна брадичка – лице с особен намек за китайско, без всъщност изобщо да е китайско. Странно, надменно, но и самоуверено човече, истинско индианче, говорещо на бърз, тих, напевен оксфордски английски с изключително нежна интонация. Да не говорим за черните му, нечовешки очи! До този момент не бе успяла да си го припомни добре, да извика у себе си някакъв релефен спомен. Сега обаче го улови. Той си беше чисто и просто индианец. А доколкото й беше известно, в Мексико генералите са повече от войниците. В пулман-вагона от Ел Пасо имаше трима генерали – двама, що-годе образовани, в „салона“, а третият – истински селянин индианец, пътуваше с една рошава полубяла жена, с вид на изпаднала от брашнян чувал – толкова наплескана бе по лицето с пудра, чийто бял прах се бе посипал обилно и по ситните й къдрици, и по кафявата й копринена рокля.

И въпросният „генерал“, и самата тя за пръв път се качваха в пулман. Но генералът се оказа по-отракан от нея. Беше висок, жилест мъж със зачервено сипаничаво лице и наблюдателни черни очички. Последва Оуън в стаята за пушене и го следеше внимателно, да види какво следва да прави. Съвсем скоро му се изясни. И се научи да избърсва легенчето си за миене не по-зле от всеки друг. У него имаше нещо наистина мъжко. Но бедната полубяла женица, като й се приходи до дамската тоалетна, взе, че се изгуби из коридора, и ревна на глас: „Не знам къде да отида! Nosé adonde! Nosé adonde!“ – докато най-накрая генералът изпрати прислужника на вагона да я упъти.

Но Кейт се подразни, като видя същия генерал и жена му да ядат пиле с аспержи и желе в пулмана, да харчат петнайсет песо за доста нескопосаната вечеря, вместо да се нахранят далече по-добре – с мексиканска храна при това, и то само за по песо и половина на човек – в ресторанта на гарата. А така, докато цялата бедна и босонога паплач се тълпеше по перона, „генералът“, който си беше човек от техния сой, преглъщаше благородно аспержите си от другата страна на прозореца.

Но именно по този начин спасяват народа – както в Мексико, така и в други страни. Някой издръжлив индивид успява да се измъкне от нищетата и да се спаси сам. А кой плаща за аспержите и желето, и пудрата, никой не пита, понеже на всички им е известно.