0
3220

Песента на колелетата

На този малък площад се срещаха пет улици и той приличаше на звезда. Тук имаше часовникарско ателие, цветарско магазинче и заведение за хранене. Лъчите на слънцето отрано огряваха тази част на площада и образуваха нещо като пещера от светлина.

Ателието на часовникаря се беше сгушило в половината от преграден на две вход и беше малко като кибритена кутийка. Но в него имаше място за един тезгях, за една силна лампа и за една кутия, пълна с всякакви микроскопични инструменти, с които часовникарят, ако речеше, май можеше да подкове и бълха.

Заведението в съседство мина през различни превъплъщения. Първо беше опушена пицария. После стана лъскав суши бар. А накрая отново дълго го ремонтираха, украсиха стените му с юзди, седла и наметки, нарисуваха на витрината трима конници с кърпи на вратовете, широкополи шапки и шпори и го нарекоха Tres gauchos.

Като отвореше към десет, стопанинът на заведението се облягаше на вратата да изпуши една силна кафява цигара, присвивайки от дима сините си очи с пронизващ разбойнически поглед.

Часовникарят обикновено отваряше по същото време. Той също се облягаше на рамката на вратата. Той имаше прошарена коса, момчешко лице и весел поглед, плод на заниманията му с фините чаркове на вечността.

И момичето от цветарничката се показваше. И понякога, в изблик на носталгия към едни по-бурни времена от собствената си биография, стопанинът на заведението скачаше, вадеше пари и купуваше от момичето букет рози. И сетне ѝ ги подаряваше, коленичейки толкова стремително на тротоара, че шпорите му звънваха.

Часовникарят започваше да ръкопляска.
После двамата се прибираха да работят.

Но работа нямаше. В този квартал живееха предимно възрастни хора, които бавно пъплеха като буболечки по тротоарите, повлекли чантите си на колелца към близкия магазин от голяма търговска верига, където на всеки кръгъл час имаше различни промоции. Повечето от тях отдавна бяха заложили часовниците си в заложните къщи. И часовникарят намери спасение, като заключи ателието и тръгна по страната да поправя клеясалите вековни механизми на градските часовници по часовниковите кули.

На свой ред собственикът на заведението Tres gauchos също му тегли ключа и изчезна, намирайки най-вероятно сигурно убежище в стария си разбойнически занаят.

Не щеш ли обаче, един ден на тротоара пред часовникарското ателие се появи стар китарист и се свря в пещерата от светлина. Якето му беше разпрано, а шалът на врата ръждясал, но ден след ден той сядаше на бордюра, включваше китарата си към усилвател и песните му стигаха чак до краищата на петте улици, които тръгваха от това площадче. Гласът му беше дрезгав и затрогващ. Най-често пееше една песен на испански, Los ejes de mi carreta. В песента се казваше: Защото не смазвам колелата на моята двуколка и те скърцат, хората ме наричат безделник. А на мен ми харесва звукът им. Ако не ги чувам, ще ми е скучно. На мен не ми трябва тишина. Песента на колелата на мойта двуколка ми е толкова скъпа, толкова мила.

Когато чуеше тази песен, малката цветарка се показваше на вратата и дълго слушаше унесена, вперила поглед в стария китарист. А той, като виждаше вниманието, с което слушателката му се отнася към тази песен, щом я свършеше, отново я подхващаше, все нея, все същата песен. Los ejes de mi carreta.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияОбразност или картинност
Следваща статияЧовешкото пространство